/Поглед.инфо/ Когато The American Conservative казва, че „новите обстоятелства изискват нови политики”, препоръчително е да им се вярва. Не толкова, за да се споделят становищата, защото те са насочени изключително към съхраняване на интересите на Вашингтон в променения геополитически свят, а защото очертават именно новите повеи на международното поле.
Според написаното „нарастващото отчуждение между САЩ и Европа” е част от играта в стил насърчаване на турския президент „да погледне на Изток” , особено след бързата подкрепа на Путин към Ердоган по време на т.н. опит за преврат. Не бива да се пропуска, че сагата САЩ/Турция протича на фон, в който френският президент Макрон ще се срещне в резиденцията Форд Брегансон /на Ривиерата между Ница и Марсилия/ с Путин и то само 5 дни преди срещата на Г-7, която е предвидена за 24-26 август. Русия вече не е във формата Г-8, но е видно, че ще бъде информирана за някои детайли от предвидените за обсъждане въпроси, по които няма как да не изрази становище и президентът Тръмп. Поне такава информация изтича във френските медии след телефонен разговор Макрон/ Тръмп. Няма как това да не е различен подход в наложилата се след падането на Берлинската стена политика на изолиране на Русия, натиск върху политиките й чрез упражняване на влияние и сила в различни направления, което е съпътствано от общопознатото „сатанизиране на Путин”. Който следи американския сериал „Госпожо Държавен секретар” бързо ще се ориентира в политиките на САЩ по отношение на света, в който живеем. Свят, където интересите на САЩ са над всичко. В тази връзка е ясно, че игрите на геополитическото поле придобиват нюанси, които до вчера даже не се предполагаха. Вървят заедно и с наслагващи се кризи и нови регионални конфликти, които в повечето случаи са близо около Балканите т.е около нас. Брекзит е друга част от промените, които ще дадат отговор на въпроса, задаван също на Запад, дали Борис Джонсън ще последва съдбата на Ципрас или ще се утвърди като лондонски Тръмп. В първия случай ще приеме предложенията на ЕС, за да оцелее на поста си, а във втория ще приключи без сделка, но столът му ще се заклати до предизвикване на нови избори. Такива коментари има в пресата на Острова, който се изживява като нещо „ни риба, ни рак” в сравнение с Европа. Само дето Империята е отлетяла в небитието, каквито и други емоции и носталгии да има сред поданиците на Кралицата. Това също е нещо различно от времето, когато еднополюсният свят, намерил сянка под чадъра на либерализма, се изживаваше като едноличен разпоредител във всички земни посоки. Може и Путин да избързва с твърдение, че либерализмът е отживелица, но че е качен на шейната няма съмнение. Събитията и инициативите го потвърждават всеки ден. Макар и да става със стиснати устни. Ако се обърне внимание и на публикуваната наскоро нова китайска стратегия за сигурност, както и да се нарича тя, същественото е, че Русия е посочена за стратегическия партньор и съюзник, на който ще се разчита в близките десетилетия. Времето на президента Никсън, който с политиката си успя да начертае разделителна линия между Москва и Пекин определено е безвъзвратно минало. Периодът днес се очертава като период на „слаби съюзнически връзки”, както пишат в The American Conservative, който посочва и че се „създават условия за търкания със САЩ”. Разбира се, че Турция е красноречив пример в това отношение, въпреки че Анкара и преди не винаги е заставала на страната на Запада. Справка-войната в Ирак, когато Турция не се присъедини към САЩ и „коалиция на желаещите” при нахлуването през 2003г в страната на Садам Хюсейн. Не само остана настрана, ами не позволи и военната база „Инджерлик” в Югоизточна Турция да се използва при водените западни военни операции в Ирак. Днес напрежение има отново и то е във връзка с редица нерешени проблемни въпроси между Анкара и Вашингтон. От една страна са доставките по договор на руските системи С-400 в Турция, което принуждава САЩ да заплашват с отказ от доставка и съвместно производство по съгласувана програма на американските самолети F-35, а от друга е подкрепата на Вашингтон за сирийските кюрди, които са използвани като съюзници на територията на Сирия и в противоречие с обявяването им от Анкара за терористични организации, които заплашващи сигурността и териториалната цяласт на Турция. Никак не е случайно, че дори в такава напрегната обстановка Хулуси Акар, министър на отбраната на Турция, е заявил по телефон на американския си колега Марк Еспер, че „Анкара очаква от Вашингтон да прекрати изцяло подкрепата си за ПКК и сирийските кюрдски отряди „Отряди за народна самоотбрана” /YPG и PYD/, което се случва в период на заплахи за въвеждане на санкции към лица и страната като цяло, ако не се съобрази с американските искания. В същото време тече подготовка на среща през август първо с представители, а после между президентите на Русия, Иран и Турция във формата Астана, за ново съгласуване на политики на територията на Сирия. Именно на сирийска територия се сблъскват интересите на много играчи, а последните изявления на официални руски представители са в посока, че в мътната вода частните американски войски, които са около 3500 на брой, разграбват петролните находища в Конако, Ел Омар и Танак /източен бряг на р.Ефрат/, които всъщност са собственост на Сирия. Някой да си спомня, че имаше обещание за изтегляне на американските войски от Сирия? Напротив, оказва се, че се продава нелегално нефт от територии, които са иззети от бойците на „Ислямска държава”. Информациите са от руски източници и с прилагане на снимки от дрон. Анкара от своя страна не се отказва от намерения за създаване на онази зона за сигурност, която тя настоява пред Вашингтон да се изгради по границата със Сирия и да бъде най-малко широка 30 км, което ще й гарантива стабилност за собствената територия. Турция иска и контрола върху изгражданите наблюдателни пунктове, които по решение на Вашингтон се създават по границите на тази зона за сигурност. Засега САЩ са съгласни зоната да е с ширина 5 км и да не обхваща градските центрове на Айн –ел- Араб, Тел Абияд, Ресулайн и Камъшлъ. Споровете ще продължат, а това е нова доза несигурност и възможност Ердоган да прилага своята „политика на палачинката”. Ако няма F-35, на хоризонта има СУ-35, но после може да има и друг завой. На някои такава политика им се удава. Не е като да купуваш със заеми скъпи непроизвеждани досега F-16 и да твърдиш, че следващите 10 години ще ремонтираш старите МИГ-29 или СУ-24. Казват му баланс. Но той и сръбският президент Вучич получава на преференциални цени руско оръжие, включително най-съвременни МИГ-ове, ама се договори с Макрон за доставка на френски „Мистрал” и реши, че така осигурява баланс във време, когато Париж се изживява като водеща сила в ЕС. А ЕС е стратегическата цел на Сърбия, нали?, Е, прави учения в състава на натовски войски и то пъти повече от съвместни учения с Русия, но иначе отрича подаване на документи за членство в Алианса. Знае ли човек в тези размирни времена дали няма да се приемат условия, за които и дума не си обелвал! Остава да се спомене и ситуацията в Източното Средиземноморие, където отново иде реч за газ и нефт, за да стане очевидно, че етапът е различен, а светът не се дирижира само от една страна. Турски медии дори съобщават, че на ред е сътрудничество на Анкара с Москва при проучването и разработването на петролните и газови находища около Северо-кипърската турска република, призната само от Турция. Позовават се на думи на руския министър на енергетиката, Алекс Новак, който бил заявил, че руски фирми успешно участват в енергийни проекти в Средиземно море и че ако от търговска гледна точка тези проекти са в полза на всички страни, може да се вземе решение за сътрудничество на руски фирми с Турция в Източното Средиземноморие. Съобщил го като участник в 16-тата среща на руско-турската комисия за икономическо сътрудничество. Играчите в Източното Средиземноморие вече не са само САЩ, Гърция, Кипър, Израел, Египет, ами и Палестина, и Йордания, и Русия, а Турция просто няма как да се прескочи. Независимо от политиките на Атина и ангажирането на ЕС като застъпник на интересите на Гърция и Кипър. Все пак се членки на ЕС. Франция строи военна база в Кипър. Наред с тази на Великобритания. Брюксел плаши Анкара със санкции заради Кипър, а турците й отговарят със заплахи да се откажат от споразумението за спиране на бежанците и че ще престанат да приемат връщаните от Европа мигранти. Видно е, че пластовете са разместени. Видно е, че ориентацията е въпрос с повишена трудност. Но ако не си наясно с новите ветрове на международната сцена, демографският срив ще се окаже малка болка. Да си заровиш главата в пясъците на съюзнически ангажименти едва ли е далновидна политика при такива събития и условия, които изискват нови политики. Повярвайте, The American Conservative не греши в това отношение.
