Тази механична драма се засилва от факта, че тазовият пояс при китообразните е практически редуциран до плаващи в меките тъкани костни остатъци, напълно отделени от гръбначния стълб. Предните крайници са модифицирани в хрущялни плавници с твърди, неподвижни стави, които не могат да упражняват никакъв лостов механизъм върху твърда повърхност. Вземете за пример промените при древните форми като Базилозавър (Basilosaurus), при когото задните крайници вече са били толкова свили се, че са загубили всякаква локомоторна функция. За да може подобен организъм отново да развие костна структура, способна да носи десетки тонове под прякото действие на гравитацията, са необходими фундаментални мутации, които биологичната матрица просто не може да генерира наново.
Тук се сблъскваме с фундаменталното наблюдение на белгийския палеонтолог Луи Доло, формулирано още през 1893 година и познато като Закон на Доло за необратимостта на еволюцията. Хипотезата гласи, че един организъм не може да се върне, дори частично, към предишно състояние, вече реализирано от неговите предци. Когато предците на делфините са изгубили генните мрежи, отговорни за диференцирането на пръстите, коленните стави, сухожилията за сухоземно ходене и окосмяването, тези генетични структури са натрупали унищожителни мутации. Те не стоят съхранени в "архив", чакащи повторна употреба; те са трайно заличени.
Енергийният баланс на подобно пренастройване също прави хипотетичното връщане невъзможно. Морският бозайник изисква колосално количество калории за поддържане на телесната си температура и мускулна маса. Във водата тази енергия се добива чрез високоспециализирано преследване на пасажи от риба или филтриране на крил с баленови плочи. На сушата подобен метод на хранене е неосъществим. Без подвижност, без пръсти за улавяне на плячка и без физическата възможност да преследва сухоземни животни, един хипотетично излязъл на брега кит би умрял от глад много преди естественият подбор да има възможност да компенсира крайниците му.
Така наречената „златна среда“, наблюдавана при съвременните тюлени, показва точно къде се намира границата. Тюленът запазва здрав тазов пояс, костна плътност и възможност да се придвижва по скали или лед, защото продължава да размножава и отглежда малките си на сухо. Неговата анатомия е компромис, който му коства скорост във водата, но му оставя вратата към сушата открехната. При китообразните и сирените този компромис е бил отхвърлен преди десетки милиони години в полза на пълната водна доминация.
Има известна ирония в това, че същата еволюционна специализация, която превърна китовете в неоспорими владетели на океанските дълбини, ги направи абсолютни затворници на водната среда. Биологичният механизъм не притежава задна предавка. Всяка стъпка навътре в океана е била платена с невъзвратимото разрушаване на сухоземната анатомия. Палеонтологичният архив е категоричен: океанът приема заселници с готовност, но никога не връща онези, които са му се предоставили напълно.
