Архивни пробойни и ограниченията на лабораторията
Научната неутралност изисква да се отбележи, че палеопротеомиката е сравнително нов инструмент и аналитичните грешки не са изключени. Твърдата структура на апатита в емайла наистина предпазва протеините от хидролиза, но замърсявания от околния седимент, бактериална активност през вековете или химически изменения по време на фосилизацията могат да изкривят спектрометричните отчитания. Освен това, от шест зъбни проби е невъзможно да се направи представителна извадка за цялата популация на плейстоценска Азия. Не знаем какъв точно е бил физиологичният ефект от тази аминокиселинна промяна, нито дали тя е носила някакво адаптивно предимство, или е била напълно неутрална мутация, оцеляла по чиста случайност. Подобни въпроси вече възникнаха при анализите на останки от неандерталци, където установените 2 процента обща ДНК при хората извън Африка, или 2 до 5 процента денисовска ДНК при папуасите и коренните австралийци, постоянно търпят ревизиране спрямо нови геномни модели. Палеоантропологичните изследвания на терен често се сблъскват с този проблем – лабораторията дава прецизни химически факти, но интерпретацията им стъпва върху хипотези, които не могат да бъдат независимо доказани без нови фосилни находки.
Анатомични реконструкции спрямо биохимични реалности
Опитът да се разбере далечното минало само през сухожилия, кости и молекули показва границите на днешните ни познания. Докато едни екипи се опитват да сглобят епигенетичната пътека чрез протеини, други изследователи разчитат на морфологични реконструкции. Наскоро бяха публикувани опити за лицево възстановяване на Homo sapiens на възраст 315 000 години въз основа на черепни фрагменти, но скептицизмът сред архивистите и анатомите остава висок. Външният вид, меките тъкани, дебелината на мастната тъкан и формата на хрущялите не оставят следи във фосилния рекорд. Визуалните възстановки по-скоро задоволяват нуждата от образност, отколкото предоставят научни факти. Същото важи и за биохимичните данни от китайските пещери: те са важен детайл от пъзела, но не и окончателно решение. Палеоекологичният контекст на обекти като Джоукоудиан разкрива пластове от пепел, кости от фауна и каменни сечива, които говорят за продължително, но вероятно прекъсвано присъствие на хоминиди. Дали Homo erectus, денисовците и ранните Homo sapiens са делили едни и същи територии по едно и също време, или са се заменяли през интервали от десетки хиляди години, остава въпрос без твърд отговор. Биологичният обмен е бил възможен, но ресурсите, критичните климатични събития и чисто физическото оцеляване са били факторите, които са определяли кой кога ще премине през планинските проходи на Азия.
