/Поглед.инфо/ Политиците и медиите не спират да ръсят коренно противоположни мнения и оценки за цар Борис III и за кончината му на 28 август 1943 г. Като че ли в последно време позаглъхнаха отрицанията към него, някои говорят дори с умиление към личността му и съдбата му покрай горкото негово синче - днешна България не му връщала бащинията. Ех, мъка! Е, върнаха му тихомълком и Враня преди дни, на 2 август 2021 г. А дали и тази година на 28 август баща му Борис Трети ще бъде разнасян в изложби из страната, подреждан от 1993 г. насам като един от 13-те велики българи, редом с Аспарух, с Борис Покръстителя, със св. Иван Рилски, с патриарх Евтимий...
Много им се иска на днешните негови следовници да се забрави фашисткото време и предаванията в БиБиСи на Влада Карастоянова, която определя Борис III като "кървави и последни". Неговата преждевременна смърт му спестява съда, който щеше да го приравни с Хитлер и Гьобелс - съд над "фашистките военнопрестъпници и техните помагачи", създаден след Втората световна война в победена България под диктовката на победителите САЩ, Англия и СССР. И още - че благодарение на вътрешната и най-вече на външната политика на "великия българин" Бориско, разорена и поставена на колене България понася много смърт и страдания, губи десетки и стотици милиарди.
Илчо Димитров
Днес предлагаме на вашето внимание един забравен словесен портрет на цар Борис III с автор акад. Илчо Димитров. Според моето скромно мнение, това е един гениален изблик на големия наш историк, който кара косите на много политици и редови комунисти от края на 60-те години да понастръхнат. Защото портретът съдържа не само върли отрицания на Особата, както обикновено се пише за нея дотогава. Наред с безмилостните оценки, съдържа и благи усмивки, разбиране, и като че ли дори състрадание към съдбата му. А е написан в далечната 1969 г., когато се чества 25-та годишнина от социалистическата революция у нас. Уникален текст! Но, както винаги, оставяме на читателите да преценят кое как е.
"Равносметка" (Исторически очерци и статии), акад. Илчо Димитров, издателство "Хр.Г. Данов", 1989 г.
Царят - фюрер
Трудно е за нас да си създадем една по-цялостна представа за личността на цар Борис III. Четвърт век той стоя начело на държавното управление на България, а през последните осем години от царуването си бе неоспорваният, пълен господар на българската политика. За тази политика причините са многобройни и разностранни и не тук е мястото да се разкриват те. Но сред тях не може да не се постави и личността на самия Борис. А колко малко знаем за нея! Физическият му образ е запечатан в много снимки: ръст - среден, по снага - мършав и леко прегърбен, лице - продълговато и сухо с едър - кобургския! - нос, чело - високо, и плешива глава. Облекло - скромно: генералска униформа, а по-често цивилни дрехи... Няма нищо в този образ, което да прави впечатление, да буди интерес, да го откроява от множеството. Но този човек с най-обикновена външност се бе родил в царски палат, и то като първороден син, и само поради това се чувствуваше предопределен да управлява цял народ. Мъжествен или страхливец, умен или глупак - той бе длъжен да управлява. И управлява. Неговата личност, неговите качества щяха да влияят върху историческата съдба на българския народ. И за зла участ - да влияят фатално.
Малко, много малко е запазено от някогашната царска архива... Онова, което той е изразявал, проявявал публично, в повечето случаи е било маска, принудено, наложено, тактично; онова, което е таял в душата си, в голямата си част е изчезнало... Тези, които се заеха да запишат за поколенията впечатленията си от монарха, се движат главно от политическите си позиции на времето и едни го рисуват като зъл гений, други - като ангел-хранител...
Повече от половин век Кобургската династия стоеше начело на българската държава. За този период тя докара на народа ни две национални катастрофи и подготви трета. Не е ли това за нея безпристрастната историческа оценка?
Царуването на Борис III съвпада с една от най-драматичните епохи в българската история. Наследил трона от баща си - един авантюрист, озовал се на Балканите с честолюбива амбиция за световна слава и след тридесет и една година принуден позорно да избяга - Борис трябваше да управлява страна, която в резултат на три последователни войни бе по-бедна, по-разорена и по-унизена от всякога. Всички кумири, които буржоазна България бе градила в продължение на десетилетия, бяха рухнали поради една късогледа политика. Напираха нови бойки сили, които заплашваха политическия режим и обществения строй.
Пред тази заплаха новият цар трябваше цели три години да се примирява с правителството на БЗНС с неговия ръководител - Стамболийски, към когото изпитваше физическо отвращение. "Аз се намирам в положението на собственик на стъкларски магазин, в който е вкаран слон - оплакваше се той по това време. - Трябва безспир да разчиствам парчетиите и понасям загубите." С помощта на офицерството царят успя да се отърве от "слона", ала пак не се сдоби ни със спокойствие, ни със сигурност. Атентати, заговори, преврати, революции - низ от опасности изпълниха царуването му. Като човек той не беше нито глупав, нито лишен от способности, ала цялата тази динамика далеч надхвърляше силите му. "Аз съм смазан от деспотизма на баща си и съвсем не съм годен за големи дела" - жалеше се Борис пред един от доверениците си и размахът, силата, дръзновението, които му липсваха, той - за да оцелее! - трябваше
да компенсира с хитрини, лицемерие, демагогия
И най-вече да действува зад кулисите, потайно, с подставени лица, а в това отношение майсторството му не бива да се отрича. Неговият настойник по време на войната - Хитлер, с основание отбелязваше: "По темперамент Борис не е вълк, а по-скоро лисица. Ловците знаят, че лисицата избира такава пътека, която в случай на опасност ще позволи да се заличат дирите!"
Превратът на 9 юни – без съмнение – бе извършен под негова диктовка, макар следите старателно да бяха заличени, а на преден план бе изтикано правителството на Александър Цанков. И народната ненавист се стовари изцяло върху кървавия професор. Неведнъж впоследствие Цанков публично се заканваше, че ще вдигне завесата, че ще разкрие истината за 9 юни - и той визираше двореца, но заканите си останаха само средство за изнудване. През 1934 г. Борис мобилизира цялото си умение, за да разцепи офицерската лига – автор на Деветнадесетомайския преврат, – да отстрани личните си неприятели, а след това му бе лесно да изпъди и тия, които му бяха помагали да установи личната си власт.
И в същото време не смееше да скъса с никого, раздаваше аванси на всички страни. От правителството току-що са уволнени хората на Цанковото движение, току-що царят отново ги е изиграл, точно когато са вярвали, че цялата власт минава в ръцете им...
В навечерието на войната той успя да парализира до голяма степен дейността на буржоазните опозиционни групировки, вдъхвайки им постоянно надежди – които така си останаха несбъднати, – че скоро ще ги повика в управлението... Когато приемаше в двореца представители на БЗНС, на бюрото му винаги се намираше портретът на Стамболийски – мъченически убития земеделски вожд. Даже не забравяше да се осигури и откъм комунистите. Неведнъж изпращаше послания до Георги Димитров в Москва, за да припомни, че и той е допринесъл за спасяването му от Лайпцигския съд.
Не може да се каже, че тази тактика оставаше безплодна. През цялото му царуване, изпълнено с ожесточени класови и политически борби, въпросът за формата на държавното управление не се поставяше пряко, дилемата "монархия или република" практически не съществуваше. Сред общото безличие на европейските монарси Борис III минаваше за най-умен, най-сръчен и опитен политик. Въпреки всички бури и изпитания, той завърши живота си коронован, и то от обикновена, човешка смърт. И в това отношение бе далеч по-щастлив от балканските си колеги (югославският крал бе убит, румънският – Карол, принуден да абдикира, албанският и гръцкият – да бягат в чужбина).
В редица писания, пък и в съзнанието на мнозина съвременници, Фердинанд и Борис се очертават като антиподи: където признават недостатъците на бащата, там откриват преимуществата на сина. В действителност двамата доста си приличаха. Борис бе достоен Фердинандов син. Разликите помежду им бяха несъществени - те се определяха от коренното различие в историческата обстановка на царуването на единия и другия. И двамата, независимо от подбудите, намеренията, практически подчиниха българската политика на политиката на Германия. Ако бе имал дългия живот на бащата, и синът може би би се утешавал в изгнание с мисълта, че поне е служил вярно на Германия...
Борис се гордееше, че е издънка на една от най-аристократичните фамилии в Европа: правнук на френския крал Луи Филип, племенник или братовчед на всички величества, зет на италианския крал... И се измъчваше, че е наказан да царува над "бедна страна, без аристокрация, с прости нрави", с парвенюшка буржоазия. Един от близките му служители разказва, че най-много
царят се възмущавал от "простащината" на българите
и недодялаността им! Но след 1918 г. монархизмът в Европа бе в агония: три революции събориха три световни империи, а по-малките трончета застрашително се клатушкаха. За да запази своя, Борис бе длъжен вече да се съобразява с народа си, да си създава репутацията на демократичен цар, на пестелив стопанин, на примерен съпруг и любещ баща, да избягва демонстрациите на надменност и незачитане, с които баща му често даряваше поданиците си... Човек потаен – той не обичаше показността, публичността; болничав – боеше се да се отдава на всички радости на живота; малодушен – отбягваше онова, което бе свързано с рискове.
Социалната демагогия, буржоазната скромност на Борис III имаха същото предназначение, както аристократизмът на Фердинанд: да укрепват трона, да съхранят династията... И в конкретния случай нима някои особености на монархофашистката диктатура в България не можем да открием в завещаните от управлението на Фердинанд традиции? Нима монархофашистката диктатура, установена от Борис в навечерието на войната, не бе в много отношения личният режим на Фердинанд, съобразен с новите исторически условия?
Подобно на баща си, Борис бе един от големите демагози на века. Легенди се носеха за негови "неочаквани" появявания сред народа, за посещения на селски къщи, за упражненията му като локомотивен машинист... Дни и седмици след всяка такава проява услужливата преса описваше трогателното единство между цар и народ... Подобни умело изиграни етюди даваха ефект. В съзнанието на немалка част от народа Борис бе демократичен народен цар; вината за притесненията и мизерията се стоварваше върху министрите му.
Борис имаше достатъчно основание, за да презира Хитлер и обкръжението му. Той никога не забравяше, че германският фюрер е бивш бояджия, че не отговори на очакванията на германската аристокрация да възстанови свалената династия. Пред своя някогашен възпитател Шауфелбергер Борис твърдеше, че не изпитва никакви симпатии към нацисткия главатар, към "абсурдните му теории", към "тоталитарните му методи". След едно посещение в Берлин не скри от Филов впечатленията си от тамошната върхушка: Хитлер – обкръжен от царедворци, Рибентроп – авантюрист и пр.
Но в същото време съзнаваше, че политиката му е фатално свързана с хитлеристката, че само на нея може да се уповава за собствената си сигурност.
Чувствувайки податливостта на управниците на Третия райх към ласкателства, Борис изсипваше цели потоци от хвалебствия и комплименти. Пред Рибентроп говореше за магнетичната сила на духа на Хитлер: "Фюрерът излъчва такъв динамизъм и такова доверие, че след всяка среща с него се чувствувам укрепен за няколко месеца." А пред Гьобелс не се стесняваше да обявява Хитлер за божи пратеник...
Словоизлиянията не оставаха без отзвук у обикновено болезнено мнителния Хитлер. Макар от време на време да се пораждаха подозрения за лукавство и двойна игра, общо взето, той хранеше доверие в българския монарх, доколкото бе в състояние да се доверява на когото и да е. Още повече че политиката на Борис даваше безброй потвърждения на словата му.
Хитлер смяташе Фердинанд за най-интелигентния и способен европейски монарх и качествата на Борис отдаваше на бащиното наследство и на суровата школа, в която бе възпитан. За него бе ясно, че царят е
най-здравата опора на германската политика в България,
човекът, който дори сред сателитите му създаваше най-малко тревоги. "Ние можем да бъдем само признателни на тоя цар - пишеше в дневника си Гьобелс и допълваше: "Ако всички държавни глави в Европа бяха така искрени и така разположени към новия ред, бъдеща Европа не би срещнала никакви трудности."
Пред Народния съд най-близките съветници на царя го обрисуваха като човек мнителен, недоверчив, колеблив, непостоянен, склонен към песимизъм, суеверие, мистицизъм. Да допуснем, че те попрекаляваха с черните бои, за да прехвърлят собствената си отговорност върху мъртвия. Но твърденията им разкриват някои съществени черти от характера на Борис III, които обясняват от психологическа страна поведението му, особено по време на войната. Той непрекъснато е живял в страх за бъдещето, за живота си, за династията си. Човек с крехко здраве, не пропускал ден, без да взема лекарства, постоянно се оплаквал от различни болести, четял медицинска литература и откривал в себе си ту едно, ту друго заболяване. "В неговото съзнание – пише английският дипломат Хюгесън – доминираше собствената му безопасност." За песимизма на Борис говори в мемоарите си Дж. Рендел – английският пълномощен министър в София в началото на войната; за това споменава неведнъж в дневника си Б. Филов. Шауфелбергер е описал впечатленията си от неколкократните срещи с царя между двете световни войни. Борис споделял, че не вярва в бъдещето на монархиите, а още по-малко – в своята щастлива съдба: "Всички тронове ще изчезнат, аз ще бъда свален, убит." Слаб, блед, нервен, уморен – такъв го вижда Щауфелбергер и през 1937 г. "Макар сега, с раждането на престолонаследника – пише той – династията да изглеждаше осигурена, Борис не бе никак оптимист."
Малодушните често обичат да си приписват мними подвизи. И Борис не бе чужд на това изкушение. Колко легенди се разправяха от угодливи писатели за "геройството му" през войните! А самият цар се хвалеше пред Хитлер, че след войната запазил престола си, като се отправил срещу бунтовниците начело на една дивизия; че през 1934 г. спасил живота си от подготвян комплот, като се явил пред заговорниците със сабя в ръка и решително им се противопоставил. Нищо че и единият, и другият епизод бяха съществували само в царското въображение.
В стабилността на режима си, на трона си, не вярваше. Пред Хитлер се жалеше, че не може да смени ни един министър, ни един генерал, без да постави короната си в опасност. Разбира се, чак толкова голяма опасността не беше, но царските оплаквания свидетелствуваха за една патологична вече мнителност...
Пред своя довереник Л. Лулчев Борис непрекъснато разкриваше отчаянието, което го обхваща, заканваше се да абдикира или да се самоубие. Тази нагласа представляваше благоприятна почва за мистицизъм и суеверие. С нея можем да си обясним изключителното влияние, което добива Лулчев. Распутиновщината разцъфтя и в двореца на Кобургите. Привърженик на "Бялото братство" на Дънов, Лулчев бе главен душеприказчик на царя в навечерието и в началото на войната. С него царят се съветваше по вътрешната и външната политика, по назначаването на министри, дори по най-интимните подробности от личния си живот. На него пращаше доклади, телеграми, информации, за да ги прочете и даде мнение. Даже председателят на фашисткия парламент трябваше да дири съдействието на Лулчев, за да получи аудиенция от царя...
Като всеки колеблив и малодушен човек, Борис можеше да прояви политически качества само в спокойни времена и когато рискове не се налагаха... Наближаващата война го хвърляше в ужас. В началото той разчиташе на сблъсъка на западните държави със Съветския съюз и на гибелта на социализма вследствие на този сблъсък. С тази надежда той се нагърби с ролята на помирител между Англия и Германия и способства за провеждането на Мюнхенската конференция. По време на голямата бъркотия през лятото на 1939 г., когато Германия правеше последните си приготовления за войната, когато се водеха преговорите между Англия, Франция и Съветския съюз и проехтя бомбата от германо-съветския пакт, от София потеглиха най-официални лица в три посоки: за Берлин – министър-председателят, за Лондон и Париж – председателят на Народното събрание, за Москва – парламентарна делегация. Но не беше по силите на малка България да се осигури от всички страни.
После, когато войната пламна, за Борис бе ясно, че реална алтернатива за избор не съществува, че пътят му е само един – с Германия. При все това дълго държеше за "неутралитета" и се мъчеше да отлага часа на откритата ориентация. По това време той говореше: "Генералите ми са германофили, дипломатите ми – англофили, царицата италианофилка, народът ми – русофилски. Единствен аз съм неутрален в България." Когато дойде германското искане за присъединяване към Тристранния пакт, Борис изпадна в паника пред решителната стъпка, която му се налагаше да направи и от чиито последици – не за народа, за себе си – се боеше. Колебанието му от това време Хитлер обясняваше с алчността на царя и със страха от опасността, която евентуално би последвала. "Трябваше – споделяше Хитлер – да прибегнем до услугите на стария Фердинанд, за да вразуми сина си и го убеди, че часът на България е дошъл." И колебанието се разреши не в духа на народа (русофилския), не в духа на дипломатите (англофилите), а в духа на генералите, защото с тях бяха и царските симпатии.
Дойде и германо-съветската война. Сега Борис се облегна изцяло на Германия, на способността ѝ да сломи съветската мощ. Ала скоро и тази надежда започна да се топи – още със затягането на войната на Изток през зимата на 1941–1942 г. – и той заживя с нова надежда – в англо-американско-съветското съперничество, във войната между съюзниците. Дори когато не остана никакво съмнение в катастрофалния за Германия изход от войната, той не се осмели да стигне до извода за коренен завой в дотогавашната политика. До смъртта си Борис III остана най-верен съюзник на хитлеристка Германия...
Свързан пряко с най-тежките покушения над народните права и свободи, прегърнал доброволно ролята на "фюрер" на българския фашизъм, присъединил страната към противоречащата на националните интереси политика на хитлеристка Германия, историческата присъда за него е тежка и заслужена.
1969 г.
