Нашият народ по същината на своето самосъзнание е съпричастен към бедата, която постигна Украйна, където страдат наравно славянските ни братя - и украинци, и руснаци. Навъдиха се из европейските полета обаче хора, които считат, че не борбата за мир, а все повечето пари и оръжие биха могли да помогнат за разрешаване на конфликта. Напрежението в региона на Черно море започна да ни влияе пряко. Войната е съвсем пред прага ни. Съвсем естествена е тревогата, докъде ще се стигне. За разлика от брюкселския генерален щаб, хората на Европа искат мир, готови са да подкрепят всеки, който дори се заекне за преговори или спиране на боевете.
За разлика от нормално мислещите, на медийния хоризонт у нас започнаха да се появяват личности с доста отнесено евроатлантическо съзнание, които, все едно не родени от българска майка, извън нашата народопсихология и в разрез с моралните ценности и традиции, обявяват на всеослушание, че е време нашите синове да нарамят мешките и вземат автоматите в ръка и да тръгнат да се бият срещу руснаците в защита на украинците, уж дори и на Европа. Първоначално някои от тях под сурдинка намекнаха за такава възможност, но побързаха да се откажат в последващите си изявления от тази откачена идея, срещнали ответната реакция на обществото. Стана нужда няколко пъти дори представители на властта изрично да подчертават, че подобни размисли нямат никакво управленско или правно основание. Има обаче и такива, които даже след като ги запитат повторно, дали са с всичкия си, продължават да твърдят, че е време да изпратим войски на Източния фронт, тоест в Украйна.
Подобно изявление неотдавна направи един по телосложението си отвсякъде виден наш, вече поовяхнал политик. По време на интервюто, целият възмутен от повторния въпрос на журналистката, дали правилно го е разбрала, от очите му буквално искреше омразата към всичко, що е руско. При господина нещата са повече от ясни. Неговите човеконенавист и войнствени въжделения са генно заложени. Явно ги е прихванал от чичо си, който навремето като полицейски началник е заповядал разстрела на децата от Ястребино. Какво чудно, че неговият далечен племенник сега призовава да тръгнат нашите синове и да разстрелват деца в Донбас.
Освен че сме съграждани – апропо, баща му като кореспондент на столичен вестник беше номенклатура на Градския комитет на БКП и далеч не отговаря на истината, че синът му нищо от въпросната Партия не е получавал – по една случайност се запознахме с него още като студенти. В далечната 75-та година, между две лекции в аудиторията ме намери уважаваната в Университета ни професор Елка Константинова. Бях определен за командир на една от есенните бригади и тя ме помоли да взема с мен шестима нейни студенти от Шуменския университет. Нека се допрат, каза ми тя, до истинска академична общност. Можех ли да откажа? Когато дойде времето, при нас пристигнаха от Шумен пет момичета и едно момче. На колегата, леко възпълничък, по нищо не му личеше, че с помощта на своята професорка ще стане един от водещите ни опозиционни политици по-късно. Мога да свидетелствам обаче, че още тогава при него се забелязаха наченките на дисидентски настроения, разбира се, в български вариант.
Падна ни се да берем грозде. В октомврийските жеги момичетата, а те бяха мнозинство като във всяка бригада от филолози, се бяха съблекли по бански и се стараеха, колкото се може по-бързо да изпълнят нормата от 70 кофи. В един от първите дни при мен дойде комендантът на бригадата, колега от турска филология и ми съобщи, че един бригадир отказва да работи. Учудих се, защото такова поведение, меко казано, не беше привично. Поинтересувах се кой е той и комендантът ми каза, че е шуменският герой. Върви, му рекох, и виж го убеди както можеш да не се излага пред колежките. Откъде да предположа, че комендантът ми ще използва особен начин на убеждение. Разказа ми после, че се опитал кротко да му обясни, че няма как нормата да не се изпълнява. „Дисидентът“ наш въобще не му обърнал внимание, дори подчертал, че на такива репресивни, представете си, действия той не се подчинява. И моят комендант го „убедил“ по един недемократичен начин. А въпросният нарушител на дисциплината му се примолил да не го удря по корема, защото са му слаби мускулите там.
Ще си позволя една наложителна ремарка за въпросния комендант на бригадата. Почти след двадесет години скъпият ми приятел като разузнавач на дипломатическо прикритие бе убит в една съседна страна, изпълнявайки мисията си. Остави жена и двама невръстни сина. И мускулите си му бяха съвсем наред.
Споменът, разбира се, не е лицеприятен, но ми се струва, че е удачен. Няма за какво да го спестявам, особено когато този господин със слабите коремни мускули е тръгнал да праща синовете ни на гибел. Нали сме свободна страна, да не кажа прекалено свободна, нека въпросният войнствен политик да си остане с неговата лелеяна мечта да бъде унищожена Русия, както е възможно и когато е възможно, но във всички случай до крайната й гибел. Всеки си има свое мнение по въпроса. Все пак тук съвсем основателно е да се запитат нашите медии, най-вече редакторите им, знаят ли те, че има Наказателен кодекс, в който има член, където е посочено, че който проповядва човеконенавистни идеологии и с действията си предизвиква или може да причини вреди на страната и на народа ни, извършва престъпление и подлежи на съответното наказание по Глава Първа. Въпросът е риторичен, но е редно да стане предмет на интерес от съответните органи. Иначе, ако ще я караме така, всеки да си говори безотговорно всякакви щуротии, може в един момент, например, Костадинов да призове синовете ни да тръгнат да воюват срещу Украйна в защита на Русия. Представям си какво ще му се случи на политическия наш активист. Ще се сетят на момента и за НК, и за Глава Първа.
Нашите синове имат една свещена задача и тя е да защитават Родината си и то в нейните граници. Време е вече да дойдем на себе си след евроомайването и да спрем с всякакви евро- и не знам какви си още солидарности. Главното е да опазим страната си и затова са нужни нашите синове. Както виждаме, не са толкова много от тях, които останаха в България, а другите, които прокудихме, едва ли ще започнат като техните прадядовци по време на Съединението да тичат с влаковете от цяла Европа, за да се включат във войната срещу Сърбия. Защо пък да не си помислим, че може и да се случи пак. Никой от нас няма право да обвинява синовете ни, че са напуснали страната ни, мразейки я или ненавиждайки. Всичките те, сигурен съм, са отнесли със себе си както към майка и баща и обичта си към Родината и си я пазят там в чужбина. И се надяват, че няма някой да вземе да ги събере и да ги прати на гибел, за не знам какви си интереси. Във всички случаи не български.
