Преди да бъде категоризирана като обработваема или за други цели, земята е територия. Територия, която всички ние държим. Затова я наричаме държава. Нека си припомним как дядо Йоцо поздравява нова България от своята земя, от своята държава. От територията, която държи.
Продължителното и трайно държане на определена територия от дадено племе, съюз от племена или от голяма група хора води до възникване на държавата. Всички научни дефиниции на понятието са категорични: държавата може да съществува само и единствено върху определена територия. Със свои правила, закони, суверенитет...
Науката определя понятието суверенитет като върховенство, което включва две основни съставни понятия: суверенитет на държавата, означаващ пълна самостоятелност и независимост на държавата от други държави; и суверенитет на народа, означаващ пълновластие на народа като източник на властта, като право да участва в управлението на държавата.
Държавният суверенитет е неотчуждаемо юридическо качество на независимата държава, символизира нейната политическо-правна самостоятелност. Именно суверенитетът прави държавата субект на международното право. В това си качество държавата може да предприема всякакви мерки за да оцелее, включително мерки за противопоставяне и премахване на вътрешни и външни заплахи.
Суверенитетът е основен принцип на международното публично право. Правна основа на суверенитета са националните конституции и общоприетите норми на международното право, които гарантират равенство между държавите, териториалната им цялост, ненамеса във вътрешните и външните им работи... Това разбиране за държавен и национален суверенитет е закрепено в Устава на ООН.
Съвременната демократична държава може да налага чрез вътрешното си законодателство определени задължителни ограничения като закони за защита на човешките права и норми забраняващи използване на сила. Тези ограничения също произтичат от международното право и не се считат за накърняване на държавния суверенитет. Цялостната концепция за държавния суверенитет е изложена в Декларацията за принципите на международното право, приета с Резолюция 2625 на Общото събрание на ООН от 1970 г. и представляваща основополагащ и задължителен акт на международното право.
Именно от тези принципи, от тази правна, конституционосъобразна, международноправна логика са се ръководили бащите-създатели на демократичната ни Конституция от 1991 г., когато императивно са разписали в чл. 21 ал. 1, че земята е основно национално богатство и се ползва от особената закрила на държавата и обществото.
Очевидно е разбирането, че цялата земя – не само обработваемата – представлява територия на суверенната държава България. Затова земята е прогласена за национално богатство. И не просто за едно от богатствата – а за основно, кардинално национално богатство. Поставено при това под особена конституционна закрила, за да не може това богатство да бъде отчуждавано, защото принадлежи на нацията, защото е от такова качество и количество, че без него не би могло да съществува държавата. Без него България би се лишила от държавен суверенитет, от онова неотчуждаемо юридическо качество, което я прави независима държава. Затова цялата земя, не само обработваемата, е поставена под особената закрила; и не само от страна на държавата, тоест от органите на държавното управление, но и от обществото, от целия народ. Това е азбучна истина за всеки първокурсник. Правник, който твърди обратното е или шарлатан, или е бил за гъби в часовете по държава и право.
Нека си представим за миг как чуждестранно лице – ирелевантно дали е физическо или юридическо – придобива собственост върху десет или двадесет километрова непрекъсната ивица земя с дълбочина пет километра по протежението на река Дунав или Тимок и отказва да допусне органите на Гранична полиция на своята територия с правно основание – гарантираната му от чл. 17 ал. 3 на Конституцията неприкосновеност на частната му собственост?
Или пък на същата или на друга подобна частна територия се открият големи залежи на петрол или природен газ? И „частникът” откаже да допусне експлоатация на това подземно богатство, въпреки императива на чл. 18 ал. 1 на Конституцията, че то е изключително държавна собственост, с аргумента: „Не ви преча да го експлоатирате, но не накърнявайте неприкосновеността на моята частна собственост!”
Как ще реагира властта? Със сила ли ще се опита да наложи суверенното си право върху тази част от територията на държавата? Ами ако този „частник” е гражданин на държава-фактор на международната политика и посланикът на тази държава надигне вой, че сме нарушавали свещеното право на частна собственост и в допълнение тропне на масата на министър-председателя, на Главния прокурор и на когото си помислите още?
По съдебен ред ли ще се опита държавата да възстанови накърненото си суверенно право тогава? Ами ако зад гърба на този „частник“ стоят стотици милиони или милиарди може ли да предвидим какъв би бил изхода от този процес при сега съществуващата „независима“ съдебна власт?
Изложените хипотези не са въображаема, а зловеща реалност ако се допусне територията на Република България да се разпродава на части. Продажбата на територия неизбежно ще доведе до продажба и по-нататъшно заличаване на държавността. И едни от най-ощетените ще се окажат българските турци, значителна част които са добросъвестни селскостопански производители.
Изблиците на гняв срещу мораториума от страна на „известни” политици и лобисти са напълно поняти: засега те губят възможност да прилапат огромни комисиони като брокери в очакваните луди спекулативни сделки с българска земя. За никого не е тайна, че точно това им е обещано. Защото и сега няма абсолютно никакви пречки да се придобива дългосрочно вещно право на ползване на обработваема земя за чужденци, които действително искат да инвестират в селскостопански дейности.
Мораториумът не е закон, а решение на парламента. То има не само правна стойност; то е задължително за “всички държавни органи, организациите и гражданите” (Конституция, чл. 86 ал. 2). Докато въпросите дали да се продават части от територията на Република България са извън компетенцията на Европейската комисия защото договорът за присъединяване към Европейския съюз не може да стои над държавния суверенитет, над неотчуждаемото юридическо качество на независимата държава, над Декларацията за принципите на международното право на ООН.
