/Поглед.инфо/ Поговорката „едно си знае баба, едно си бае” си е наша, ама и в Повардарието е популярна. Съвсем в духа на тази поговорка политическият елит в Скопие повтаря едно и също по отношение на т.н. вето на София за присъединителния процес на РСМ към ЕС и не допуска до ушите си какво всъщност иска и за какво настоява България. Не обърна внимантие преди време и на решението на нашето Народно събрание, което единодушно прие позицията на страната ни за поставяне на съответни условия, за да подкрепи София началото на преговорния процес на Скопие за ЕС. Но бързо чу, че „езикът на РСМ някога е бил част от българският език”, което заяви португалският министър за Европа при отчитане дейността на страната си като председател на Съюза. МВнР на преименуваната по настояване на Гърция наша братска държава щяло да проверява автентичността на заявеното. След като висшите ръководители и дипломати в Скопие скъсаха няколко чифта обувки, за да обикалят европейските столици и да убеждават колко несправедливо и неоснователно България поставя условия на Скопие, за да попречи на започването на преговорен процес, сега не искат да вникнат дори в думите на сръбския президент Александър Вучич, който в пряк текст казва, че „В ЕС няма желание за разширение, а историите, че България и Хърватия блокират са приказки за малки деца”. Е, за Хърватия може и да бърка, ама Белград и Загреб си имат специални отношения и ние там, разбираемо, не си пъхаме пръста Както и не изразихме официално неудовлетворение от думи на премиера на Сърбия Ана Бърнабич, която ни упрекна в неевропейско поведение и ни обвини, че сме поставили „ непробиваема стена по пътя на интеграцията на РСМ”. Призова ЕС да не допуска „опасни прецеденти, които могат да се използват и от някои други членове на ЕС”. Това от позицията на „загрижен европеец”. Става въпрос за Сърбия, която не е член на ЕС и на този етап дори не успява да отвори нови присъединителни глави за членство. Но така се прави, когато се знае, че Белград все още намира начини да диктува политическия дневен ред в Скопие. Като използва стари връзки и лица за влияние. Отклонява се вниманието от тази „мантра”, известна като македонизъм и се насочва по стар навик нова стреличка към София.
Всъщност Повардарието така и не успява да се освободи от старите идеологеми на македонизма. Пример за това е и изказване от преди ден на бившия президент Бранко Цървенковски, който е убеден, че „с ветото България иска да направи онова, което не успя с оръжие от 1941 до 1945г”. Какво оръжие като градове и селища из Повардарието са посрещали в този период българската армия и Царя- Освободител с цветя и хляб и сол? Филмови и снимкови материали за тези събития колкото искате, но това не устройва онези, които десетилетия са промивали мозъците на населението в Повардарието и са градили държава на основата на антибългаризма. После са хилядите жертви на обезбългаряването / около 30 хил загинали/ и изпращането в концентрационни лагери като „Голи оток” /счита се, че са над 120 хил/ на онези българи, които са намерили сили да не се отказват от род и Отечество. Днес пък съответните служби привикват граждани с български паспорти, които в социалните мрежи са заявили, че ще гласуват на парламентарните ни избори, защото не крият българския произход на предците си. Няма как това да са европейски практики, но София си е виновна, че дипломатите й не са доставяли своевременно такава информация на страните-членки в ЕС. Особено след като стана известно, че Скопие няма никакво намерение да изпълнява онзи Договор за добросъседство и сътрудничество от 2017г, който въпреки своята непълноценност в наша вреда се явява междудържавно споразумение със съответните подписи. Едва ли е само от незнание, некомпетентност или непознаване на историята и фактите. Защото не става въпрос само за история и „стари проблеми”, както казват в Берлин.
Този път иде реч наистина за европейски ценности, които не допускат проблеми от подобен характер да се внасят в Съюза и да създават допълнителни недоразумения, с които Брюксел все по-трудно се справя. Няма как да се приемат с разбиране и слова на президента Пендаровски, който е коментирал писмото на нашето МВнР, изпратено след заседанието на Европейския съвет, че това е просто „маркетингов трик” на българите. Преди това в Анталия на среща на страните от Югоизточна Европа бе казал, че „ситуацията с членството на РСМ в ЕС е същата като тази на Турция”. Нерде Ямбол, нерде Стамбул, както се казва. Следващата му идея по темата е, че „ако България продължи да блокира РСМ по пътя й към ЕС, в такъв случай не е лошо да се издигне сътрудничеството със САЩ на по-високо ниво”. Търси се подкрепа и закрила от страна с възможности, сякаш такива няма и в момента. След подобни изказвания редови българи са убедени, че онези в Скопие зорлем искат да гледат Брюксел през крив макарон.
Не че у нас няма т.н. експерти /включително бивши дипломати и коментатори с постоянно участие в ТВ-програми/, които от сутрин до вечер внушават,че с тази своя позиция към РСМ с поддържано вето София се поставя в изолация. Европа не разбирала какво искаме от Скопие. Обща и открадната история, присвоени национални герои, език, народ, обезбългаряване, език на омразата и т.н. не били темите на днешния ден. Нали ще сме в едно семейство, какво толкова? Какво значение има опазването на културно-историческото ни наследство в Повардарието или задължението да се уважават правата на онези граждани на РСМ, които са с български паспорти или заявяват открито българския си произход? Те не само не са дори споменати в конституцията на РСМ, което също е спорен за нас въпрос заради това, че става въпрос за народ, а не за „малцинство”, но дори не присъстват в общественото пространство като дебат. Да не говорим за отказ от наследените от тоталиторнато време идеологеми на македонизма или за пренаписване на книгите на наши творци, където всяко споменаване на нещо българско се заменя с македонско. Достатъчно е да се споменат книгите на Димитър Талев. Или да се отворят учебниците по история, за да се разбере що за татарско крадливо племе сме били, че и окупатори-фашисти по време на Втората световна, които били избивали местното население. Нито дума за построеното в този период от българската държава, за училищата, черквите, сиропиталищата, университета и пътищата, включително онази ж.п.линия с тунелите до Гюешево, Кюстендилско, която управляващите в Скопие и поддръжниците им от съседни страни не позволиха вече десетилетия да бъде довършена и да свърже Черно море през София със Скопие и Албания до Европа. Факт е обаче, че нашите управници и дипломацията ни не само „не подготвиха овреме терена”, както вече се посочи, за да се води диалога с РСМ. Не изясниха на света същността на спора ни не с населението в Повардарието, а с политическите им сили, за да не се налага впоследствие да гоним последния влак, за да останем верни на единствената си обединителна кауза като народ и държава. Силата на настоящото решение на българския парламент, правителство и партии по отношение на РСМ е в това, че обществото ни като цяло стои зад това единодушие. Народът не реже корените на дървото, което векове е съхранявал и отстоявал. И не е въпрос само за Св.Св.Кирил и Методий, за учениците им и ролята на Цар Борис І, на делото на Св.Климент в Охрид, а за това, че не може да се бърка в душата на българите и да се разчита на „братски чувства” и подкрепа в трудни периоди. Не че не сме го правили или мълчали десетилетия, но всичко на този свят си има мярка и „духането на супата” е познато и на нас действие. Тогава, когато не сме узрели за реалностите. А реалностите си проличаха на последната среща на външните министри в Съвета на Европа и в думите на португалския представител. На този етап няма такава точка в дневния ред на ЕС и премиерът Зоран Заев замина на заслужена лятна почивка. Може преди това да е убедил населението в страната си, че следващият сблъсък ще е в края на декември, когато Любляна в края на мандата си като председател има възможност да „пробута” точката за започване на преговорен процес с РСМ и Албания за ЕС. Известни са намеренията в тази посока на Словения и Хърватия, както и натиска на редица наши западни партньори, следващи свои национални интереси, да продължат да упражняват влиянието си над София.
Дали ще се поддаде елитът ни? Заплашван и с влиянието в региона от страна на Русия и Китай. Ами САЩ или Турция? Национални каузи се защитават докрай, известно е от историята ни. Както и фактът, че само когато сме играли самостоятелно, единодушно и със собствени сили сме постигали успех в изпълнение на национални цели като обединение, независимост или защита на границите. Иначе си имаме и Берлински конгрес, и Ньойски договор и решения след Втората световна война, от които още горчи в българските души и сърца. Познаваме исторически и меда, и жилото на съюзници и приятели. Двойният аршин в политиките на Европа и САЩ не е от вчера. Русия не е изключение. Знаем си и грешките от миналото, и предателствата на наши „герои”. Но каузата ни не е претоплена манджа и е крайно време да я отстояваме по нашенски. Длъжни сме и пред предците си, и пред онези 1.5-2 млн наследници на избягали от Павардарието и Егейскса Македония българи, които са намерили убежище от насилията в Отечеството, което ги е приело с отворени обятия. Макар и да е живяло в същото време в недоимък. Каква ще е цената, която ще платим за такава позиция? Каквато и да е, само да не е предателска и в интерес на чужди сили. И компромисите имат мярка. Иначе се затрива държава.Не само политически кариери.
