/Поглед.инфо/ В българския национално-битов лексикон има една упорита фраза: „Защо другите как се оправят, а ние не можем“. Тя е родена в зората на нашата модерна епоха и произлиза от малко по-различен вариант и в „История славяноболгарская“, и в „Житие и страдание грешнаго Софрония“. Да не говорим за по-късната ни литература, та чак до наши дни. Другите са свободни, другите живеят добре, другите не са бедни, другите вървят напред, образовани и културни са, а ние сме все на опашката.

Когато започнеш една нова епоха с афиширан комплекс за малоценност поради икономическа и културна изостаналост, винаги ще надничаш там, където според тебе е по-различно и по-добре. Но това гледане ще се превърне в навик, във втора твоя природа, и очите ти повече няма да се насочват към пътя, по който вървиш. Ти си знаеш, че си изостанал, беден; че другите са се оправили, а ти се чудиш накъде да се обърнеш и кой път да хванеш. Все си последен, слаб, немощен, необразован. Навярно защото си глупав и не си способен за нищо. И така до края на света…

Тогава прозвуча гръмогласното: „О, неразумни и юроде“…

Но ти вече си вкусил от забранения плод на познанието за себе си. И си прогонен от рая на свободата, към който толкова си се стремял през цялото възраждане.

Все пак ти позволиха да се гордееш със своето далечно минало, но не за да го помниш, изучаваш и извличаш от него поука, а само за да има по какво да се прехласваш и утешаваш. Напразно си мислиш, че то е твое. Ако беше твое, нямаше постоянно да го променят и назовават, както си искат; да вадят от него имена и дати, да премълчават други и да те убеждават, че „който те е освобождавал, той те е и поробвал“. Но пък можеш свободно и без почивка да се окайваш с настоящето и да си безразличен към бъдещето, щом и в него „няма да се оправиш“.

Ето как и защо, познал себе си, българинът „се срамува да се нарече българин“. И се кълне в свободата, а е зависим и подчинен „на наши и чужди скотове“.

Така в модерната епоха боледуват малките народи, преди да ги унищожат напълно. Болестта им обаче не е наследена от вековете, не е родова. Тя е предизвикана от политически вирус, който поразява начина на мислене и политическото поведение. И определя, докато трае болестта (а тя трае много дълго!) мястото на народа в геополитиката.

Всички малки народи имат този комплекс.

И всички са нещастни по един и същ начин. Но всеки е щастлив по своему: според покровителя и съюзника.

По какъвто и начин да си щастлив, бремето на историята винаги тежи. Особено ако си приел, че тя е героизъм и величие, а не и упорита и последователна работа в еволюционното ти развитие. Защото модерната епоха признава до едно време и само в определени случаи героизма и потребността от героизъм като национални достояния. После ти казва: „Търпи и си знай мястото!“.

Героизмът все повече да се обезсмисля и се превръща в бутафория на държавно и национално величие. Страната е осеяна с паметници, а народът е покорен и води жалко съществувание. И когато в един момент се усети и осъзнае в какво състояние се намира, буржоазията чрез своята пропаганда му обяснява, че най-добре е да се ядосва на себе си, на своя национален характер, на „българското“ в себе си, на своя мързел, нежелание да има ред и силна власт, на егоизма и дребния си интерес. Буржоазният начин на живот, в който навлязохме през възраждането, изисква не естетически и етични емоции, а безразличие и безсърдечие към онова, което не е бизнес, интерес, удоволствие, забава. С тях охотно понасяш работата от сутрин до вечер заради печалбите на господаря и за да получаваш толкова, колкото да не умреш от глад.

Но това не пречи да ти повтарят и внушават, че имаш права, свобода, равенство и че другите като тебе са солидарни с твоята грижа и болка.

В малката и бедна държава, която нищо не означава за великите държави – особено ако не е стратегическа територия и под нея няма нито нефт, нито газ, нито дори вода, властта е алчна, груба и нетърпелива да извлече, понеже на друго не е способна, облаги, пари, богатства. И тя го прави, продавайки дори и себе си, за да я оставят да властва. Как няма да я оставят, щом е послушна и не посяга на тяхното.

Цялата тази низост е съпроводена с приказки за демокрация, издигане равнището на живот на народа, възход на държавата, лоялност към съюзниците. Въздухът е отровен от политика и политически борби, чиято цел очевидно е да прикрие ставащото в държавата. Политическата пропаганда не само прикрива, но и почти е убедила обществото, че бялото е черно, а черното - бяха – както го искат външните господари и техните слуги и послушанковци в страната.

Цинизмът е обхванал и поразил всичко. Днес никой не вярва на това, което му говори властта, но когато дойде време за избор на нов път, нищо не се променя. Това е най-страшното поражение, което нанесе буржоазното варварство на българския ум, дух, съвест, начин на мислене, морал и достойнство.

Нехайството на тези, които са задължени да се грижат за държавата, не е само в използването на властта за лични облаги. То вече се счита за обичайно и ако не е извън мярката (макар че възможно ли е да има мярка за облагодетелстване от властта), не се изобличава и наказва. По-опасно и гибелно е онова нехайство, което се проявява при изпълнението на задълженията и не се върши работата, която трябва да се свърши. А работата на един властник е огромна и многостранна. В най-общи линии неговата най-съществено задължение е да се грижи за благоденствието на обществото, за неговото благополучие и свободния живот на хората. Колкото и малка и немощна да е нашата държава, колкото и да няма кой да я чуе в решаването на световните проблеми, все пак тя има свой живот, свой обсег, в който може да постъпва по своя воля. Този обсег, ако не се разширява, поне трябва да се запазва и използва. Там никой не ни се бърка и не ни пречи.

Но това почти никога не е правено. Толкова угодническа, продажна и предателска е била винаги буржоазната власт! Тя никога не е проявявала национална дързост в изпълнението на възложените й отговорности, от което господарите могат да се разгневят. Дори сама не си е избирала господарите и покровителите си. Те са се разбирали помежду си кои да я опекунстват и са си я прехвърляли от едни ръце в други. Нашите никога не забравят, че е по-добре да ги слушат и им се подчиняват. И за да си спестят вътрешните недоволства (понеже такива все пак има и от време избухват под различни форми – дори и в бунтове и въстания. Но това е било някога – не сега!), говорят по тържества и чествания колко много днес ни е нужен героизъм, саможертва, всеотдайност и почтеност. Забележете: те винаги напомнят, че в нашата история предателствата и предателите са многобройни – повече от героите. Нека го знае „простолюдието“ и да не се възгордява… Защото предателството било черта на националния ни характер.

Буржоазията умело (това трябва да й се признае) играе върху националните чувства на българите, за да задоволи поне емоционалните им потребности за самоуважение и национално достойнство. Така тя прикрива собствените си предателства – особено непосредствено след Освобождението, като напълно обезсмисли идеалите на възраждането, обруга ги, като се превърна в най-големия враг на своя народ и в негов тиранин.

Истинския си лик българската буржоазния, която 45 години бе в социално-политическото небитие, показа след реставрацията на капитализма в края на ХХ век. Тя възкръсна и веднага придоби най-уродливото състояние, до което бе достигнала европейската буржоазия. Тя придоби политическата власт, когато вече бяха засегнати менталните й функции. И се бе отрешила от възпитание, вкус, достойнство, изискано поведение, универсален дух, каквито все още притежаваше до към 60-те години на ХХ век. Нейният ум трябваше да побере на едно място остатъците от неусвоения в комсомолските школи и кръжоци научен комунизъм с празнодумството на неолиберализма. Мозъците се гънеха от неудобствата, които старите и новите идеологии му причиняваха, ала буржоазната власт бързо ги обикна и ги прие като свои, отвори им възможности и им даде простори за действие.

И стана онова, което трябваше да стане.

Наизлезе такава гмеж и все за демокрация, пазарни отношения, европейски ценности, свобода на словото говори. Говори просташки, вулгарно, мръсно. Но то никому не прави впечатление.

Защото на народа едно му е на устата: защо другите се оправят, а ние не.

Това стана неговият екзистенциален въпрос, на който така и не намира отговор. И как ще го намери, когато го търси в себе си, а не там, където е.

Кажете: как да не се срамиш да се наречеш българин, щом в родовата ти кръв и психика е заложена неспособността да се трудиш и създаваш. Защо ти е да си българин, щом никой не те зачита, не се съобразява с тебе? Защо да си горд със своя народ, когато го управляват негодници, крадци и безчестници?

Тези именно негодници, крадци и безчестници клеветят народа и го изкарват неспособен „да се оправи“; те му внушават, че е съставен от предатели.

Лъжат го, за да го държат в оковите си и да го изнудват и унизяват. Защото те самите са предатели и негодници, сквернословци и с просташко самочувствие го тъпчат и му внушават, че са вечни.

Но не са.

И до ще ден, когато ще излезе един нов Ботев, за да викнем заедно с него: "Хляб или свинец!"

Може би този ден не е толкова далеч…

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели