Странната самота на човека, който спечели властта
Българската политическа действителност придобива все по-парадоксален характер. Румен Радев спечели изборите, получи възможността да състави правителство и пое отговорността за управлението на страната. Неговите най-известни политически противници, Бойко Борисов и Делян Пеевски, се оказаха извън непосредственото упражняване на изпълнителната власт. Общественото недоволство, което в продължение на години беше насочено срещу тях, сякаш постепенно изгуби предишната си острота. На негово място се разгръща все по-широко противопоставяне срещу Радев, в което участват политически партии с несъвместими идеологии, представители на икономически среди с различни интереси, медии, граждански организации и обществени говорители, които доскоро трудно биха намерили общ език помежду си.
Политическата победа се оказа начало на много по-сложно изпитание, отколкото самото спечелване на изборите. Радев получи правомощията да управлява държавата, но заедно с тях наследи противоречия, натрупвани в продължение на десетилетия. Той трябва да носи отговорност за функционирането на институции, които дълго време е критикувал, да работи с администрация, формирана при различни политически управления, и да взема икономически решения в среда, чиито основни зависимости са възникнали далеч преди неговото правителство. Хората, които го подкрепиха като отрицание на установения политически ред, очакват от него не просто по-добро управление, а доказателство, че държавата може да функционира по съвършено различен начин.
Това очакване е натоварено с огромно историческо разочарование. Българското общество многократно е преживявало възхода на политически фигури, които са обещавали да прекъснат порочната приемственост на предишните управления. Избирателите са гласували за нови партии, за нови лидери, за морално обновление, за възстановяване на справедливостта, за европейска нормалност, за национално достойнство. След всяка подобна политическа мобилизация настъпваше период, през който надеждите постепенно се сблъскваха с устойчивостта на институционалните зависимости, с ограничените икономически възможности и с противоречията между интересите на самите поддръжници на промяната.
Радев влезе в изпълнителната власт с политическа биография, която го отличава от повечето негови предшественици. Президентската институция му позволи да изгради авторитет, който не произтичаше от обичайната партийна йерархия. Той можеше да говори от името на държавата, да поставя под съмнение поведението на правителствата и да оспорва моралната легитимност на установените политически отношения. Като министър-председател вече трябва да превърне тези позиции в конкретна практика, чиито последици се измерват с доходите на хората, финансовото състояние на предприятията, качеството на публичните услуги и способността на институциите да изпълняват задълженията си.
Публичното противопоставяне срещу него започна преди представянето на бюджета за 2027 година. Първоначалните критики засягаха кадровите решения, управленската подготовка, политическите зависимости и съответствието между предизборните обещания и първите действия на кабинета. Впоследствие към тях се прибавиха споровете за държавния дълг, бюджетния дефицит, данъчните предложения и икономическата предвидимост. Бюджетът, представен на 6 ноември, даде на тези противоречия нова острота, защото пренесе политическия конфликт върху територията на непосредствените материални интереси.
Обяснението за нарастващото недоволство не може да бъде намерено само в намеренията на Борисов и Пеевски, колкото и съществено да остава тяхното политическо влияние. Българското общество е много по-сложно от представата за няколко центъра, които разпореждат поведението на всички останали. Неговите икономически и политически зависимости имат собствена история, собствени механизми на възпроизводство и способност да действат дори когато непосредствените им политически покровители са изгубили властта.
Държавата, която сменя управляващите си, но трудно променя себе си
След 1989 година България преживя радикална промяна на собствеността, политическите институции и обществените отношения. Преходът беше представян като освобождаване на икономическата инициатива от ограниченията на държавния социализъм и изграждане на общество, в което пазарната конкуренция ще създава благосъстояние, а демократичните институции ще гарантират равенството пред закона. Историческата действителност се оказа далеч по-противоречива. Разрушаването на старите икономически структури протече много по-бързо от създаването на нови институции, способни да регулират справедливо отношенията между собствеността, капитала и политическата власт.
Приватизацията, банковите кризи, преразпределението на активите, възникването на новите корпоративни групи и последвалото навлизане на международен капитал промениха социалната структура на страната. Огромна част от обществото изгуби предишните си форми на икономическа сигурност. Появиха се нови възможности за предприемачество, но достъпът до тях беше неравномерен. Натрупването на значителна част от първоначалния капитал протече в среда, в която политическите решения, административните разрешения и неформалните отношения имаха огромно значение.
Постепенно се оформи икономическа действителност, в която успехът на определени стопански субекти зависеше не толкова от производителността, технологичните предимства и способността им да се конкурират, колкото от близостта им до институциите, които разпределят публични ресурси. Обществените поръчки, концесиите, инфраструктурните проекти, регулаторните решения и различните форми на държавно финансиране се превърнаха в съществен фактор за натрупване на икономическо влияние. Този процес не обхвана цялата икономика и не обезсмисля постиженията на предприятията, които се развиваха чрез собствен труд, предприемчивост и инвестиции. Но създаде устойчива среда, в която политическата близост можеше да се превръща в икономическо предимство.
Европейската интеграция наложи нови правила и механизми за контрол, разшири достъпа до пазари и инвестиции, промени законодателството и административните практики. Същевременно значителните европейски средства създадоха допълнителни възможности за икономическо развитие, но и нови полета, в които политическото влияние върху разпределението на ресурси придоби особено значение. Старите зависимости не изчезнаха напълно. Част от тях се приспособиха към новите институционални условия, като промениха формите си, без непременно да изгубят своето съдържание.
В подобна среда изборната победа не предоставя на новото правителство неограничена възможност да преобразува държавата. То получава конституционни правомощия, но заварва икономически интереси, административни практики, договорни отношения и професионални зависимости, които не могат да бъдат премахнати с политическо решение. Опитът за тяхното преразглеждане може да предизвика съпротива, която невинаги се проявява като открито партийно противопоставяне. Понякога тя приема формата на административно забавяне, публично недоверие, икономически предупреждения или оспорване на управленската компетентност.
Съществуването на подобни зависимости не доказва, че всяка критика срещу Радев е породена от тях. Но позволява да се разбере защо политическата смяна на върха на държавата не води автоматично до промяна на отношенията, чрез които се упражнява икономическо и обществено влияние.
За българския преход е характерна една особена приемственост. Партиите многократно сменяха местата си между властта и опозицията, но основните механизми за взаимодействие между политическите решения и икономическите интереси запазваха значителна устойчивост. Новите управляващи често започваха с обещания да прекъснат тези отношения, а впоследствие се оказваха принудени да работят в тяхната среда. Някои се опитваха да ги ограничат, други се приспособяваха към тях, трети използваха съществуващите механизми за изграждане на собствено влияние.
Радев е изправен пред същото историческо изпитание. Неговата политическа биография и обществен авторитет не могат сами по себе си да гарантират различен резултат. Промяната на държавата предполага изграждане на институции, чието функциониране не зависи от личните намерения на министър-председателя и от политическата принадлежност на хората, които временно ги ръководят.
Политическото отсъствие на Борисов и Пеевски
Бойко Борисов и Делян Пеевски не са изчезнали от политическия живот. Борисов продължава да отправя публични критики към икономическата политика на правителството, а политическите структури, свързани с двамата, запазват своето присъствие в институционалния и обществения живот. Но относителното им отстъпване от центъра на всекидневното противопоставяне има политическа логика, която заслужава внимание.
В продължение на години значителна част от общественото недоволство се концентрираше около техните имена. За различни групи избиратели те се превърнаха в олицетворение на политическа система, чиито недостатъци не се изчерпват с поведението на отделните ѝ представители. Радев изгради част от своята обществена легитимност чрез критика към тази система. Откритата и непрекъсната лична конфронтация между него и двамата политически лидери би могла да възстанови противопоставянето, което мобилизира значителна подкрепа за неговата политическа алтернатива.
За Борисов и Пеевски е много по-благоприятно недоволството от Радев да се разпространява сред обществени групи, които не могат лесно да бъдат представени като техни политически съюзници. Когато критиката идва от икономисти, работодателски организации, представители на малкия бизнес или граждански сдружения, тя придобива различна обществена тежест. Хората, които не биха приели обвиненията на Борисов срещу Радев, могат да се вслушат в предупрежденията на предприемач, който говори за нарастващи разходи, или на специалист, който поставя под съмнение устойчивостта на публичните финанси.
Тази политическа полза не предполага непременно координация между всички участници в публичното недоволство. Икономическите интереси, партийната конкуренция и обществените разочарования могат да се развиват самостоятелно, като постепенно създават общо отрицателно отношение към управлението. Борисов и Пеевски могат да извличат предимства от подобен процес, без да бъдат негови единствени организатори.
Натрупването на недоволство има и друго значение. То постепенно променя въпроса, около който се организира политическият дебат. Докато Радев беше основен критик на предишните управления, общественото внимание се съсредоточаваше върху тяхната отговорност. След поемането на изпълнителната власт все по-голяма част от гражданите започват да оценяват непосредствените резултати от неговото управление. Политическата памет за предишните злоупотреби и неуспехи не изчезва, но постепенно отстъпва пред тревогите за настоящето.
Човек, който се страхува за работното си място, трудно може да бъде успокоен единствено с обяснението, че предишното правителство е оставило тежко финансово наследство. Собственикът на предприятие, който трябва да плати заплати и кредити, се интересува от решенията, които действат сега. Пенсионерът оценява политическите обещания през покупателната способност на доходите си. Историческата отговорност на предишните управляващи остава съществена, но непосредственото преживяване на икономическата несигурност постепенно придобива по-голяма тежест.
За Борисов и Пеевски подобно развитие може да се окаже по-изгодно от всекидневната политическа конфронтация. То отслабва способността на Радев да обединява обществото чрез противопоставяне на предишния модел. Премиерът е принуден да защитава собствените си решения, а неговите противници получават възможност да наблюдават как обществените очаквания постепенно се превръщат в изисквания за конкретни резултати.
Бизнесът, който иска промяна, но се страхува от несигурността
Отношението на малкия и средния бизнес към Радев разкрива противоречие, което не може да бъде обяснено чрез обичайното разделение между привърженици и противници на правителството. Значителна част от българските предприемачи имат обективен интерес от ограничаването на корупцията, от прозрачните обществени поръчки, от равнопоставеността пред закона и от прекратяването на административните привилегии за определени икономически групи. Същевременно същите предприемачи могат да изпитват сериозно недоверие към управлението, което обещава да осъществи подобни промени.
Българското малко предприятие често функционира в условия на ограничени финансови резерви, недостиг на работна сила, висока чувствителност към разходите и зависимост от колебанията на вътрешното потребление. Неговият собственик не разполага с възможностите на големите корпоративни структури да разпределя рисковете между различни дейности, пазари и финансови инструменти. За него дори сравнително ограничено увеличение на разходите може да се превърне в проблем, който застрашава съществуването на предприятието.
Икономическата предвидимост придобива особена стойност в подобна среда. Предприемачът трябва да планира бъдещите си разходи, да определя цените, да договаря доставки, да взема решения за инвестиции и да преценява дали може да наеме допълнителни работници. Когато държавата изпраща противоречиви сигнали за данъчната и бюджетната си политика, несигурността започва да влияе върху тези решения още преди да са настъпили конкретни финансови последици.
Радев не е заявил намерение да премахне плоския данък и да въведе прогресивна скала. Но икономическите тревоги не се изчерпват с този въпрос. Предложенията за облагане на свръхпечалбите, промените в данъчните оценки на недвижимите имоти, равнището на публичните разходи и перспективите пред държавния дълг създават различни очаквания за бъдещото развитие на стопанската среда.
Една данъчна мярка може да засяга непосредствено ограничен брой предприятия, но да предизвика по-широко недоверие, ако бъде възприета като признак за бъдеща промяна на общата икономическа политика. Предприемачите оценяват не само конкретния размер на данъка, а и устойчивостта на правилата, по които ще работят през следващите години.
Българският бизнес обаче не представлява единна социална общност. Между малкото семейно предприятие, голямата производствена компания, международната търговска верига, строителния предприемач и фирмата, зависеща от обществени поръчки, съществуват съществени различия. Техните интереси могат да съвпадат по отделни въпроси, но често се разминават при разпределението на данъчната тежест, държавните инвестиции и регулаторните задължения.
Големите работодателски организации имат важна роля в публичния дебат, но техните позиции не могат автоматично да бъдат приемани като израз на нагласите на всички малки и средни предприятия. Различните стопански групи разполагат с неравномерни възможности да участват във формирането на общите икономически искания. Компаниите с големи финансови и организационни ресурси обикновено имат по-силно присъствие в публичните дискусии, докато тревогите на дребните предприемачи често остават извън националния политически разговор.
Българската икономика носи и наследството на продължителна зависимост от сравнително ниските разходи за труд. Този модел позволи на определени производства да се развиват и да привличат инвестиции, но постепенно започна да се сблъсква с демографските ограничения, недостига на квалифицирани работници и необходимостта от технологично обновление. Повишаването на доходите е необходимо за обществото, но предприятията с ниска производителност трудно могат да го осигуряват без промяна на собствената си икономическа структура.
Правителството трябва да действа в среда, в която социалните очаквания за по-високи доходи се срещат с ограничените възможности на част от предприятията. Бюджетната политика може да смекчава определени противоречия, но не е способна сама да замести необходимостта от инвестиции, технологично развитие и повишаване на производителността.
Недоволството на бизнеса от Радев може да съдържа едновременно основателни икономически опасения, политически мотивирани оценки и защита на установени корпоративни интереси. Различните му проявления трябва да бъдат разглеждани според конкретните решения, които ги предизвикват, и според реалното положение на стопанските групи, които ги изразяват.
Бюджетът, в който се срещнаха старите противоречия
Проектобюджетът за 2027 година се появи в момент, когато политическото противопоставяне срещу Радев вече имаше своя история. Още през първите месеци на управлението бяха отправени критики към кадровата политика, институционалните решения и финансовите намерения на кабинета. През лятото спорът за публичните финанси придоби по-голяма острота, а през есента данъчните предложения разшириха кръга на икономическите субекти, които изразяваха тревога.
Представената през ноември бюджетна рамка концентрира тези различни недоволства около конкретни показатели. Планираният дефицит от 3,5 процента от брутния вътрешен продукт на касова основа и възможността за поемане на нов държавен дълг до 8,6 милиарда евро предоставиха на опозицията основания да постави под съмнение финансовата устойчивост на правителствената политика. В публичното пространство се появиха предупреждения за инфлационен натиск, недостатъчни инвестиции, нарастваща задлъжнялост и бъдещи затруднения пред икономическия растеж.
Подобни опасения не могат да бъдат отхвърлени само защото са изразени от политически противници на премиера. Държавният дълг създава бъдещи задължения, а бюджетният дефицит трябва да бъде оценяван във връзка с икономическата конюнктура, структурата на разходите и перспективите пред публичните приходи. Значението на заемните средства зависи от тяхното предназначение и от способността на икономиката да създава доходи, чрез които задълженията могат да бъдат обслужвани.
Същевременно финансовото състояние на държавата не възниква в началото на мандата на всяко ново правителство. Натрупаните разходни ангажименти, дългосрочните договори, инвестиционните програми и наследените задължения ограничават възможностите за непосредствена промяна. Радев се позова на одитни доклади на Сметната палата и отправи тежки обвинения към предишните управления за начина, по който са управлявали публичните финанси. Тези обвинения изискват внимателна проверка на конкретните констатации в одитите, но поставят въпрос, който опозицията не може да заобиколи чрез критика към настоящия бюджет.
Политическите сили, участвали в управлението през предходните години, носят отговорност за собствените си решения и за последиците от тях. Тази отговорност не изчезва след преминаването им в опозиция. От друга страна, наследените проблеми не освобождават сегашното правителство от задължението да предложи икономически обосновани решения и да понесе последиците от избрания подход.
В българския политически живот миналото често се използва като средство за оправдаване на настоящето, а настоящето — като средство за заличаване на миналото. Управляващите посочват наследените трудности, докато опозицията съсредоточава вниманието върху непосредствените недостатъци на новата политика. Обществото получава две различни обяснения, които нерядко съдържат верни елементи, но оставят извън вниманието цялостната последователност на икономическите решения.
Бюджетният конфликт предостави на политическите противници на Радев възможност да говорят на език, който достига до много по-широки обществени групи от традиционните партийни обвинения. Държавният дълг, цените, данъците и доходите засягат непосредственото всекидневие на гражданите. Когато тези въпроси започнат да пораждат тревога, политическата биография на премиера постепенно губи част от способността си да служи като самостоятелно основание за доверие.
Общественият кредит, получен чрез изборна победа, не представлява неизчерпаем ресурс. Неговото запазване зависи от конкретните резултати и от убедителността на решенията, които правителството предлага.
Медийният натиск и изчезването на политическата памет
Публичният образ на всяко управление се формира в информационна среда, в която гражданите рядко разполагат с възможност да проверяват самостоятелно всички политически твърдения и икономически оценки. Медиите подбират събития, предоставят пространство на определени говорители, представят експертни позиции и определят значителна част от темите, около които се развива общественият разговор. Тяхното влияние произтича не само от съдържанието на отделните публикации, но и от продължителното натрупване на определени представи за политическата действителност.
Българската медийна среда има сложна история на икономически зависимости, концентрация на собственост и политическо влияние. Част от тези проблеми са свързани с общото състояние на рекламния пазар, други — с отношенията между собственици, институции и корпоративни групи. Съществуват и медии, които последователно защитават своята редакционна независимост и подлагат управляващите на необходимата обществена проверка.
Критиката към правителството е нормална и необходима част от демократичния живот. Но начинът, по който отделните критики се подреждат в общата информационна картина, може постепенно да промени общественото възприятие за причините и отговорността за определени проблеми.
Когато всекидневният политически разговор е съсредоточен почти изцяло върху действията на настоящото правителство, историческата последователност на управленските решения започва да избледнява. Проблеми, възникнали в продължение на години, могат постепенно да бъдат възприемани като непосредствен резултат от последните няколко месеца. Наследените икономически ограничения не изчезват, но общественото внимание се пренасочва към човека, който в момента носи отговорността за тяхното преодоляване.
За Борисов и Пеевски подобно развитие има очевидни политически предимства. Техните имена постепенно престават да бъдат единственият център на публичното недоволство. Политическият конфликт се пренася върху способността на Радев да управлява, а миналото започва да присъства предимно като аргумент в неговите обяснения.
Но Радев също носи отговорност за начина, по който представя своето управление. Постоянното позоваване на предишните управляващи може да има убедителност само когато е придружено от конкретни доказателства и от ясна представа как наследените проблеми ще бъдат преодолени. В противен случай обяснението постепенно започва да звучи като оправдание.
Обществото може да приеме, че определени трудности са наследени. То трудно ще приеме безкрайното отлагане на резултатите, заради които е подкрепило политическата промяна.
Политическата победа и противоречията на обществената надежда
Румен Радев получи подкрепата на хора, които невинаги споделят еднакви представи за икономиката, държавата и общественото развитие. Сред неговите избиратели могат да бъдат открити граждани, които настояват за по-активна социална политика, предприемачи, очакващи ограничаване на административната намеса, хора с национално ориентирани политически възгледи и избиратели, за които основен приоритет е преодоляването на корупцията.
Тяхното политическо единство беше възможно, докато основният въпрос беше необходимостта от промяна на съществуващото управление. След изборната победа различията между очакванията им започват да придобиват все по-голямо значение.
Една част от обществото очаква държавата да увеличи социалните разходи, да защити доходите и да ограничи икономическите неравенства. Друга настоява за намаляване на публичните разходи, ограничаване на данъчната тежест и по-голяма свобода за частната инициатива. Тези очаквания могат да бъдат съчетавани само в рамките на последователна икономическа политика, която създава условия за устойчив растеж и повишаване на производителността.
Българската икономика обаче носи структурни ограничения, които не могат да бъдат преодолени чрез еднократни бюджетни решения. Демографският спад, регионалните различия, недостигът на квалифицирани кадри, недостатъчните инвестиции в технологии и зависимостта на определени производства от ниски разходи за труд ограничават възможностите за бързо увеличаване на общественото благосъстояние.
Политическите очаквания се измерват с месеци, докато икономическите преобразувания често изискват години. Правителството трябва да демонстрира непосредствени резултати, но същественото повишаване на производителността, изграждането на нови производства и развитието на човешкия капитал предполагат продължителни усилия.
Това разминаване между политическото и икономическото време създава особено напрежение за управление, което е дошло на власт с обещанието за значителна промяна.
Радев трябва да запази доверието на различни обществени групи, докато взема решения, които неизбежно засягат интересите на част от тях. Всеки бюджет определя приоритети и разпределя ограничени ресурси. Всяка данъчна промяна създава различни последици за отделните икономически субекти. Всяка административна реформа засяга професионални общности, които имат свои очаквания и форми на съпротива.
Управлението постепенно разкрива противоречията, които политическата мобилизация е успявала временно да прикрива.
Съществува и още една опасност. Новата политическа организация може да започне да възпроизвежда практиките, срещу които е възникнала. Кадровите назначения, отношенията с икономически групи и разпределението на публични ресурси създават постоянни възможности за възникване на зависимости. Добрите намерения на политическия лидер не могат да заместят необходимостта от прозрачни процедури, институционален контрол и равнопоставеност пред закона.
За общество, преживяло многократни разочарования от обещанията за политическо обновление, подобни прояви имат особено разрушително въздействие. Те пораждат съмнение не само към конкретното правителство, но и към самата възможност държавата да бъде управлявана по различен начин.
Когато обществото се страхува едновременно от старото и от новото
Продължителният български преход създаде особено състояние на общественото съзнание. Значителна част от гражданите не желаят възстановяване на предишните политически отношения, но същевременно изпитват недоверие към способността на новите управления да предложат устойчива алтернатива. Това недоверие не произтича непременно от политическа апатия. То е резултат от натрупан исторически опит, в който обещанията за промяна многократно са били последвани от компромиси, разочарования и нови форми на зависимост.
Човек може да бъде убеден, че Борисов и Пеевски олицетворяват нежелани политически практики, и едновременно да смята, че икономическите решения на Радев са недостатъчно убедителни. Подобна позиция не съдържа противоречие. Тя отразява способността на гражданите да разграничават оценката си за предишните управляващи от отношението към настоящото правителство.
За Радев тази обществена нагласа представлява сериозно изпитание. Той не може да разчита, че отрицателното отношение към неговите политически противници ще се превръща автоматично в подкрепа за собствените му решения. Колкото по-дълго управлява, толкова по-голямо значение ще придобиват конкретните резултати от икономическата и институционалната политика.
Възможно е част от установените икономически и политически групи действително да се страхуват от загубата на влияние при едно успешно управление на Радев. Но съществуват и граждани, които се страхуват от обратното — че обещаната промяна няма да бъде осъществена и че страната отново ще заплати висока обществена цена за поредния неуспешен политически експеримент.
Тези различни страхове могат да се срещнат в общо недоволство, без да имат общ политически произход.
Българската държава се намира в положение, при което недоверието към институциите постепенно започва да се възпроизвежда независимо от личността на управляващите. Всяко ново правителство наследява не само икономически и административни проблеми, но и общество, което все по-трудно приема политическите обещания за достатъчно основание за доверие.
Радев трябва да управлява именно това общество. Неговата политическа биография може да му осигури определено предимство, но не може да премахне исторически натрупаното разочарование.
Кой ще определя бъдещето на българската държава?
Борбата около управлението на Радев постепенно придобива значение, което надхвърля непосредствените партийни интереси. Тя засяга възможността българската държава да изгради устойчиви механизми за икономическо развитие, независими от периодичните промени на политическата власт.
През последните десетилетия обществената дискусия често се ограничаваше до противопоставянето между повече и по-малко държавна намеса. Реалният проблем се оказа много по-сложен. България има нужда от институции, които едновременно гарантират свободната стопанска инициатива, защитават обществения интерес и създават условия за дългосрочно развитие.
Слабата държава може да разполага с многобройна администрация и значителни бюджетни разходи. Нейната слабост се проявява в неспособността да осигури равнопоставеност, да прилага последователно законите и да защитава публичните ресурси от частно присвояване. Подобна държава може да бъде едновременно прекалено намесваща се в живота на обикновения гражданин и недостатъчно способна да ограничава влиянието на привилегированите икономически групи.
Българското общество има дълъг опит с това противоречие. Гражданите се сблъскват с административни изисквания, които затрудняват всекидневието им, докато периодично стават свидетели на случаи, при които значителни икономически интереси успяват да получат особено благоприятно отношение от институциите.
Промяната на този модел предполага последователно изграждане на административен капацитет, независим контрол върху публичните средства, предвидима нормативна среда и реална отговорност за управленските решения. Нито една от тези задачи не може да бъде решена само чрез смяна на политическото ръководство.
Радев ще бъде оценяван според способността си да превърне обещанията за институционално обновление в устойчиви правила. Неговите противници могат да поставят под съмнение отделни решения, но собственото им политическо минало също остава част от обществената оценка за състоянието на държавата.
Борисов и Пеевски могат да извлекат значителни политически предимства от постепенното отслабване на доверието към Радев. Това обаче не гарантира, че обществото ще пожелае връщането към предишните властови отношения. Продължителното разочарование може да доведе до още по-дълбоко отчуждение от политическите институции, при което гражданите престават да вярват, че изборите са способни да променят съществено начина, по който се управлява страната.
Подобно развитие би имало последици, които далеч надхвърлят съдбата на сегашното правителство. Демократичната система се нуждае от общественото убеждение, че политическата конкуренция предоставя действителна възможност за промяна. Когато това убеждение отслабва, изборните победи постепенно губят способността си да създават трайна обществена легитимност.
Румен Радев е изправен пред необходимостта да докаже, че неговото управление може да прекъсне тази поредица от разочарования. За подобно доказателство няма да бъдат достатъчни нито личният му авторитет, нито непрекъснатото припомняне на недостатъците на предишните управляващи. Необходими са икономически резултати, институционална последователност и способност да бъде възстановено доверието между държавата и гражданите.
В същото време общественото противопоставяне срещу него продължава да се разширява. Част от критиките отразяват реални тревоги за икономическата политика, други произтичат от партийната конкуренция, а трети могат да бъдат свързани със защитата на установени интереси. Тяхното едновременно присъствие създава впечатление за почти всеобщо отрицание, което невинаги съответства на действителните различия между участниците в политическия конфликт.
Борисов и Пеевски нямат необходимост непрекъснато да присъстват в центъра на този процес. Политическото недоволство постепенно придобива собствена динамика, подхранвана от икономическите тревоги, обществените очаквания и неизбежните противоречия на управлението.
За Радев най-тежкото изпитание няма да бъде поредната атака на неговите политически противници. Много по-сериозна би била загубата на доверие сред хората, които го подкрепиха с надеждата, че България може да излезе от продължителното възпроизвеждане на едни и същи властови зависимости.
Тези хора не очакват безгрешно управление. Те очакват да видят, че политическата победа има последици, които достигат отвъд смяната на министри, партийни назначения и публични декларации. Очакват държава, в която трудът и предприемчивостта имат по-голямо значение от политическата близост, законът не се прилага избирателно, а публичните средства се използват за развитие, вместо да поддържат затворени кръгове на влияние.
След толкова години на несбъднати обещания подобни очаквания вече трудно могат да бъдат удовлетворени с нови обещания. Българското общество е слушало достатъчно убедителни думи за промяна. То все по-внимателно наблюдава какво се случва, когато хората, произнасяли тези думи, получат възможността да управляват.
