Паралелно с повърхностните процеси, дълбоко в мантията се разигва друг физически сценарий. Авторите цитират присъствието на специфични високотемпературни минерали с високо налягане, открити в камбрийските метаморфни скали на Западен Китай, които свидетелстват за интензивна субдукция – подпъхване на океански плочи под континенталните блокади. Плочите са носили със себе си огромни количества карбонатни седименти. Влизайки в горещата мантия, тези седименти са дегазирали, освобождавайки CO2 през вулканичните дъги. Тази вътрешна мантийна система е действала като глобален планетарен термостат, предотвратявайки пълното замръзване и поддържайки стабилни, топли океански води за милиони години.
Тук обаче идва най-спорният и най-труден за доказателство момент от хипотезата на Яо и неговия екип. Според геомагнитните измервания, взети от скални форми на границата между Едиакар и Камбрий, диполното магнитно поле на Земята е претърпяло колосален срив, спадайки до едва 10 процента от съвременните си стойности. Една от теориите гласи, че това е продължило до пълното втвърдяване на вътрешното желязно ядро на планетата. Отслабеният магнитен щит е позволил на слънчевия вятър и космическата радиация да бомбардират горните слоеве на атмосферата.
Според изследователите този радиационен натиск е изиграл ролята на пряк еволюционен катализатор. Организмите, останали в плитките, открити води, са били изложени на високи нива на мутагенно въздействие. Тъй като радиацията е била опасна, биологичният натиск е фаворизирал онези видове, които са разработили три основни стратегии за оцеляване: заравяне надълбоко в морското дъно, развиване на дебели калцитни или фосфатни черупки за физическа защита, или придобиване на висок мотилитет за бързо преместване в по-дълбоки водно-слоеви среди. На хартия тази хипотеза звучи логично и обяснява защо изведнъж се появява скелетната фауна.
Въпреки това, съществува сериозен физически и палеобиологичен проблем с тази интерпретация. Палеомагнитните данни от скали с такава възраст са изключително редки и често са замърсени от вторични премагнетизми, причинени от по-късни тектонични събития. Множество геофизици изразиха умерен скептицизъм относно това дали регистрираният геомагнитен срив е бил глобален и достатъчно продължителен, за да управлява биологичната еволюция. Освен това, водата е изключително ефективен щит срещу йонизираща радиация. Дори няколко метра воден столб са напълно достатъчни да погълнат опасния спектър от космически лъчи, което прави радиационната заплаха за морските организми значително преувеличена.
Самите автори на статията припознават слабите места в своята хипотеза. Основният архивен проблем остава липсата на достатъчно точни геохронологични данни за интензивността на вулканизма и скоростта на субдукция през ранния Камбрий. В палеогеологията датирането с разпад на уран-олово в циркони дава грешки от порядъка на няколко милиона години – прозорец, в който еволюционните процеси могат да се случат десетки пъти без да оставят ясна следа. Трудно е да се съпоставят бързите процеси на повърхността с изключително бавната конвекция в мантията.
Вместо да приемем Cambria като някаква изолирана биологична експлозия, по-вероятно е да става дума за бавен, натрупващ се геоложки процес. Планетата просто е преминала през критична точка на насищане с хранителни вещества и кислород, съчетана с промени в морската химия. Тектониката е осигурила суровините, но дали това е единственият фактор, остава открит въпрос. Данните от пробиването на древните седиментни басейни в Сибир и Южна Африка тепърва ще показват дали предложената хронология от китайския екип ще издържи на новите лаборатории геохимични тестове.
