/Поглед.инфо/ Тази година се навършват 95 години от героичната и трагична дата 23 септември 1923 година. В днешна България на буржоазно-капиталистическа реставрация, на олигарси от всякакъв род и вид, на члена на НАТО, и „верен съюзник“ на САЩ и Запада, на деградирала икономика и демографска катастрофа Септемврийското въстание най-често е споменавано:
-
С укор като за грешка на т.нар. „леви комунисти“ и пример за „болшевишки радикализъм“;
-
С пренебрежение като за „Септемврийски бунтове“, тъй като то „нямало масов характер“;
-
С обвинение като за „конспирация на Коминтерна“;
-
С омраза като за проява на „комунистически терор“.
Историята, несъмнено, е такава каквато е. И днес със задна дата тя не може да се промени, нито за добро, нито за лошо. Но историята, колкото и трагична да ни изглежда, трябва да бъде разбрана, иначе може да бъде повторена не само като фарс, но и като още по-голяма трагедия. А горните тълкувания въобще не ни помагат да я разберем. И именно в името на нейното разбиране на тези тълкувания трябва да бъде отговорено. И нека да започнем нашият отговор с последното „тълкуване“ – че Септемврийското въстание е проява на „комунистически терор“.
„Терор“ – това е налагането на страх и ужас с насилствени действия. И така, кой налага страх и ужас? Нима това не е правителството на Александър Цанков, дошло чрез преврата на 9-ти юни 1923 година на власт. Убило демократично избрания министър-председател Александър Стамболийски, отрязало главата му и натъпкало половите му органи в устата за да сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
Въстанието е действие-реакция на този преврат и дошлите чрез него на власт сили. В този смисъл въстанието е отговор на държавен терор. Днес се отрича фашисткия характер на този държавен терор, защото, видите ли, в Италия и другаде по света още не е бил оформен фашизмът като идеология и практика. Но едно социално явление преди да се формира като завършена система, има своите предварителни прояви и „проблясъци“. Трябва да признаем, че, да, режимът на Цанков няма всички онези характеристики на зрелия фашизъм и нацизъм в такива страни като Италия и Германия. Но за съжаление тук в България се ражда режим, който проявява поведение, което определено е „проблясък“ на бъдещия, все още не формирал се фашизъм. Режим, който е предварителна проява, демонстрация и предупреждение за това какво го чака светът, ако такива сили дойдат на власт. Така че Септемврийското въстание през 1923 година може определено да бъде наречено не проява на терор, а на народен изблик, на народен гняв срещу държавния терор, провеждан от правителството на Цанков.
Но, доколко Септемврийското въстание е именно народен изблик на гняв, а не „конспирация на Коминтерна“? И друг път сме го казвали, и пак ще го повторим, че никаква конспирация от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. А тук причини „бол“. И двете национални катастрофи, и пролятата кръв на българските войници по Владайския път през 1918 година, и Юнския преврат... Трудно е днес да се „гадае“ ако не бе връзката с Коминтерна, какво би станало? Как би избухнал и в какви форми би се проявил народният гняв срещу това безкрайно насилие. Обаче определено коренът на въстанието е не чуждата конспирация, а справедливият гняв на толкова търпеливия български народ. Ала всяко търпения има своя край...
И така стигаме до умаловажаването на Септемврийското въстание като мащаб и сила на реакцията на народа срещу властническото насилие и „преименуването му“ в „Септемврийски бунт“. Какво тук да се отговори на такива „тихи“ отрицатели? Преди време един наш съвременник, бивш „демократичен“ властник и пишман-историк нарече Априлското въстание „Махленски бунт“?!... И тези, които наричат Септемврийското въстание „бунт“ не са отишли по-далече от горния „историк“.
Примерът на Априлското въстание ще използваме и във връзка с „обвинението“ срещу септемврийци и техния подвиг като проява на „болшевишки радикализъм“, като „левичарска грешка“ и т.н. Но дали не бе грешка и Април 1876, не бяха ли „болшевики“ Бенковски и Каблешков? Ала щеше ли да има Свободна България през 1878 година, ако не бе Април 1876 година. И в този ред на мисли може да се запитаме ако Септември 1923, не бе „издълбал“ яма между народ и власт, не би ли ли била тази власт толкова самоуверена след време, че да изпрати войници на Източния фронт като „верен съюзник“ на приятеля Хитлер, така че да ни стигне Третата национална катастрофа.
Но нека да не гадаем. Нека само на 23-ти септември да склоним глава пред подвига и саможертвата на септемврийци. И с поетична вяра да заявим „Септември ще бъде май, ще бъде!“
