Девети септември е. Знам – днес цял ден ще спорим един с друг, ще се мразим един друг, ще си бъркаме в очите един на друг...
Аз, обаче, в тези идеологизирани дискусии, в това взаимно съскане и насъскване няма да участвам. Нещата и без това са ясни.
По-скоро си мисля – а какво след 50-60 години ще се говори за Десети ноември, за началото на Прехода, за самия Преход, изродил се в такова омерзително разграбване на национално богатство; в такова пошло тържество на наглите и бруталните хора без ценности, без морал и без съвест; в такова бездарно съсипване на държавата и държавността?
Не знам, имам усещането, предчувствието и подозрението, че след време пак ще се стигне до Народен съд.
Ние, българите, без съдене на вчерашните не можем да започнем да градим отново днес; без осъждане на миналото не можем да започнем да си подреждаме настоящето.
На нас ни дай да крещим Долу! и Разпни го!
Дай ни да рушим мостове и доверие.
Дай ни да изгаряме засятото и ожънатото.
Дай ни да започваме от нулата, да се връщаме с десетилетия назад, да сме последни във всеки Алианс, във всеки Съюз, във всеки Договор, във всеки Пакт...
Нашият живот минава от „преди Девети” до „след Десети”. А между Девети и Десети – мрак и крах, смрад и страх.
Ето защо днес изобщо не смятах да пиша за Девети септември. 99% от осъждащите го и 101% от обичащите го са марширували заедно на манифестациите. Сега са разделени от пренаписаното си минало свършено и въобразеното си минало несвършено време.
Но накрая пак – така или иначе – опрях до Девети.
Докато разхождах сутринта кучето си, трима други, разхождащи кучетата си ме заговориха по един и същи начин – че на този ден някога било празник, че с този празник се отбелязвало строителството на общество без бедни хора, строителството на заводи, училища, болници, пътища, строителството на нормален и сигурен живот. А сега – сега само се руши, всичко се разпада, краде и съсипва, властват несигурност и анархия, престъпност и безнаказаност.
Тези трима души независимо един от друг ми говореха едно и също, при това с тъга, с отчаяние и яд, но не с агресия, злоба и ненавист.
Аз в дискусии не влизах, казвах им, че това, което е било, вече го няма, трябва да се живее този живот, който имаме днес – за добро или за лошо. Аз също с този живот под вежди се гледам строго и се боря ежедневно с него – доколкото мога, както мога и с всички сили.
По принцип още от Десети ноември знам, че каквато и поляризация, конфронтация и истеризация да бушуват и се вихрят в страната, обществото, града и махалата, хората, които заедно разхождат кучетата са търпими и човечни един към друг- въпреки политическото разделение. Когато беше най-страшно в първите месеци на Прехода, когато в Перник се сипеха заплахи срещу мен по телефона за разправа и родителите ми трепереха при всяко мое слово на сините митинги, ние, „кучкарите”, си вървяхме един до друг, говорехме си възпитано, без значение кой от коя партия е.
А в Перник наистина не бе весело. Червените ни противници, даже не противници, направо врагове разпространяваха какви ли не нелепици, омерзителни гадости по мой адрес и по адрес на другите по-видни седесари. Ние им отговаряхме адекватно и не по-малко остро и безпардонно – на война като на война.
Слабо утешение бе, че, така да се каже историческата истина бе на наша страна и в техните нападки имаше повече клевети, а в нашите – повече факти.
Слабо утешение бе и че ние бяхме по-оригинални и изобретателни.
Когато моят самиздатски вестник „Съвест” набра сила и стана „орган” на СДС, червените функционери пуснаха своя стенгазета „Глас”. Ние тогава написахме с едри букви „По-добре със „Съвест”, но без „Глас”, отколкото с „Глас”, но без „Съвест”.
Те облепяха града с омерзителни дадзибао, ние публикувахме данни за кражби, присвоявания, измами и злоупотреби.
Интересно и поучително е, че тогавашният символ на всичко ретроградно в БКП, сега е новото лице на БСП в Перник...
Но думата ми бе за хората, с които заедно си разхождаме кучетата – и преди, и сега сред нас има разбирателство, уважение и понякога приятелство. Въпреки партийната принадлежност. Често даже не си казваме кой от коя партия е или е бил. „Кучкари” никога не са ми казвали например „предател на синята идея” – както си острят зъбите и ноктите някои яростни седесари из улиците на Перник или София...
Та ако споменавам тримата възрастни мъже, които днес по време на разходката с моя Декси ми говореха за Девети септември, то е защото ми хрумна една мисъл. По-точно, тя пак ми дойде на ума, често съм си я казвал на ум.
Днес отново си помислих – както и да се менят времената, каквито и провали да търпи в управлението БСП, тя си има свой електорат сред по-възрастното и най-възрастното народонаселение. Но гласовете на този електорат са обречени, осъдени и отписани – ето това, най-вече си го помислих пак тази сутрин.
А тези гласове са обречени, осъдени и отписани, защото БСП по един поразителен, просто потресаващ начин не може да осъзнае колко фатално е да има лидер като Сергей Станишев! Със Сергей Станишев начело БСП е най-удобният противник на Бойко Борисов. Бойко Борисов е вероятно прекомерно, прекалено щастлив, че насреща му е БСП, водена от Сергей Станишев! Докато има точно този лидер, БСП ще губи избори след избори и никога, ама никога няма да бъде припозната от обществото като алтернатива, достойна да получи правото отново да управлява България!
В някакъв смисъл Сергей Станишев е проклятие за демократичните процеси - кост, заседнала в гърлото на нашата демокрация.
След 10 години си представям как на среднощна пресконференция Сергей Станишев се хвали, че парламентарните избори са всъщност победа за БСП, защото социолозите са предсказвали, че тя няма да вземе 4%, а тя е взела дори 4.63%, което е с 0.71% повече от резултата на последните местни избори и с цели 1.15% повече от резултата на последните избори за Европарламент!
Със Сергей Станишев начело на БСП, ще се сбъдне най-убедително и най-точно моята прогноза, че Бойко Борисов ще управлява да 2024 г., когато ще падне от власт, а обществото ни ще диша свободно, ще пее „15 години стигат! Времето е наше!”...
Нека поясня – БСП не е моята партия, когато съм се явявал на избори срещу нея, СДС я е размазвал в Перник. После, когато бях в червената администрация на президента Първанов (която не се знае дали бе по-червена, отколкото, както се оказа, нагъчкана с обвързани с ДС сътрудници) имах няколко колеги, с които можеше да се работи по изключително приятен и полезен начин, но си останах чужд на тяхната свързаност и обвързаност с БСП, ни им позволявах да ме ангажират с партийни цели, отказвах да готвя становища за Първанов, които да обслужват теснопартийните му хитрини. Видях тогава как масово хората от президентската администрация не уважаваха Сергей Станишев, наричаха го „хлапак”, „номенклатура”, „момче за политически поръчки”. Е, в интерес на истината трябва да кажа, че Георги Първанов бе едва ли не забранил да се говори за връщане в БСП, защото каквото имал да взема от тази партия бил взел, сега вече бил не партиен лидер, а държавник и път назад към БСП няма, тя била прекалено тясна за широката му скроеност на надпартиен президент...
Ето защо не ми е най-голямата житейска мечта БСП да победи „ГЕРБ” и да стане управляваща партия. Но БСП е факт, тя е последната останала партия у нас – партия в низините, иначе и тя е котерия в своя връх.
Мисля си – ако младите, некорумпираните и умните в БСП можеха да извършат революция в партията си и да отхвърлят яхналата БСП котерия от сити и самодоволни партийни аристократи - Станишев, Кутев, Нинова, Манолова и Co. - това може да влее живот, страст, дъх, хъс в БСП и тя да бъде припозната от едно стабилно множество (не казвам мнозинство) от хора като алтернатива на това безпросветно управление, чийто огромен грях е допускането до властта на безброй калинки – зле образовани, хал хабер си нямащи от съвременно управление, ограничени интелектуално и понякога просто невъзпитани...
В края на краищата партиите са затова – да фокусират народните тежнения, да мотивират народните терзания, да мобилизират народните несъгласия и да се опитат да вземат властта в името на нещо по-добро за държавата, обществото и гражданите.
Може ли БСП така равнодушно, безотговорно, пасивно и направо идиотски да профуква, да пропилява своите шансове, само защото е затапена, затъпена, затисната и задушена от една малка котерийка, начело на която е човек, който никога повече няма да спечели никакви избори? И както някога поколението сатрапи, на което принадлежеше баща му, хвърли на кучетата редовите членове и симпатизанти на БКП в името на своята алчна, хищна и безнравствена номенклатурна корист, така и Сергей Станишев ще достиска до деня, в който за БСП ще бъде абсолютно късно не само да бъде сериозна политическа сила, но да бъде политическа сила изобщо. Кой знае – може би пък това да се окаже добро за България... А щом се е оказало добро за България, то поне тогава нека изкажем благодарност на Сергей Станишев, че е превърнал БСП в маргинална политическа сила. Даже не в маргинална политическа сила, а най-вече в пренебрежима политическа слабост...
Пак да кажа – БСП не е моята партия, не е била и никога няма да бъде. Да се чудя защо ли съм се затюхкал за нея! Като е решила да бъде постоянно бита, до смешност бита, смазващо бита от Бойко Борисов – да бъде бита!
При все това, една част от свестните хора в България са свързани – житейски, идеологически, мисловно или просто от вътрешна потребност с нея.
Освен това, крахът на ултрадесните, хиперлиберални, мегапазарни, гигапотребителски, супер-асоциални идеологии – неоконсервативни, палеоконсервативни, алчноконсервативни отваря пространство, магистрала, космодрум за леви идеи.
А тук, у нас – една малка котерийка хора се е запънала като магаре на мост и не дава на лявото да функционира нормално!
Не му дава, защото е плоскомислеща, плоскостъпна и плоскоданъчна. Защото е влюбена в олигарсите, на които слугува, на които лобира и от които се храни. Защото е осъдена на жалко политическо съществуване, ако не е начело на БСП. Защото е доказана кръгла нула, която за всички, само не за тях е вече и пресечена нула.
Паля се, а после си казвам – като не могат младите в БСП да се вдигнат на бунт, като не са в състояние да ударят по масата, като са безпомощни да спасят лявата идея, да освободят партията от онези, които са я приватизирали за жълти стотинки – така им се пада.
Те една партия не могат да спасят и променят към по-добро, та България ли?
