/Поглед.инфо/  Сирия приковава вниманието ни като първоизточник на мигрантската криза. Това съответно предопределя и интереса ни към усилията по регулирането на конфликта в тази страна, включително и към преговорите между главните сирийски сили в конфликта. Известно е, че вътрешносирийският диалог трябваше да започне на 25 януари, но поради разногласия бе отложен.

Впрочем отлагането стана въпреки важното съгласие, което в последния момент, на 24 януари, постигнаха глобалните играчи в конфликта. Москва се е съгласила в преговорите да участва радикалната групировка "Джаиш ал-Ислам" ("Армията ни исляма"), а Вашингтон - "Народният фронт за промени и демокрация", който според агенция Блумбърг се отнася приятелски към Москва, макар да е опозиционен, а също лидерът на кюрдската партия "Демократичен съюз".

Въпреки това преговорите бяха отложени, което не бе изненада - за това миналата седмица имаше предупреждения от участници в тяхното организиране. Все пак очаква се диалогът да се проведе до края на седмицата или в първите дни на февруари.

Но дори и той да започне шансовете за успех са много и много спорни. В най-добрия случай са 50:50, макар че по-скоро са 60% неуспех.

И причината е не толкова в сблъсъка на интереси между САЩ и Русия, а в регионалните кукловоди и техните сирийски протежета. Техните интереси, техните ценности и мироглед правят регулирането на конфликта като пъзел, който не може да се сглоби заради липсващи елементи или грешки в конструкцията.

За да разберем защо е така, първо трябва да се видят кои са основните сили на сирийската сцена. По понятни причини ще започнем с по-малко известните ни.

От тях внимание заслужава споменатата вече "Джаиш ал-Ислам" ("Армията ни исляма"). Пред френския в. "Фигаро" специалистът по тероризма и бивш разузнавач Ален Родие разкри, че тази формация се стреми да изглежда като "умерена опозиция". И поради това отказа да се присъедини към сформираната през октомври нова джихадистка коалиция "Джунд ал-Малахим" ("Войници на късмета"). В нея влязоха различни групировки, изповядващи крайния ислям, включително мощната групировка "Джабхат ан-Нусра", която е сирийското подразделение на международната мрежа "Ал Кайда". Тоест "Джаиш ал-Ислам" демонстрира, че не желае да има нищо общо с "Джабхат ан-Нусра" и "Ал Кайда". Дали обаче това е ценностен катарзис и необратима еволюция едва ли някой извън Сирия може да каже категорично. Организацията е ръководена от Мохамед Алуш, който навремето се е подчинявал на "Свободната сирийска армия", възприемана като единственият светски елемент в сирийската опозиция. По данни на френския специалист "Джаиш ал-Ислам" е най-голямо въстаническо обединение в предградията на Дамаск и по-специално в района Гута - то наброява 10 000 бойци. Някои от тях режимът на Башар Асад пусна от затвора през 2011 година в опит да прояви откритост към опозицията.

От друга страна обаче "Джаиш ал-Ислам" е националистическо салафитско движение, което влиза в коалицията "Ислямски фронт". Неин военен командир е именно Мохамед Алуш, а в тази коалиция влизат и групи, които поддържат връзки с "Джебхат ан-Нусра" и с други по-малки терористични групи. Що се отнася до външното влияние, "Джаиш ал-Ислам" има подкрепата на Саудитска Арабия и Катар. Ясно е, че режимът в Дамаск и Москва са направили сериозен компромис, съгласявайки се с участието на групировката в диалога.

Вторият по-влиятелен играч от малко известните сирийски сили е "Ахрар аш-Шам" ("Свободните хора на Леванта"). Това е също салафитска групировка, което също влиза във споменатия "Ислямски фронт". Създадена през 2012 година, тя има на разположение 20 000-25 000 бойци. Поддържа връзки с "Джебхат ан-Нусра" и има подкрепата на Саудитска Арабия, Йордания и Катар. Именно тази групировка по настояване на Саудитска Арабия бе извадена от списъка на сирийските терористични организации, който бе представен миналия месец в проведената в Ню Йорк конференция на Международна група за подкрепа на Сирия. Това бе направено с цел "Ахрар аш-Шам" да участва в бъдещия вътрешносирийски диалог, но вместо нея сред тях се оказа "Джаиш ал-Ислам". Всъщност нищо чудно отлагането на този диалог да се дължи на опитите "Ахрар аш-Шам" все пак да бъде вкарана в преговорите - тоест да се изтръгне съгласието за това от Дамаск и Москва.

Със същата цел групировката взе участие в проведената в саудитската столица миналия месец конференция на сирийската опозиция. Саудитска Арабия много държи тя да мине за "умерена опозиция", а опитите й намериха отклик на Запад.

В същото време ливанският експерт по тероризма Мохамед Балута твърди, че военното ядро на тази групировка представлява бивши кадри на "Ал Кайда". "Трудно е да си представим, че благодарение на своето участие на конференцията в Ер Рияд "ахрарите" са се изчистили от терористичния пълнеж", отбелязва той пред местна телевизия.

Има и други влиятелни организации и коалиции като примерно "Анджад аш Шам" (Войници на Леванта"), споменатата вече "Джунд ал Малахим» ("Войници на късмета"), "Джаиш ал -Фатех» ("Армия на завоеванието"). Те също са подкрепяни от Саудитска Арабия, Турци, Катар. Това също са салафитско-сунитски формации, но всички те имат една особеност, която ги различава от групировките "Ислямска държава" и "Джебхат ан-Нусра" - те нямат глобалните им амбиции и действат в рамките само на Сирия.

Друга важна сирийска сила са местните кюрди, които държат част от сирийско-турскта граница. Те сглобиха коалицията "Сирийски демократични сили", която включва кюрдските отряди за самоотбрана (т. нар. пешмерги), въоръженото крило на партията на сирийските кюрди "Демократичен съюз" (ДС), която ще участва в сирийския диалог, както и арабски сили. ДС поддържа връзки със забранената в Турция Кюрдска работническа партия (ПКК), поради което е обявена за враг от Анкара, която пък е другият важен регионален играч от антиасадовския фронт (наравно със Саудитска Арабия).

Сирийските кюрди са в открита война с "Ислямска държава", а с "Джебхан ан Нусра" имат отделни стълкновения. Те нито веднаж не са влезли в сражение с армията на Башар Асад, която се изтегли от техните зони още през 2011-2012 година. Парадоксът при тях е, че имат подкрепата на САЩ, а пък са обявени за заплаха от Турция, която иначе е натовската съюзничка на Вашингтон. Когато САЩ казват, че искат опозицията да превземе северния град Рака, смятан за столицата на ИД, те имат пред вид именно военните формирования на кюрдите. Само че пешмергите се интересуват не от Рака, а от територията на запад от река Ефрат, за да обединят земите в Сирия с преобладаващо кюрдско население. Това изправя на нокти Турция, която се страхува борбата за идентичност на сирийките кюрди да се прехвърли и върху нейната кюрдска общност. Анкара предупреди, че няма да допусне сирийските кюрди да минат на запад от Ефрат и дори няколко пъти критикуваше САЩ заради подкрепата им за прокюрдските "Сирийски демократични сили".

В Сирия имаше стотици военни групи (някои твърдят, че са 1200), но те са създадени на местна почва и не играят голяма роля.

Останалите сили на окървавената сирийска сцена са добре известни - светският режим на президента Башар Асад и противниците му в лицето на терористичните групировки "Ислямска държава" и "Джебхат ан-Нусра". Асад е от алавитската племенна общност, която изповядва шиитско разклонение на исляма. Поради това има подкрепата на шиите в Близкия изток и най-вече на шиитския Иран. Плюс подкрепата от Русия, която в лицето на Асад и алавитите вижда съюзник срещу ислямисткия тероризъм и гарант за своите интереси в Близкия изток.

Що се отнася до "Ислямска държава" и "Джебхат ан-Нусра", то те - за разлика от останалите сирийски сили - имат глобални мераци по налагането на исляма не просто като религия, а и като цивилизационен модел и контрапункт на западния или на светския модел в Азия. И към тези две терористични групировки регионалните сили изобщо не са непримирими. Една Саудитска Арабия питае симпатии към "Ислямска държава", доколкото и двете изповядват салафитския ислям, а и теократичното кралство също здравата работи за разпространението на исляма колкото се може по-далеч от нейните граници (та чак и в САЩ).

Освен това голямата цел на сунитската Саудитска Арабия в регионален план е да не позволи на шиитския Иран да стане равностойна, камо ли и водеща регионална сила.

Турция официално твърди, че ИД е враг, но неофициално я възприема за партньор заради военните й действия срещу сирийските кюрди. Пак по същата причина Анкара е склонна не просто да търпи, а и да помага на "Джебхат ан-Нусра", когато тя е на нож със същите тези кюрди.

Някои от глобалните играчи също демонстрираха двойни стандарти към двете терористични групировки. До руската военна намеса в Сирия американската авиация щадеше ИД с тайната мисъл тя да отнесе режима на Асад. По същата причина тя не се целеше (или го правеше рядко) в "Джебхат ан-Нусра", макар Вашингтон да бе обявил "Ал Кайда" за враг №1. От САЩ дори се чуваха гласове да се възприема "Джебхат ан-Нусра" като съюзник срещу Асад.

Вашингтон явно се е надявал, че ако ИД и "Джебхат ан-Нусра" победят Асад, след това с лекота ще се справи с тях. Но като знаем колко криви през последните 15-та години излязоха геополитическите му сметки и комбинации, има право да се съмняваме в смисъла на действията му. Известно, че геополитическият патент на Вашингтон е да прави тактически съюзници от стратегически противници. Има случаи, когато патентът се оказва работещ (съюзът със СССР срещу хитлеристка Германия), но има и случаи, когато това е просто хватка еднодневка, късоглед ход с моментни ползи и дългосрочни щети (Сирия и Либия са точно такива случаи).

В това отношение поведението на другия глобален играч Русия не може да не се откроява и да не предизвиква симпатии. Макар да воюва на страната на Асад, Москва воюва всъщност срещу ИД и тероризма изобщо, тя не се заигра с някои от терористичните формации и не търси в тях временни съюзи и ползи, както правят САЩ и повечето регионални играчи. Воюва и в защита на националния си интерес, доколкото в Сирия има по различни данни до 4000 джихадисти от руския Кавказ. Тя знае, че ако сега те не бъдат победени, утре може да се прехвърлят в Кавказ. И поради това едва ли може да бъде обвинена в стремеж към сфери на влияние или хегемонизъм.

Що се отнася до САЩ, тяхната позиция остава "плаваща". Официално приоритетът им е борбата с тероризма, но неофициално мераците са други - да съхрани разклатеното си влияние в Близкия изток и особено в нефтения Персийски залив, да балансира отношенията между водещите регионални сили, а напоследък бе добавена и нова, но по-важна цел - да бъде изгонена Русия от региона и Източното Средиземноморие. В същото време не може да се отрече готовността на САЩ за компромиси - съдействаха кюрдите да влязат в преговорния процес, съдействаха в същия този процес да бъде включена формация, която не е враждебна към Москва, а и отстъпиха от искането за оставката на Асад като предварително условия за регулирането на конфликта. На практика САЩ - поне по документи и като официална позиция - се съгласиха Асад и обкръжението му да участват в преходния период. А доколкото в документите бе записано, че бъдещето на Сирия ще се решава от сирийския народ, излиза, че настоящата американска администрация допуска Асад да участва и в изборите, надявайки очевидно, че той няма да бъде избран. И тези надежди, впрочем, не са лишени от основание, доколкото алевитската общност в Сирия е малцинство, а и няма да се намерят стотици хиляди сунити, които да осигурят изборната победа на Асад.

След серия от мъчителни преговори международната общност постигна съгласие по ред възлови момент от регулирането на сирийския конфликт. Първо - Сирия да стане светска държава. Второ - да не се допусне разпадането й. Трето - да се запазят държавните й институции за преходния период. Четвърто - да се гарантират правата на религиозните и национални малцинства, включително и на шиитската алевитска общност. Постигането бе и съгласие по механизма за регулиране на конфликта - спиране на огъня, преговори за преходно правителство, промяна на конституцията, съответно парламентарни и президентски избори. Целият този процес би трябвало да обхване максимум 18 месеца.

Всичко това в една или друга степен намери израз в приетата от Съвета за сигурност на ООН декларация за Сирия.

Въпросът обаче дали е постижимо. Все пак въпросът за бъдещето на Башар Асад остава висящ. И тук вече си личи как сирийският пъзел трудно може да се напасне. Оставането на Асад на власт или в силни позиции през преходния период няма да бъде прието от Саудитска Арабия, Турция и Катар. САЩ вероятно ще заемат същата позиция - това ще означава да съхранят шансовете на Русия да остане в Близки изток като световна сила. За Саудитска Арабия и Турция ще бъде неприемливо Асад да участва в едни президентски избори. И обратно, лишаването на Асад от власт или отслабването му в преходния период няма да бъде прието от Русия и Иран. Същото ще се случи, ако Асад не бъде допуснат до президентските избори. Пъзелът няма как да се сглоби.

Според западни източници Русия вече е казала на Асад, че в някакъв момент от процеса на регулиране може да се наложи да си ходи. Асад възразил, ала да допуснем, че рулетката на събитията се завърти така, че той все пак бъде принуден да отстъпи, но пък ще остане шиитското му обкръжение. Ако то съхрани силните си позиции, примерно в силовите структури, в други сфери на управлението или пък в изготвянето на конституцията, това едва ли ще бъде прието от другите опозиционни сили и сунитската Саудитска Арабия, която не допуска шиитска конкуренция в региона. И обратно, Иран и Русия няма да приемат такова отслабване на шиитското обкръжение, което да го лиши от възможността поне да балансира сунитския сегмент в преходния период, а и след това - примерно да балансира доминирането на "Джаиш ал-Ислам" или някои от споменатите салафитски групировки. Иран трудно би понесъл продължаването на саудитската доминация в региона.

Ако пък цената за отстраняването на Асад или на шиитската общност от управлението е светският характер на Сирия, Саудитска Арабия, Катар емирствата едва ли биха се поколебали да жертват светският "чип" на Сирия. "Свободната сирийска армия", на която залагат Запада и с която е готова да работи и Русия, е твърде слаба, за да се спаси светския характер на Асадова Сирия. Гаранции пък, че "умерената опозиция" е твърдо светска няма и не може да има. Утре като почувства силата си същата "Джаиш ал-Ислам" може без колебание да засили религиозния фактор в държавното устройство и управление на страната. САЩ най-вероятно ще пасуват, защото този развой ще ги устройва - Асад няма да го има, Русия ще е вън от Близкия изток, а за самата Америка общуването и дори съюзничеството с теократични държави изобщо не е новост. Така че и тук пъзелът не може да се намести.

От сирийската главоблъсканица няма как да бъде отписан турско-кюрдският конфликт. Анкара в никакъв случай няма да приеме сирийските кюрди да станат фактор във властта (независимо дали по време или след преходния период), камо ли и да прокарат автономен кюрдски статут в бъдещата конституция на Сирия. Тя ще пречи на това по всякакъв начин, дори с военна намеса, дори всички останали играчи в конфликта да се спазарят по останалите пунктове - независимо със или без Асад. Ето, че и тук пъзелът остава несглобяем.

Общо взето пъзелът Сирия изглежда грешно конструиран, защото в него никой не е достатъчно силен, за да победи, нито пък е достатъчно слаб, за да отстъпи. Няма голяма площ на взаимни интереси. Зад фасадата за борбата с тероризма повечето участници гонят първо собствените си цели, а пък за тероризма какво остане.

А това вещае още сражения, още бежанци и още по-силен мигрантски натиск върху Европа, който едва ли ще подмине България.