Всъщност, от изпълняваните автори – Хасе, Платти, Вивалди, Телеман и Бокерини - само в живота на Йохан Адолф Хасе и Луиджи Бокерини испанската столица играе роля. Предполагам, идеята е да се покаже „волята на барока” като нова за времето си чувствителност, която се стреми към изкуство, съдържащо прекрасен жест на движение, ако перифразирам писаното от Ортега-и-Гасет. Тази програма пристигна от Лисабон и след софийското си представяне замина за Баден Баден.
Няколко думи за оркестъра, който на концерта в аулата на Софийския университет бе в камерен формат под ръководството на своя диригент и клавесинист Максим Емеляничев. Концертмайстор е българката Зефира Вълова, на която София дължи ежегодния бароков фестивал вече 10 години. А съставът е само на 4, създаден е, както пише в сайта на оркестъра, „с фокус оперния жанр, но естествено свири и инструментална музика”. Заедно са отскоро, но вече са много търсени за концерти, за записи на опери, за партньорство на големи артисти, като контратенора Макс Емануел Ченчич или Джойс Ди Донато. Бързият им успех не учудва, защото всеки един от тях е с впечатляваща биография на бароков музикант и майстор на своя старинен инструмент.
Те грабват вниманието веднага най-вече с вибриращия, зареден с клокочеща енергия звук, звук, извънредно подвижен в обема и плътността си, в тембровия си квалитет. Извеждат пластичността на изпълняваната музика в драматургичното й произнасяне до специфично театралното. За това допринася и изумителното разнообразие във фразирането - фразата от чисто музикален елемент на формата се трансформира в реплика, монолог, създава напрегнат, интензивен диалог между инструменти и групи със съответната акустична перспектива. Постига се с огромния арсенал от средства – комплицирана игра с динамиките, разширяване и свиване на хоризонтала, утежняване или олекотяване на вертикала, култ към щриха, особено съществен за музикалната прозодия на епохата, колориране на всеки глас от полифоничната структура, различен тип завършек на фразата – спиращ, затихващ, вълнообразен, с контрастиращи в динамиката си тонове, с виртуозна аскетичност в каденците... Трудно могат да бъда изброени всички звукоизвличащи „хитрости”, които излизат от сърцевината на „Златната ябълка”, за да се покаже съвременно звучащият стил на музикалния ХVIII в. И които се дължат и на изваяната лъкова техника на всеки и на всички заедно.
Особено интересно бе съчетанието им с много впечатляващия солист, виолончелиста Едгар Моро. Той е парижанин, в момента учи при Франс Хелмерсон в Кронберг-академия. 15-годишен взима наградата за млад изпълнител на конкурса „Ростропович” в Париж, 17-годишен печели втора награда на конкурса „Чайковски”. Независимо че свири на виолончело (Давид Теклер) от 1711 г., звукът на неговия инструмент контрастира на ансамбъла със своята днешност. Той изсвири три концерта за виолончело – от Платти, Вивалди и Бокерини, търсейки личната си перспектива в общата звукова картина.
За рядко надарените като Моро клишето гласи: „Той е завършен инструменталист и музикант”; и този, който го произвежда, счита, че най-убедително е показал високата позиция на солиста. На мен то ми звучи като присъда, защото считам, че артисти от такова качество са винаги „незавършени”. Моро, в този смисъл, никога няма да е завършен: темпераментът, който се излива в неговия звук, издава красиво нетърпение в разкриването и с това припомнянето на още един принцип от бароковата риторика – този на антитезата. Осъществява го през своето звуково въображение – по-директната, напориста емисия на солиста „играе” гъвкави съчетания с ансамбъла. Соло челото ту се извисяваше в благородно надмощие, ту търсеше да се прибере в лоното на „автентичния” звук, за да приеме от неговата специфична вибрация. Много впечатляващо партньорство (например, със старинния, близък до гамбата звук на челото на Людовико Минази в бавната част на концерта от Платти), органично „влизане” в специфичната легато-естетика на ансамбъла, както в еластичния подход към фразирането или в енергията, фокусирана в разнообразието на щриха в каденците (особено в концерта на Бокерини). В този смисъл, музиката, която поднасят Il Pomo D’Oro в партньорство с Едгар Моро, метафоризира идеята за кръговото движение на времето, особения тип музикално съгласие на различните епохи и, в крайна сметка, дефинира „волята на барока” в съвременността.
