В Народният театър «Иван Вазов» гледах спектакъла «На ръба». Текста и режисурата на тази постановка са на Александър Морфов.

Гледалсъм много театрални представления както у нас, така и в Русия, но такъв вид театър никога не съм срещал. Имаш чувството, че не си в театрална зала , а те водят по някяква много известна художествена галерия и ти виждаш великолепни картини с твърде богат колорит, сложна композиция и подчертано авторско отношение към това, което гледаш.
Да, това е някакъв нов вид театър. В него почти няма текст, тебе ти показват поредната картина, а текста ти сам си създаваш, при това той е твърде емоционален и силно въздействащ.
Вече няколко дни ходейки по улиците на София, виждам пред очите си различни картини от спектакъла «На ръба». Тази сутрин, например, отидох да изхвърля в контейнера на улицата домашният боклук. Наложи се да чакам няколко минути, защото в него се ровеше възрастен човек в надежда да намери полезни за себе си неща. В това, разбира се, няма нищо особенно, защото тази гледка се повтаря ежедневно, но за в бъдеще ще ми напомня за началото на морфовият спектакъл. Веднага, след като се вдигна завесата за да започне представлението, там, някаде в дъното на сцената се вижда, как в контейнерите за боклук двама мъже, доведени до ръба на отчаянието, се ровят в тях. Както казват французите «c’est la vie (това е живота)». Други обаче, които са изгубили надеждата, че живата ще им предложи нещо по-добро от това, което могат да намерят в тези контейнери, предпочитат да прескочат ръба и да полетят в небитието. За тях това е по-достойно поведение.
Когато потуваш из страната и виждаш, че хиляди хора са пренудени да напуснат родните си места, то обезателно ще си спомниш, как разразилата се буря издухва артистите някъде в неизвестността и всичко наоколо опустява. Това чувство се засилва още повече, когато със страшен шум над сцената прелита огромен самолет, отнасящ в чужбина поредното количество емигранти. Всяка година населението на България намалява с 40 хиляди човека.
Колко характерен е образа на магазинера, който редовно и небрежно изхвърля на улицата кофата с мръсната вода, попадайки всеки път върху случайни минувачи. Как сполучливо тази картина илюстрира това, което се случва около пейките в нашите градинки. Всичко около тях е запълнено от фасове, празни и смачкани пакети от цигари, кутии и бутилки от бира, шприцове от наркотици и от време на време по някой презерватив.
Да, особенна пиеса! В нея не се разказва, в нея, преди всичко, се показва, но е показано така, че се врязва в съзнанието на зрителя за много дълго време.В спектакъла играят голям брой артисти. Но там няма главни и второстепенни роли. Всички те изпълняват една роля – тази, на днешният гражданин на страната.
Сценографията на Никола Тороманов е изключително сложна и хармонично обезпечава замисъла на режисьора.Всичко непрекъснато се движи в трите направления на сценичното пространство и на зрителя се предлагат все нови и нови картини. Действието се съпровожда от много добре подбрана музика от Асен Аврамов, изпълнявана и от малък присъстващ на сцената оркестър. Трябва да се отбележи и прекрасната хореография на Анна Памукова, коятоа играе първостепенна роля в идеята на спектакъла.
След завършване на представлението публика умислено и тихо напуска театъра. На всички ни става пределно ясно, че страната се намира на ръба на спасяването на своята идентичност. Ще оставим ли ситуацията в страната да продължава да се развива така, както я наблюдаваме в момента? Ако ние българските граждани, искаме да се съхраним като държава, трябва всички заедно да се захванем и да се отдръпнем колкото може по-бързо и по-далече от края на ръба. Ние сме длъжни и можем да направим това! А как ? Нашата национална идея трябва да бъде «единство на българските граждани, обезпечаването им с качествено образование и възможност за успешна трудова дейност».
Александър Морфов е създал свой пореден високопрофесионален спектакъл. Нека всички да ни завиждат, че имаме такъв български режисьор. Убеден че това, както и другите негови представления ще има дълъг театрален живот.