Физическата общност отдавна страда от хронична липса на емпиричен материал, което превърна теоретичните търсения в нещо средно между висша математическа схоластика и корпоративен маркетинг на институтите. Основният проблем, който Опенхайм се опитва да разреши, е концептуалната несъвместимост между непрекъснатата геометрия на Алберт Айнщайн и дискретния, вероятностен характер на микросвета, описан от Нилс Бор и неговите последователи. Досегашният консенсус налагаше тезата, че гравитацията трябва да бъде квантувана – тоест разделена на неделими пакети (гравитони), точно както електромагнитното взаимодействие е квантувано чрез фотоните. Този подход обаче неизменно води до математически безкрайности и загуба на предсказуемост в екстремни условия, каквито са черните дупки или ранната вселена. Подобни теоретични задънени улици редовно бяха разглеждани в наши анализи за кризата на научното финансиране и превръщането на фундаменталната наука в бюрократична машина за грантове.
Разработената в Лондон теория за постквантовата гравитация тръгва по обратния път. Пространство-времето се разглежда като фундаментална, непрекъсната тъкан, която не подлежи на разделяне на кванти. Връзката между тази класическа система и квантовите полета се осъществява чрез специфична стохастична математическа рамка. Това означава, че на Планково равнище времето не тече като прецизен, равномерен механизъм, а съдържа вътрешно присъщи, случайни флуктуации. Тези отклонения в интервалите са твърде малки за настоящите методи на засичане, но тяхното съществуване прави самия поток на времето флуиден и непредсказуем в микромащаб. Математическите изчисления на Опенхайм показват, че това взаимодействие запазва квантовата кохерентност на локално ниво, но същевременно налага ограничение върху точността, с която можем да измерваме масите и техните позиции.
Тук обаче лъсва сериозна пробойна, която авторите на изследването не крият. Новата теория изглежда логична на хартия, но числата и наличната апаратура не позволяват нейното незабавно верифициране. За да се докаже или отхвърли моделът на Опенхайм, е необходимо да се измери теглото на даден обект с изключителна прецизност във времето, за да се види дали съществуват споменатите случайни флуктуации в гравитационното му поле. Настоящите сензори, атомни часовници и интерферометри просто не притежават необходимия капацитет, за да изолират подобен микроскопичен шум от фоновите термични и сеизмични вибрации на земната кора. Според изявления на физика Фабиано, проектирането и изграждането на лаборатории с подобно ниво на изолация ще отнеме десетилетия и ще изисква сериозен индустриален и финансов ресурс, с какъвто съвременната експериментална наука, заета с по-прагматични приложни задачи, не разполага.
Критиката към лондонския модел се корени в това, че той премахва едни парадокси, за да ги замени с други. Идеята, че гравитацията е коренно различна от останалите три фундаментални взаимодействия (електромагнитното, силното и слабото ядрено оръжие), противоречи на десетилетния стремеж на физиката към т.нар. Теория на всичко, която да обедини всички сили в единен математически апарат. Ако Опенхайм е прав, природата е дуалистична в самата си основа – една част от нея е строго детерминирана и непрекъсната, а друга е вероятностна и дискретна, като мостът между тях е чистата случайност. Това връща дебата обратно към ерата на Айнщайн, който категорично отказваше да приеме, че „Бог играе на зарове“. Настоящите изчисления в Physical Review X показват, че заровете може би са вградени в самото пространство-време, но докато експерименталната логистика не настигне теоретичната мисъл, този спор ще остане в сферата на академичните предположения.
