/Поглед.инфо/ Разрушиха окончателно паметника "1300 години България". Идват ми на ум думите талибанство и самоунищожение. На когото му се струва, че са пресилени, нека помисли каква е съдбата на онези, които дойдоха на власт уж "с малко, но завинаги", и унищожаваха наред, или променяха бездарно предназначението им, - паметници, икономика, земеделие, култура, образование, наука... Лидерите им и техните задгранични покровители рушаха, а не надграждаха. Тях вече ги няма в политиката, но сегашните властници са им достойни приемници. Рушат създаденото от поколения българи; тупат се в гърдите за пет метра асфалт, който се накъдря на втория месец, и се надяват със съборените градежи да изчезне и паметта на хората.
Не трябва да стане това! Вижте свидетелствата на Георги Йорданов - партиен и държавен ръководител, чийто звезден миг е огромното строителство в София през 70-те години на миналия век - за десетилетие над 30 обекта за милиарди левове: зала "Универсиада", новата гара на София, Гранд хотел "София" (сега "Радисън"), Народният (Националният) дворец на културата - кой и защо толкова се страхува от думата народ! И още - правителствената резиденция в Бояна, паметникът "13 века България", проектирането и началото на строителството на софийското метро, бул. "Ленин", "Цариградско шосе", петзвездният хотел "Витоша Ню Отани" на знаменития архитект Кишо Курокава и какво ли още не, което днес властниците не могат да боядисат, камо ли да построят.
Когато сринаха паметника пред НДК, се говореше най-вече за обидата към талантливия скулптор Валентин Старчев. Но Георги Йорданов ни напомня имената на десетки забравени специалисти и ръководители, взели най-дейно участие в новото изграждане на София. Сред тях се откроява забравеният днес великан на българската архитектура Александър Баров, комуто авторът с топлота и уважение отделя много редове.
Из второто допълнено издание (под печат) на "Притаени мигове" на Георги ЙОРДАНОВ, изд. "Захарий Стоянов" и изд. "Светулка 44 Атеней"
Много от приятелите, съмишлениците и колегите вече почиват в свещената българска земя. Заради това срещите ми на почитание с тях стават в гробищните паркове. Открих вечния дом на крупния български архитект Александър Баров. Стъписах се. Гробът беше буренясал. Очевидно от много време не бе посещаван, не беше почистван. Не забелязах и повехнали цветя. Домъчня ми. Нима такава трябва да е отплатата към хора, на които дължим уважение и признателност? Само в София много забележителни сгради са построени благодарение на дарбата, въображението, упоритостта и труда на Александър Баров. Негови нетленни знаци са вградени в модернизацията на страната. И не само в България. Ето защо името на архитект Александър Баров, който много рано ни напусна, би трябвало да вълнува новите поколения. Натъжавам се, защото в нашето объркано време проявите на забрава и безпаметство стават все по-многобройни...
Опознах отблизо човека и твореца Александър Баров през пролетта на 1971 г. На среща с Политбюро на ЦК на БКП той представи проект на Дома за приеми и генералната схема на правителствения комплекс в Бояна, с хотел, зали за конференции и изложби, шест удобни резиденции за гости, модерно помощно стопанство и парк с над 1000 декара. Задачата бе изключително трудна, тъй като София по това време беше най-голямата строителна площадка. Решихме да изградим комплекса до есента на 1974 г. като един от тридесетте големи обекта в София по случай 30-годишнината на 9 септември. Всеки, който има понятие от строителство, може да си представи какви усилия трябваше да се положат, за да се осъществи строеж с такива мащаби и сложност.
Ателието на арх. Ал. Баров устроихме в красивата сграда до Народния театър, която бе паметник на културата. Тук творческият екип на именития архитект сътвори и проектите на НДК, посолството на България в Москва, градския център на Благоевград и др.
...
30-те големи обекта в София открихме на 6 септември 1974 г. с многохиляден митинг на площада пред новата Централна жп гара. Сред наградените бе и арх. Александър Баров, удостоен със званието "Герой на социалистическия труд" и придружаващия го орден "Георги Димитров".
През есента на 1974 г. вече бяхме пристъпили към проучване на възможността за изграждане на многофункционално средище за конгресна и концертна дейност в централната част на София. Естествено бе мястото да бъде в пространството между булевардите "Патриарх Евтимий", "Фритьоф Нансен" и "Витоша". След бомбардировките по време на Втората световна война тук бяха разположени набързо струпани незначителни сгради. Имаше товарна жп гара за въглища, дърва и строителни материали, пустеещи площи. Поканих арх. Ал. Баров да участва в конкурса за новото културно средище.
След няколко месеца, в началото на 1975 г., арх. Баров представи своята идея за Национален конгресен и концертен център, която покриваше изискванията на заданието: да създава условия за провеждане на крупни държавни и международни конгресни и културни прояви; архитектурно-художественият образ да бъде в съзвучие с българския дух и строителни традиции. В органичен синтез с други изкуства, сградата да е в тематична връзка с предстоящата 1300-годишнина от създаването на българската държава.
Идейният проект на Александър Баров впечатли специалистите и ръководството на столичния град. Убедихме се, че в София може да се изгради обект с параметри на световно равнище. В продължение на месеци в ателието на арх. Александър Баров и с привлечени специалисти се изучаваха информации за подобни многофункционални културни средища в Европа и Америка. Група начело с Ал. Баров посети някои от тях. В края на 1977 г. идейният проект на новия Национален конгресно-концертен център беше готов. Поради сложността на задачата решихме да ангажираме и други архитектурни ателиета, както и възможностите на "Софпроект". Ателиетата на арх. Атанас Агура и на голямата специалистка по озеленяване инж. Валентина Атанасова се заеха да предложат решение за околното пространство и началото на новия Южен парк. Ръководените от арх. Чедомир Павлов специалисти от "Софпроект" проектираха комуникациите, електро, топло и водното захранване на обекта и т.н. Учредихме и щаб за координация на проектирането и строителството. Като Първи секретар на Софийския градски комитет на БКП ръководех щаба от началото на 1978 до края на 1979 г.
В началото на 1978 г., след поредната му среща (на Живков - б.ред.) със столичното ръководство, го поканихме в Архитектурното управление на Столичната община. Арх. Александър Баров разположи чертежите. Тодор Живков се интересуваше от един единствен въпрос: центърът ще бъде ли сред най-добрите и колко ще струва. Отговорихме му, че сме проучили подобни конгресно-концертни средища и че според нас проектът на арх. Александър Баров е с изключителни достойнства. Той продължаваше да пита колко ще струва. Баров, който стоеше до мен, мълчеше. Побутнах го:
- Сашо, моля те, кажи приблизителната стойност на обекта.
- Не сме правили точна разценка. Как да назова сума? - отвърна плахо.
След кратък размисъл арх. Ал. Баров каза:
- Другарю Живков, ще се опитаме да изградим центъра за около 100 милиона лева.
- Добре. Внесете предложението в Политбюро и Министерския съвет. Желая ви успех.
Първата копка на крупния строеж направих на 25 май 1978 г.
Следващата година се събра сума и за изграждане на Южния парк и новите зелени площи в столицата. По проекта за нов генерален план се предвиждаше те да достигнат 20 процента от градската територия. След задълбочени проучвания се утвърди разбирането паркът около НДК да продължи без прекъсване до подножието на Витоша. Зеленината трябваше да отвори пространството от новата Ботаническа градина в полите на планината. Арх. Агура и арх. Валентина Атанасова представиха пред компетентните органи проекта за парка и околната среда около двореца. Той се реализира с едроразмерна растителност, чудесни фонтани, с богата светлинна и звукова програма - неразделна част от НДК и от центъра на града.
За огромно съжаление след настъпилите промени през 1989 г. важни участъци от единния комплекс на НДК и огромни територии от Южния парк, органически свързани с двореца, се разпродадоха и разграбиха. Изникнаха неугледни сгради. София се лиши от една великолепна възможност - зеленината и витошкият хлад да достигат до центъра. Можем само да тъгуваме за първообраза на тази среда, която и днес удивлява чрез фотосите и видеодокументите от онова време. Сега наново се хвърлят огромни средства, за да се обновява това пространство, но то вече е осеяно с постройки, невзрачни паметни знаци, разположени хаотично и без одобрението на проектанта Валентина Атанасова, която не спира да се възмущава и неуморно изпраща протести и сигнали в защита на авторските си права и срещу умишлената безстопанственост на Столичната община.
Аналогична е съдбата на паметника "1300 години българска държава", който също съзнателно се руши по поръка на общината. По проект на проф. Валентин Старчев и архитектите Александър Баров, Владимир Роменски и Атанас Агура, паметникът бе изграден в чест на юбилея на българската държава като част от ансамбъла на Националния конгресно-концертен център. В архива си пазя докладните ми записки, с които бяха одобрени знаковите надписи на отделните елементи от новаторската творба.
На входа на криптата:
Българийо драга, мила,
земля пълна с добрини.
Земля, що си ме кърмила,
моя поклон приеми!
На тяло I, западната част - текст, символизиращ миналото на българския народ:
Времето е в нас
и ние сме във времето...
На второто тяло (олицетворяващо борбите и жертвите за България):
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!
На третото тяло (олицетворяващо развитието на България в бъдеще):
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви!
В криптата на паметника (символизираща културното минало на България):
Човек и добре да живее, умира и
друг се ражда, и нека роденият
последен, като гледа това да си
спомни за този, който го е направил...
На източната стена на криптата - посветителен надпис:
В чест на 1300 годишния юбилей на
Българската държава
При изхода на криптата бяха изписани имената на създателите на паметника:
Скулптор:
Валентин Старчев
Архитекти:
Александър Баров
Александър Агура
Владимир Роменски
Александър Брайнов
Конструктор:
Румен Младжов
Изпълнител:
ДСО "Инжстрой"
Паметникът се възприемаше различно. Някои, в това число и Тодор Живков, който го откри на 20 октомври 1981 г., не се впечатляваха от новаторския образ; други му се възхищаваха. Сред тях бяха знаменитости като гениалния диригент Херберт фон Караян, ръководителите на делегациите на 23-та генерална конференция на ЮНЕСКО, проведена през октомври 1985 г. в София, участници в петте биеналета на световната архитектура...
Тук е мястото да подчертая, че в огромния международен форум участваха 156 държави, а над 1000 служители на международната организация за просвета, наука и култура смениха работните си места от Париж в София за повече от месец. Наложи се да се изградят нови зали, да се овладее добре подземното пространство и да се създаде топла връзка между основната сграда и бившата многоетажна постройка "Проно" на Министерство на отбраната. За нея Министерството на културата преведе на Министерството на отбраната 12 милиона лева. С тези пари срещу института "Пирогов" бе построена нова импозантна сграда, в която сега възнамеряват да устройват регионалния център на НАТО.
Ателието на арх. Ал. Баров за рекордно време проектира обектите и от втория етап на НДК, а строителите от "Софстрой", "Инжстрой", "Металстрой" и др. за по-малко от година осъществиха строително-монтажните работи. Така целият комплекс на Националния конгресно-концертен, впоследствие наименован Народен дворец на културата "София" - а за няколко години и НДК "Людмила Живкова" - беше окончателно завършен през септември 1985 г. Със специална резолюция Генералната конференция на ЮНЕСКО го определи като едно от най-добрите средища за конгресна дейност в света.
Забележителният творец арх. Ал. Баров не се възгордя нито от похвалите, нито от наградите, с които бе удостоен. Продължаваше да впечатлява със своята скромност и отговорно трудолюбие. Само за няколко месеца почти всички изявени художници, скулптори и майстори на приложни изкуства се включиха във вътрешното състезание и представиха свои проекти. И днес с право се гордеем, че НДК със своите 12 000 места за концерти, театрални постановки, международни конференции, кинопрожекции, изложби и други, както и с близо 80-те вградени произведения на изкуството, е най-добрият пример за единство на архитектурата и пластичните изкуства. Спомням си, че главният редактор на американското списание "Лидери" долетя със собствения си самолет и запознавайки се на място с творбите, указваше на водените от него фотографи да заснемат произведенията на българското изкуство, за да се публикуват в книжки на списанието. Той дълго се застоя пред огромната стена с изключителните дърворезби на проф. Антон Дончев и възликна:
- Никъде другаде няма такова нещо. Невероятно е, че български майстор е сътворил този шедьовър...
Ала през годините на криминалния български преход ръководството на Столичната община разпродаде огромния паркинг с близо 1500 паркоместа, магазини и други обслужващи обекти. Новите собственици, много от които със съмнителна дейност, многократно препродават тези части, а това по същество пречи да се осъществяват богатите функционални възможности на комплекса. По предложение пък на прословутия - завършил безславно - министър на финансите Симеон Дянков, първото правителство на ГЕРБ превърна НДК от публична в частна държавна собственост. Това безотговорно решение отваря възможности за задоволяване на отдавна проявени апетити за приватизация на НДК...
Начаса след това големи площи от Двореца са предоставени за офиси на политическа партия ГЕРБ срещу символично нисък наем. При втория си мандат правителството на ГЕРБ отне управленческите правомощия на Министерството на културата по отношение на НДК и ги предостави на вицепремиер, който е без опит и компетенция да направлява сложния национален духовен център. А сегашният изпълнителен директор Мирослав Боршош, лишен от надзор, вихри авантюристичните си посегателства върху традиционно утвърдени функции на комплекса, обезобрази чудесната многофункционална зала 2 и други части на сградата. И всичко се върши зад гърба на живи проектанти, като се нарушават авторските им права. Незаконосъобразните разходи създават условия за финансов колапс на НДК, който доскоро се самоиздържаше и правеше вноски в държавния бюджет. Скъпо струващите своеволия и умишлена безстопанственост са причина НДК, който бе класиран на първо и второ място в световната система на конгресните центрове, днес да е в края на класацията.
Дългът ни повелява: докато има възможности - нека се създават морални, законови и други прегради с цел да се надделее над разрушителната стихия, а този духовен център на столицата и България отново да придобие статут на публична държавна собственост.
Дума
