/Поглед.инфо/ Драги читатели, приятели и съратници,
Днес, вестникът който държите в ръцете си става на 30 години и 5 дни. Това са 10 955 денонощия от календара на един живот. Бих уточнил дори, от календара на една борба. Не искам да назовавам противника. Вие сте достатъчно интелигентни. Не искам да оценявам и постигнатото – нито делниците, нито празниците в тази, все пак „празнична каторга“, на която заедно посветихме и сили, и младост, и болка, и радост, и вяра, и надежда.
Лично аз бях едновременно и роб, прикован към греблото на галерата. И капитан. Натисках веслата и по Божия Воля, следвах компаса на сърцето си. С мен бяха и други, с мнозина от които продължаваме и днес. С нас бяхте и вие – читателите, приятелите, съмишлениците. Вам принадлежи заслугата. Вам принадлежи и правото да отсъдите кому свети, и кому е светила, кому служи и кому е служила, през тези 10 955 денонощия „Нова Зора“. И защо я има? И защо е нова?
Няма как да знам и да запомня имената на всички, които са вярвали и вярват в делото на „Зора“. Но една неизказана благодарност пари на гърлото ми. Горчи ми и чувството за вина, че разсъмването, което както в онази велика песен за Победата „мы приближали как могли“, все не идва. И все така непроницаем, и ковидно мастилен дори, става сковаващият мрак. И макар да знам, че е най-тъмно преди разсъмване, все се питам: а дали знаят, дали вярват в това Александър и Дойчин, Галя и Анка, Иван и Марин, Петко и Любомир, Петър и Стоян?... Както и хилядите други, които като не могат да си набавят вестника, идват в редакцията, звънят по телефоните или пишат писма и дават препоръки „да се увеличи тиражът, защото не стига!“.
Случвало се е да имам време и да поразговаряме по темата. Една дълга въздишка е споменът ми от тези разговори. Заради нея никога не си задавах въпроса има ли смисъл да натискам греблото. И за чест на всички около мен, не помня никой да е заявявал обратното. И никой от цялата „смъртна дружина“ никога не потърси „избавление“ от празничната каторга на дълга! Спорове е имало, но бунт на кораба – не. Никой от другарите ми не е обръщал гръб на пасионарния зов на Родината; на сакралните пространства на вярата и паметта на предците ни! Годините взеха по много от всеки от нас, но все още шуми кръвта ни пред неправди и кипи от подлостите на майкопродавци и отцеругатели, от разкръствания и братоотричания на хора, в които сме вярвали. Велика е болката, която ни държа будни и прави през тези три десетилетия.
Но може би и това да е обяснението за неоспоримия факт, че най-принципните, най-последователните, най-ерудираните автори през годините, са на страниците на „Зора“ и „Нова Зора“. А да бъдеш автор на „Зора“ и „Нова Зора“, означава да поемеш риска за много неща. Защото предателите няма да пропуснат случая да те посочат с пръст; властта ще те запише в съответните графи за неблагонадеждност. Посолства, ще те изключат от протоколите си... Отделно оттова няма да те отмине и горчивата проверка на приятеля до теб, когато трябва да те подкрепи, а не може да го направи. На близките ти, защото ти не смисляш, че децата утре ще са гладни пак. От болката, когато прочетеш в очите им упрека, че хлябът не стига, а ти, ортакуваш със „странни птици“, с „лузери“ и неудачници.
Но човек е това, което е. И споделеното дотук съвсем не означава, че в собствените му очи, като в онази песничка на Булат Окуджава, пиедестала на въображаемите му победи не е по-висок от самите тях. „И все таки жаль. Александр Сергеевич прогуливается... А завтра наверно, что-нибудь произойдет!“. И то се случи, само че много преди празничната „каторга“, за която няма повече да говоря. Тази песничка си припявах, когато преди много лета ме лъхна парещият дъх на локомотивната пещ, когато ме завъртя невероятният свят на сурови мъже, с лъвски сърца и души, меки като пряспа през юли.
15 години 3 месеца и 24 дни бях локомотивен машинист, в славните по онова време Български държавни железници. Бях редови машинист, и все пак, може би не съвсем. Колегите ме гледаха изпод вежди, четяха и препрочитаха всичко написано от мен, мълчаха, понякога се разпознаваха, понякога съвсем по Андрешковски се почесваха по врата, додето един ден моят помощник Васил Шавлов, мир на праха му, тури най-важната резолюция. „Баче, казва, Господ отдавна ти е обърнал на теб стрелката на живота. Друг ти е пътят, ама запомни едно от мен – забравиш ли ей този, черен хляб, дето сме яли през годините, ще дерайлираш. И като „окопан“ бандаж да дуднеш, пак няма да има кой здрасти да ти каже. Ни по новия, ни по стария път!“
И аз поех по другите, не по-малко строги и опасни релси на словото. Казвам „релси“ и се присещам да поясня, че в изначалната несъчетаемост на тези две думи, аз всъщност се опитвам да доловя ехото от резолюцията на Васката за хляба, който съм ял и за правдата, към която този хляб ме привърза. В моя живот това бе онзи неизменен коректив на вектора на прямотата и отговорността, на истината и честния поглед към фактите, които може би характеризират най-пълно страниците на „Зора“ и „Нова Зора“, през изминалите 30 години.
Пак те са и същността, в подхода на Откритото писмо до президента на Република България, до председателя на Народното събрание и до министър-председателя, което поместихме в миналия 19 брой на „Нова Зора“. Писмото бе допълнително озвучено в електронната платформа „Поглед инфо“ и, за ужас на отродници и майкопродавци, събра подкрепата на близо 320 000 българи, възмутени от поредното заиграване на властта, на тема пренаписване на историята от русофобски позиции, в лицето на външната на България министърка Екатерина Захариева. Нейният подпис под Декларацията на външните министри на 9 източноевропейски страни, буквално взриви пословичното търпение на българина. И той разбра, че по тази „плевнелиевска пътека“, по която са поели и йестмените на властта, България е на път да загуби не само лице, чест и достойнство.
На предупрежденията в Откритото писмо, че историята забавя, но не забравя, във Faktor.bg, един маломерник, който като върви, обикновено си застъпва вратовръзката, препоръчва на народа ни да се освободи от „фантазията за цивилизационен съюз на духовността и братството, между българи и руси“. Няма да преразказвам брътвежите на, предполагам, известното лондонско юпи, което очевидно „заработва“, и което май си е въобразило, че някой е забравил клептоманските му подвизи. Тръпки ме побиват обаче като си помисля, че напоследък той, заедно с Милен Велчев, са навирани буквално в очите на българите като запазена марка „експерти от последна инстанция“. Този факт на първо място подчертава пълнокръвната еднородност на налаганите ни като „алтернативи“ политически елити. В случая обаче показва и тяхното пълно изчерпване като кадрови вариант. Изглежда в задаващия се икономически колапс някой е намислил да доудуши българина и държавата му в прегръдката на „проверените кадри на Дядо цар“?!
Като нов кърджалия в нова полуда, се изявява и кметът на район „Лозенец“ – Константин Павлов. Той пък е твърдо убеден, че в „ситуация на извънредно положение и на навлизане в тежка икономическа криза, обществото е изострило сетивата си към паметниците и символите на тоталитарното време“. Сякаш тоталитарното време, което си отиде преди 30 години, задава параметрите на невижданите бъдещи изпитания в обрулената ни държава. Но г-н кметът, уви, с име на поет, официално предлага „релефите от бял мрамор и бронзовата скулптура, изобразяващи двама съветски бойци в бой, да бъдат премахнати“, от мястото им на бул. „Черни връх“. И на същото място да се ширнел парк на името на Анна Поликовская!...
Предложението е направено в дните около 9 май – Великият Ден на Победата, сакрален за всеки честен човек, както и за всяко руско сърце. Тук всякакви подозрения за гавра с паметта за подвига на червеноармейците – „окупатори“, г-н кметът би счел за неуместни, а ако ги има, би трябвало да се отнесат към „последствията от стреса, причинен от коронавируса“.
Но и това не е всичко. За да не остави в кметските си владения и следа от „руско имперско присъствие”, г-н кметът предлага да се открие възможността „за преименуването на ул. „Граф Игнатиев“ отново на ул. „Самоковска“. За целта обаче му бодял очите известният „Мост на дружбата“, наричан още „Мост „Граф Игнатиев“, който се намира на кръстовището с бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ и бул. „Драган Цанков“. Там, според г-н Павлов, българинът, изобразен в известните скулптурни групи, му се привиждал като да е в „подчинено положение“, спрямо изваяния руски гренадир! Да се смее ли човек, да плаче ли? Или да се чуди на търпението, както и на избора на българина, ако той все пак не е „технологичен продукт“, позволил да го яздят внезапно оживели сини караконджоли и „външното Кате“, яхнало метлата и развяло джувки и поли на карета.
Преглеждам написаното дотук, което съвсем не прилича на публикация достойна за отбелязване на юбилей. Отсъстват акцентите за мисия. Не се виждат очертанията на исторически завоевания и победи, нито пък в тази извънредна епидемиологична обстановка, възможност за събиране с приятели.
Но „Зора“ няма да е „Зора“ ако винаги няма поне един патрон, зареден в цевта. И особено по темата за ширещата се русофобска върколащина. Ако се поразрови всеки от нашите автори, може и за цял пълнител на „калашник“ да набере патрони. Така че нашата нива отдавна е изорана. И както би казал Пеньо „изпита - чашата, смехът – изсмян!“. Остава само да прегледаме архива на „Нова Зора“.
В брой 13 от 2011 г., например, сме поместили една статия, изключителна по своята провидческа сила. Нейн автор е непрежалимият сътрудник на „Зора“ и „Нова Зора“ - посланик Христо Малеев, д-р на ист. науки. Светла му памет, той си отиде внезапно от света на живите на 12.10.2012 г. При всеки подобаващ случай, оттогава до днес, съм се осланял на мъдростта, която талантливото перо на Христо е оставило в наследство на вестника. Той е един от неповторимите примери, стане ли дума за „интелигентите“, както са наричали бойците от 5-та кохорта на всеки римски легион. В ада на най-страшните битки, „интелигентите“ са решавали изхода от сражението.
Днес, навръх 30-годишнината от излизането на първия брой на „Зора“, за мен е особена чест да призова от Света на сенките, неговото непомръкващо слово. И с това да почета името му на неотсъстващ войн от редиците на легиона на „Нова Зора“. Пък, „който има уши, да чуе!“.
Десетилетия вече поддържаме на страница 12-та поетичната „Антология „Зора“. От днес, възнамеряваме, ако е живот и здраве, да припомняме на нашите страници антологичните текстове от бляскавата публицистика през годините, с която е известна „Зора“. Те само биха потвърдили, че оставаме верни на принципа „никой не е забравен и нищо не е забравено“. Нито приятелите, нито враговете, нито доблестта, нито предателствата. И че „Зора“ и „Нова Зора“ имат самочувствието да бъдат обективният свидетел в задаващия се неминуемия „народен съд“ на възмездието и справедливостта.