/Поглед.инфо/ Известно е, че едно от проявленията на кризата и разпадните процеси на неолибералната демокрация са отношенията между различните политически сили в нейния бастион – парламента. Според либералната традиция, за разлика от класическата марксистка традиция, се смята, че между различните социални групи и класи няма антагонистични, т.е. несъвместими интереси, че те биха могли да се разбират чрез представляващите ги партии и политически сили, които в диалог да решават проблемите. Личните обиди и квалификации не са приемливи, те са забранени от т. нар. политическа коректност, налагана от либералите, които ги определят като „език на омразата“.
Реалностите в обществата на неолибералния капитализъм обаче съвсем не съответстват на политкоректните клишета. Все по-антагонизиращите противоречия правят „езика на омразата“ всекидневие.
Това добре се вижда в нашия парламент през последните 30 години, когато в условията на най-големия в 1300-годишната ни история грабеж на национално богатство, наричан с думи като „приватизация“ и „преход към демокрация“, на практика губещи се оказаха милиони хора и социалното неравенство днес е по-голямо от всякога. Активи за над 100 милиарда, принадлежали на всички българи, бяха дадени в ръцете на едно малцинство от наши и чужди клептократи, а отношенията между тези, които организираха това разграбване, никак не са розови.
Няма как отношенията между няколко стотин милионери и близо 2 милиона живеещи под границите на бедността да бъдат неанагонистични. Колкото и да се опитват системните партии да демонстрират диалог в парламента. Затова за три десетилетия сме се наслушали на всякакви думи помежду им. А и огромно число българи смятат, че и най-големите хули, казани за немалко депутати и министри, са твърде политкоректни за злодеянията, сторени от тях в хода на разрушаването и разграбването на създаденото от социализма. И като не могат да ги изкажат по друг начин, ги бълват по социални медии, блогове и под статии в интернет.
Напоследък обаче все повече се убеждавам, че у нас не е толкова зле, колкото при британците (1). В британския парламент омразата, ненавистта, готовността едва ли не да стреляш не са били така силни може би от времето на „дългия парламент“ и английската буржоазна революция през XVII век. Наскоро премиерът Борис Джонсън бе обвинен от депутатка, която поддържа оставането на страната си в Европейски съюз, че отправя към опонентите си смъртни заплахи. Езикът, който използват депутатите, носи със себе емоции, ярост, обвинения, характерни за времената, когато една система се разпада и предстои една социална група да се разправи с друга с насилие. А е имало случаи това да става и с ешафод.
Ярък пример е нарастващото използване от депутатите, както и от премиера Борис Джонсън, на думи като „капитулация“, „предателство“ и „предатели“. Ето как се употребяват те от 2017 г. насам, когато чрез Брекзит бяха инициирани разпадни процеси и в Европейския съюз, и във Великобритания.
В обвиненията по между си британските парламентаристи в Камарата на общините, както и хора от правителството, са използвали думата „предатели“ 11 пъти през 2017 г., 22 пъти през 2018 г. и 20 пъти от началото на 2019 г. до 26 септември.
Същата тенденция се наблюдава и с обвинението на противниците в „предателство“. През 2017 г. това е станало 3 пъти, през 2018 г. – 21 пъти и от началото на 2019 г. до 26 септемри – 19 пъти. Всеки път, когато Тереза Мей предлагаше да се гласува сделката за Брекзит, това обвинение беше водещото.
Категоризирането на това, което става с Брекзит, като „капитулация“ през 2018 г. се среща 52 пъти и 62 пъти през тази година до 26 септември.
Тези думи създават усещането за война не само вътре в парламента и между парламента и министър-председателите, но и между Великобритания и ЕС, тъй като неведнъж в дискусиите се правят аналогии с Втората световна война. От правителството обвиняват всеки, който не ги подкрепя, като предател, който трябва да бъде наказан. В същото време Борис Джонсън е наричанн „диктатор“, който организира „преврат“ и „унищожава демокрацията“.
Тази поляризация не остава затворена в парламента, а характеризира все повече масите от хора около него, протестиращи с плакати, в които се четат думите „предателство“, „преврат“, „предател“. Те са в челните заглавия на вестниците и на сайтовете във Великобритания. Крясъците става все по-яростни и ирационални, като по време на граждански войни и революции.
Но подобни процеси наблюдаваме и в САЩ, където демократи и републиканци са се хванали гуша за гуша, а президентът е обвиняван във всички смъртни грехове – от това, че е руски агент, до това, че е нарцис и психопат, разрушаващ Америка. Сега се опитват даже да го свалят. В двете страни, които са били световните хегемонни сили през последните два века, ври и кипи.
В Лондон, където депутати, премиери, протестиращи се обвиняват в национално предателство и взаимно се заплашват, е живял през голяма част от живота си и е погребан Карл Маркс. Тъкмо той говори, че кризите и революциите възникват най-напред в най-развитите капиталистически страни и след това се пренасят в останалия свят. „Ню Йорк Таймс“ публикува през 2018 г., по случай 200-годишнината от рождението му, статия със заглавие „Честит рожден ден, Карл Маркс! Ти беше прав!“.
Ако вярваме на „Ню Йорк Таймс“, че Маркс е прав, тепърва ще има да гледаме как британци и американци се хващат гуша за гуша, а от там нарастващите битки и антагонизмите би трябвало да дойдат и у нас, където неща не стоят по-добре. Нещо повече, нашият капитализъм е известен с три основни черти, които ги няма в такава степен в САЩ и Великобритания. Той е:
- клептократски (крадлив защото е основан на гигантска кражба на собственост, изградена при социализма, на европейски фондове и корупция);
- компрадорски (зависим от външни сили, така нар. „големи началници“ и обслужващ чужди интереси, довели до гигантски загуби от унищожена армия и оръжие, от прекъснати енергийни проекти и какво ли още не);
- периферен (от него изтичат ресурси към страните от капиталистическия център и вече са заграбени над 100 милиарда във вид на човешки капитал, финанси към офшорки, печалби на западни компании и банки, концесионни договори и пр.).
Затова и при него основанията за „език на омразата“, обвиненията в национално предателство и капитулация са много по-основателни, отколкото при британските депутати, Борис Джонсън, протестиращите по улиците на Лондон и искащите импийчмънт на Доналд Тръмп.
Неолибералният глобализиран свят се разпада – за това говорят и Путин, и Тръмп, и Макрон. А с него се разпадат и либералните илюзии за възможността да се пребориш с „езика на омразата“ и действията, следващи от това.
Бележка:
(1) Koller, Veronika. Traitors, betrayal, surrender: British politics now dripping with terms that fuel division, In: The Conversation, https://theconversation.com/traitors-betrayal-surrender-british-politics-now-dripping-with-terms-that-fuel-division-124318?utm_medium=Social&utm_source=Facebook&fbclid=IwAR01SAulx9ejtOhvUYEbv7T7ZVWMFoRZlZCp5czQuJBHSrklpstLi9bunTI#Echobox=1569825718, September 27, 2019
