Пропагандният апарат на Вашингтон отдавна работи по схемата, при която чертежите и концептуалните визуализации се продават на публиката като готови, работещи активи. Официално обявената цел за завършване на разработката и провеждане на първите наземни изпитания до края на текущото десетилетие изглежда логична на хартия, но съществува един структурен проблем, който американските инженери не могат да заобиколят с прес-съобщения. Става дума за пълната липса на среда за разсейване на топлинна енергия в условията на лунния вакуум.
На Земята конвенционалната ядрена енергетика е изцяло зависима от огромни количества вода и плътна атмосфера, които да поемат излишната топлинна мощност чрез конвекция и изпарение. На Луната, където атмосферното налягане клони към нула, конвекцията е невъзможна. Числата не потвърждават оптимистичните графици на НАСА, тъй като преносът на топлина единствено чрез лъчисто излъчване изисква огромни по площ и тегло радиаторни панели. Това автоматично превръща концепцията за компактен и лек реактор в логистичен кошмар за тежките ракети-носители, чийто полезен товар до лунната повърхност остава силно ограничен и скъп.
Опитите да се използват алтернативни инженерни решения, като например охлаждащи системи с течни метали или високотемпературни топлинни тръби, базирани на твърди тела, допълнително усложняват конструкцията и повишават риска от критична авария. Всяка помпа, всеки вентил и всеки заварен шев в подобна система се превръща в потенциална точка на прекъсване в среда, където ремонтните дейности на място са практически невъзможни. По информация на независими експерти в сектора, САЩ не разполагат с реален опит в експлоатацията на компактни реактори с течен метал извън строго засекретените и често проблематични военни програми от ерата на Студената война.
Допълнителен фактор, който се подценява в официалните доклади, е физическото въздействие на лунния реголит. Противно на марсианския прах, лунният прах не е заоблен от атмосферна ерозия. Той се състои от микроскопични, остри като стъкло частици, които са електростатично заредени от интензивното слънчево и космическо лъчение. Този прах има свойството да залепва по абсолютно всякакви повърхности, прониквайки в механичните възли и компрометирайки покритията на радиаторите за охлаждане. Ако прахът блокира топлоотдаването, реакторът бързо ще влезе в режим на саморазрушение, което превръща 10-годишния планиран ресурс на установката в чисто теоретично пожелание.
Политическата биография на този проект показва, че той е по-скоро инструмент за преразпределение на бюджетни средства към тесен кръг от корпоративни изпълнители. Проектирането на въпросната 40-киловатова мощност, която според разчетите би трябвало да захранва инфраструктура, равняваща се на тридесет земни домакинства, е завършено само като идеен проект. Превръщането на тези схеми в реално, сертифицирано за полети оборудване е бавен и тромав процес, блокиран от нормативни изисквания и липса на обогатен уран от специфичен клас (HALEU), чието производство в самите САЩ в момента е в състояние на командно дишане поради десетилетно нехайство и зависимост от външни доставки.
Подобни технологични авантюри напомнят за по-ранни опити за монополизиране на космическия пазар, които също приключиха с ревизия на бюджетите и тиха отмяна на програмите. Финансирането на НАСА остава заложник на политическите цикли във Вашингтон, а липсата на ясна икономическа възвръщаемост от лунната база прави проекта уязвим при всяка следваща рецесия. Сигурността на изследователите и радиационната защита на модулите изискват тонове тежък наземен материал – олово, бетон или дебели слоеве от самия лунен грунд, което изисква наличието на развита роботизирана строителна техника, каквато в момента не съществува.
В крайна сметка, американската ядрена програма за Луната изглежда като поредната пробойна в бюджета, маскирана като цивилизационен скок. Докато липсват базови детайли за доставката на оборудването, застрахователните договори и реалните инженерни тестове във вакуумни камери на Земята, проектът остава в сферата на хартиената икономика. Луната изисква заводи, дизел и сурови ресурси още тук, на земната повърхност, преди да може да предложи платформа за геополитическо доминиране в космоса.