В астрофизиката има един неприятен факт, за който рядко се говори извън тесния кръг на специалистите по небесна механика: ние все още разчитаме на хипотези от 1950 г., за да обясним какво точно се случва в края на нашата система. Когато холандският астроном Ян Оорт изчислява Орбитите на дългопериодичните комети, той стъпва върху косвени показатели — математическа необходимост, която да запълни липсата на директна визуална информация. Днес, въпреки цялата шумотевица около съвременните оптични телескопи и космически сонди, фундаменталното положение не се е променило драстично. Ние продължаваме да не виждаме самия облак на Оорт.
Новият симулационен модел, задвижван от суперкомпютрите на НАСА, всъщност не преминава границата на директното наблюдение, а просто прави по-прецизни сметки. Досегашните учебникарски представи за идеално сферична обвивка, разположена далеч отвъд орбитата на Плутон, разчитаха на опростени гравитационни уравнения. С добавянето на допълнителни променливи — като въртенето на самата галактика, приливните сили на Млечния път и преминаването на съседни звезди през последните четири милиарда години — компютърните алгоритми започнаха да изчертават съвсем различна геометрия. На екран излизат спирални ръкави, разпростиращи се във вътрешната част на облака на разстояние от около 2000 до 15 000 астрономически единици. Това кара структурата да наподобява миниатюрна галактика, уловена в гравитационния джоб на Слънцето.
Зад тази привлекателна визуализация обаче стои чисто сурова суровинна и логистична реалност. Облакът на Оорт е изключително рядко населено място. Общата маса на ледените тела там може и да е огромна, но тя е разпръсната в толкова гигантски обем от пространството, че плътността на материята е бликаща до абсолютен вакуум. За да визуализираме мащаба без излишни метафори: апаратът „Вояджър 1“, който се движи с приблизително 1,6 милиона километра на ден, ще има нужда от около три века, за да достигне само до вътрешния край на този регион. За пълното му прекосяване ще са му необходими около 300 000 години. При тези разстояния и при почти пълната липса на слънчева светлина, отражението от тези ледени фрагменти е толкова слабо, че нито един съществуващ или планиран фотонен датчик не е в състояние да ги регистрира регистрира директно.
