/Поглед.инфо/ Помни ли някой какво се случи в нощта срещу 28 юли 2005 г.? След 16-часово заседание на Народното събрание Сергей Станишев бе избран за министър-председател. Премиерстването му обаче продължи само пет часа. Защото предложеният от него състав и структура на правителството пропадна при последвалото гласуване. Станишев стана отново премиер 20 дни по-късно, но вече с мандата на друга политическа сила и при друга коалиционна формула. Действията на парламентарните формации между двата му избора бяха наситени с напрежение, с познатите словесни битки и почти ръкопашни схватки, с напускане и връщане в пленарната зала, с кулоарни съображения и задкулисни сметки. Но въпреки всичко, а може би и тъкмо поради това, те бяха доказателство, че демокрацията работи. Че министър-председателят или номинираният за такъв може само да внася предложения, да ги мотивира и да настоява да бъдат подкрепени, но не и да решава. Защото изборът е в правомощията изключително на Народното събрание.
Този случай трябва да се помни. И не само защото е единствен в целия ни преход. Не и толкова заради рекордно краткото пребиваване на премиерския пост. А като пример за това, че в република с парламентарно управление, каквато е нашата, главата на изпълнителната власт не трябва да се поставя над Народното събрание. Премиерът предлага, но депутатите избират, така е по конституция. Единствено те могат да приемат или отхвърлят проекторешения, и то не само за отделен министър, но и за целия кабинет.
Днес това масово се забравя или пък умишлено се изтиква от зрителното поле. Когато се прави от някой анализатор, можем да се отнесем с известно разбиране - нивото на коментарите все повече и повече пада. Но когато стоящата начело на парламента Караянчева каже, че премиерът избира министрите, това е не просто сигнал за тревога, а индикатор, че нещата вече са отишли твърде далеч.
Ще направим ново кокетно стадионче на футболистите, стига да играят все така сърцато. Този най-нов личен публичен ангажимент на Борисов нито е първият, нито ще е последният. Разнежил се човекът от подарената му от Любо Ганев автобиографична книга и най-вече от посвещението, че е от най-високия за най-големия. Още повече се трогнал, че волейболистите не знаели дали позволилият си да го води по рейтинг президент харесал залата във Варна, защото не му дали думата да каже. И хоп, обещал стотина милиона от нашите пари. От нашите в пълния смисъл, защото нито е готов бюджетът за следващата година, нито пък са заложени в приетата през април средносрочна бюджетна прогноза за 2019-2021 г. "Дава" смело, защото знае, че никой от властта няма да му възрази. Няма дори да си го помисли.
Последните десетина години изобилстват от подобни примери. Най-отгоре е слънцето, чиито лъчи могат да те поласкаят, ако успееш да го развълнуваш, да го погъделичкаш, да го погалиш. Или пък, обратно, да го смутиш с протести, но не къде и да е, а под прозорците му. Да му връчиш дори за отглеждане детето си, ако е с увреждания. И хората се тълпят - животновъди, зърнопроизводители, полицаи, затворнически надзиратели, метеоролози, всякакви. Наясно са, че това е пътят. Даже детският радиохор огласи с песните си най-важния тротоар, поканен бе и във височайшия кабинет. Без значение, че БНР е независима институция, а пък СЕМ - още повече. Републиката може да е парламентарна, но държавата вече е слънчева. Затова не е важно какво мислят депутатите и министрите. Каквото им се каже, това ще бъде. Премиерът дори ще забрани на кмета на Царево да изпълнява проекта за Силистар. Макар че по никакъв закон не може да санкционира решенията на Общинския съвет. Журналистите ще проспят това, а обществеността ще се радва. И ще приветства ръчното управление на държавата.
Така година след година институциите закърняват. Не че изчезват, напротив. Има ги, пълнят се с администрация, обещават им се по-високи заплати, явно служителите трябва да бъдат правилно мотивирани за изборите догодина. Но наложи ли се да предприемат нещо по-важно, чакат лична заръка от най-горе. Което Борисов нарича "ясно ОТрегулиране на процесите в държавата". Уж са регулирани, пък стават жестоки сривове. И уж са ясни, пък не се знае кой трябва да поема отговорност. По логика това следва да стори най-високопоставеният, защото не е успял да управлява добре процесите. А не е успял, тъй като няма как всичко да е по силите на едного. Но той не се сеща, а никой извън опозицията не смее да му го каже. Като стане съвсем напечено, сменя по някой бушон, което никак не променя ситуацията.
Ето защо е нужен нов не само по състав, но и по качество парламент. Който да възстанови субординацията в асиметричната зависимост, наречена власт. И да върне България в лоното на парламентарната република.
Дума
