Проф. Йосиф Радионов е завършил Българската държавна консерватория през 1973 г. в класа по цигулка на проф. Владимир Аврамов и неговия майсторски клас 1973-1975 г. Бил е солист в Колегиум за камерна музика; концертмайстор на Софийската филхармония, а от 2011 г. е професор по цигулка в Националната музикална академия. Носител е на няколко награди. Солист на всички български симфонични и камерни оркестри, както и на много чуждестранни състави в Италия, Германия, Операта в Ница, Франция, Филхармонията на Чикаго и др. Има многобройни концерти като солист и камерен изпълнител у нас и в чужбина, както и записи за БНР, БНТ, ВВС – Лондон, и много други станции в Европа, Азия и Америка. Като преподавател в НМА възпитаници на именития цигулар са Йоана Каменарска, Валя Дервенска, Мартин Пантелеев, Мирослав Чакърян, които са носители на награди от наши и международни конкурси. Заедно с цигуларя Ангел Станков са концертирали с успех у нас и в чужбина, а напоследък със съпругата си, пианистката Зорница Радионова.
- Проф. Радионов, какво означава да си човек, посветен на културата и на изкуството в България?
- Човек, който е вече на възраст и е постигнал някакви върхове със собствените си възможности, няма как да си промени орисията. И тъй като изкуството и преподаването на музика е нещо много заразяващо, въпреки че много от традициите останаха в миналия век, специално в класическата музика, у нас все още има талантливи хора, склонни да се заловят за тази трудна работа, която изисква голям идеализъм и силна работоспособност и талант. Редки са случаите, в които се съчетават тези качества у един човек. А освен това трябва да има и шанса добре да се осъществи като професионалист. Не е много лесно, но великият скулптор Огюст Роден казва, че колкото и практичното общество да гледа с насмешка на хората на изкуството, ако всички си обичат така работата като тях, обществото би било много по-напред.
- Може ли да се каже, че нещата се подобряват, музикант къща храни ли?
- Преди няколко години, като навърших 60, прехвърлих през ума си нещата и забелязах, че от моите около 80 студенти, с които съм работил през годините, по-голямата част са извън България. Така че те по някакъв начин хранят къщите си, някои са много добре. А и тези, които са тук, се опитват някак да съществуват. Но тези, които са диригенти, ако си намерят една добра работа, са в по-добри позиции. Например талантлив диригент, който беше мой студент, сега е главен диригент на Софийската филхармония – Мартин Пантелеев. Той беше отличен цигулар, но отиде в Германия и след това посегна към палката. Тази позиция като че ли е много представителна в очите на хората, но не може всеки да стане диригент. В изпълнителската дейност повечето хора са като пехотинци, особено цигуларите в един оркестър, те са около 20-ина души и изнасят главните трудности. Така че може да се каже, че класическият музикант храни къща, но повече отвън. Хората, които са извън България, са в по-добри позиции, особено в страни, които са със силна традиция. Имам ученици и в Южна Африка, и в САЩ, но повечето ми преуспели ученици са в Западна Европа.
- Защо там има повече интерес към тази музика, а у нас не е така, съсипахме ли традициите, които сме имали?
- В миналото, до промените през 1989 г., спортът и изкуството бяха витрина на обществото. И поради тази причина, въпреки че нямаше възможности да се ходи много навън, в западни страни, бяха относително по-добре възнаградени. След това нещата се промениха. Традициите бяха утвърдени през последните 100 години от нашите предци, които имаха възрожденската мечта България да се изравни с другите европейски страни. Кемал Ататюрк, преди да установи Турската република, като военен аташе в София е бил възхитен, но и ядосан от това, че в България, която отскоро се е утвърдила като независима държава, има професионална оперна трупа. Сега, при една добра политика, ако хората получат повече поощрение за работа в тази сфера, може нещата да се подобрят. Но изобщо в момента големите класически музиканти и техните произведения са повече обект на възхищение от страна на хората от Далечния изток, а не толкова на нас, европейците. Европа е един изхабен континент, вижте как почти всичко около нас се прави в Китай. Същото е и в областта на музиката. С моята съпруга бяхме преди десетина години в Бостън и посетихме концерт на Бостънския симфоничен оркестър – един от най-добрите не само в САЩ, но и в света, с повече от стогодишна традиция. И ми направи много силно впечатление, когато оркестърът се появи на сцената, че в групата на първите цигулки – 16 или 18 души, само концертмайсторът им имаше европейски черти. Всички останали бяха жени от Далечния изток. Същото е и в Германия, Франция, в Англия, има едно мощно настъпление от Япония, Южна Корея и Китай. Но има и доста българи навсякъде от десетилетия, имаме великолепни музиканти на ключови позиции. Например големият педагог и изпълнител Светлин Русев е един от най-добрите цигулари в Париж. Единствената жена концертмайстор на Виенската филхармония е Албена Данаилова. Това е невероятен успех. Веско Пантелеев-Ешкенази, който е също от доста години концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам, също е ярък пример. Така че поколението след нас здраво стъпва по цял свят.
- А вие съжалявате ли, че не сте останали някъде навън?
- Аз не съжалявам, защото изповядвам едно разбиране, че в България също са потребни хора, които да са добри професионалисти. Ако има нещо, за което да съжалявам, то е, че в световен аспект има пренебрегване на много традиции в областта на изкуството, на естетиката, на литературата, на цивилизацията изобщо. И то е обяснимо, защото по-елементарните хора се управляват по-лесно, отколкото по-издигнатите, които са и по-независими. Ние живеем вече в глобален свят и всичко е свързано.
- Сега има специална програма на Софийската опера – „опера за бебоци”. Може ли на едно дете от малко да му се създаде вкус към класическа музика?
- Абсолютно е възможно. Да не забравяме, че безспорният гений в музикалното творчество – Моцарт, е започнал да твори още като дете. Има дори теории в естетиката за „играещия човек“. В почти всички езици, с изключение може би на български и италиански, за музицирането се използва думата „играя”. Това е една чудесна инициатива. Тъжното е, че обучението по музика в училище е сведено до натрупване на сложни теоретични познания, които веднага след това се забравят. В съвременното българско училище не се пее, както в миналите години.
- Как се открива един талант, клише ли е това, че до 4-5-годишна възраст едно дете вече трябва да започне да се обучава?
- Талантът се проявява различно. При някои е много бурно и рано, при други е по-тихо, неусетно. А зависи и за какво става дума – един певец професионалист в операта не може да тръгне да се оформя от ранна възраст. Цигуларят обаче е добре да започне да се учи под десетгодишна възраст, въпреки че, ако е силно мотивиран и способен, може да навакса, ако е започнал по-късно. Много е различно.
- Какво кара българската публика все пак да ходи на концерти?
- Може би част от хората, особено по-възрастните, живеят със спомените от миналото време и с потребностите от това време. Имаше един много хубав филм „Полунощ в Париж” на Уди Алън, където главният герой в днешно време попадаше във фантастични ситуации и се срещаше с хора от парижката бохема отпреди 50-60 години. Той беше писател и мечтаеше да общува с творци като Хемингуей, Пикасо, Ван Гог. Така че всяко едно поколение не е много удовлетворено от това, което се случва около него, особено като стане на определена възраст и търси опора назад. А и рекламата е изключително важна за всяко едно нещо.
- Какво ви прави оптимист и какво ви натъжава?
- Не знам доколко нашата цивилизация има бъдеще. Стигнали сме до ръба на едно състояние, на силното желание да консумираме. А може би човек трябва да се възпитава да получава, но и да дава повече. У нас, в България, като че ли има едно непрекъснато недоволство, което е съвсем логично, защото има много неуредени и несправедливи неща. Но ако всеки от нас е склонен да даде поне толкова, колкото е получил, може би ще е различно. Аз съм религиозен човек и смятам, че един от големите дарове на човека е самото му присъствие на тази прекрасна земя. Смятам, че бъдещето ни е положително само тогава, когато сме благодарни за това, което имаме, не ламтим прекалено много и се мъчим да връщаме това, което сме получили, ако можем дори в повече. Мисля, че човечеството трябва все повече да се обръща към духовното, към връзката със Създателя. Не може такова чудо като живота да бъде плод на някаква случайност, трябва да има много по-дълбок замисъл. И човек, даже когато животът му струва безсмислен, винаги би могъл да намери много щастливи моменти и опора да съществува по-нататък.
- А смятате ли, че ще се стопим като нация, има такива опасения?
- Ами вероятно ще се стопим, защото хората бягат навън. За съжаление националните идеали са занемарени в последните десетилетия и повече дори. Ние, българите, като че ли нямаме достатъчно увереност в себе си, като у голяма част от нас тази несигурност в собствените достойнства е придобила застрашителни размери. А българският народ през вековете е доказвал какъв духовен потенциал има. И трябва повече да изтъкваме положителното присъствие на българи в цивилизацията.
