Молекули в пещера и границите на органиката
Палеонтологията от десетилетия страда от един основен физически проблем: органичната материя просто деградира. След определен времеви праг ДНК се разпада на фрагменти, които никаква съвременна лаборатория не може да сглоби обратно. Изследователите от Китайската академия на науките и техните колеги от университета в Борнмут обаче заобикалят тази бариера, като насочват вниманието си не към нуклеиновите киселини, а към протеините, капсулирани в неорганичната матрица на зъбния емайл. Емайлът е най-твърдото вещество в бозайническото тяло, калцифициран щит, който при благоприятни седиментни условия запазва аминокиселинни вериги с стотици хиляди години. Образците, предмет на изследването, произхождат от три ключови обекта в Китай – Джоукоудиан, Хексиан и Сунджиадун. Джоукоудиан сам по себе си е архивно гробище за палеоантропологията, където от 20-те години на миналия век до днес варовиковите карстови кухини дават материали, но често поднесени в геоложки контекст, който буди повече въпроси, отколкото отговори. Пробите от шестте зъба на Homo erectus, датирани приблизително към 400 000 години преди настоящето, са били подложени на масспектрометричен анализ за извличане на последователности от протеина амелогенин. Резултатът не е пълно разчитане на генома, а откриване на специфична молекулярна характеристика – непозната досега аминокиселинна вариация в протеинната структура, както и втори вариант, който съвпада с вече известни последователности от денисовския човек.
Логистиката на кръстосването и суровият контекст на плейстоцена
Да се твърди, че един аминокиселинен вариант в протеина на емайла автоматично пренаписва историята, е прибързано. Работната хипотеза на екипа, водена от палеоеколога Сали Кристин Рейнолдс, предлага сценарий, при който този пептиден вариант е преминал от популации на Homo erectus към денисовците чрез хибридизация, а по-късно е постъпил и в генома на предците на съвременните жители на Океания и Югоизточна Азия. Това изглежда разсъдъчно на хартия, но съществува сериозен методски и климатичен проблем. Плейстоценската география на Източна Азия не е била паркова алея за миграции. Заледяванията, колебанията в морското равнище и огромните разстояния между изолираните рефугиуми са създавали физически бариери, които често са водили до генетични "тесни гарла" и локално изчезване на хоминидни групи. Статистическите данни от съвременните популации показват наличие на съответния генетичен маркер при около 21 процента от изследваните филипинци и едва около 1 процент от индийците. Тези числа описват единствено честотата на разпространение на конкретния вариант днес. Те по никакъв начин не са доказателство, че една пета от генома на дадена популация произлиза директно от Homo erectus. Подобни изводи често страдат от липса на достатъчно фосилен материал, за да се изключи възможността за конвергентна еволюция или просто за запазване на древен предков белег (т.н. lineage sorting), който е съществувал още преди разцепването на различните линии.
