Мисловният експеримент с Вселена без наблюдатели
Ако доведем идеалистичната теза до нейната крайна точка, стигаме до популярния мисловен експеримент: какво се случва с времето във Вселена, в която няма нито един съзнателен наблюдател? Ако няма кой да регистрира промяната, съществува ли изобщо продължителност?
Отговорят на този въпрос не изисква романтични философии, а поглед върху геологичните и астрофизическите факти. Радиовъглеродният анализ, изследването на изотопния състав на древни скали и наблюдението на светлината от отдалечени галактически структури ни показват ясна картина. Физическите системи променят състоянието си според стриктни лимити. Изотопът на уран-238 се разпада до олово-206 с точно определен полураспад, който не зависи от това дали някой наблюдава пробата или не. Разпадането на атомното ядро е процес, а процесът неизбежно се разгръща във времето.
Дори ако отстраним абсолютно всички конвенционални наблюдатели от сценария, термодинамичните закони продължават да действат. Ентропията на затворена система нараства, топлината преминава от по-топло към по-студено тяло, а гравитационните взаимодействия променят позициите на масите в пространството. Опитите да се твърди обратното обикновено разкриват пробойни в теорията, при които философски конструкции се опитват да игнорират физическата реалност на ресурсите и енергийните взаимодействия.
Идеологическите граници на идеализма
Солипсизмът и крайните форми на идеализъм исторически се появяват тогава, когато науката стигне до временни технологични лимити в обяснението на дадено явление. Когато не можем да измерим нещо с необходимата точност, става изключително изкушаващо да обявим самото явление за субективна илюзия. Историята на науката обаче е препълнена с подобни теории, които впоследствие се превръщат в архивно гробище за концептуални грешки.
Реалността е такава, че съзнанието, колкото и фундаментално да изглежда от гледна точка на субективния опит, не може да се отдели от времевата рамка. Всяка мисъл, всяко намерение и всяко възприятие имат начало, развитие и край. Те представляват преход от едно състояние в друго. Дори ако разглеждаме съзнанието като първична същност по отношение на материята, то пак остава динамична система. А всяка динамична система се нуждае от измерение, в което да се разгръща нейната динамика.
Повече по темата за фундаменталните промени в съвременните физически концепции разгледахме при анализа на моделите за квантовата гравитация и интерпретациите на пространството.
В крайна сметка, опитите за заличаване на времето от обективната реалност остават фундаментално ограничени от самия начин, по който функционира светът. Измерването на времето може да бъде субективно, уредите ни за отчитане могат да бъдат несъвършени, а субективната ни преценка може да се срине под въздействието на изолация или стрес. Самият факт обаче, че промяната се случва, че ентропията нараства и че процесите имат своята продължителност, остава неумолим физически факт, който нито един мисловен експеримент не може да заличи.
