В търговията със скъпоценни камъни съществува почти религиозно преклонение пред така наречените „фантастични“ цветове. Научната реалност обаче е далеч по-прозаична и методична. Ако разгледаме дълбочинните процеси в земната мантия, чистотата е правило, а оцветяването – смущение в системата. За да се получи идеално безцветен октаедър, въглеродът се нуждае от изолирана среда, стабилно налягане и температура между 1100 и 1300 градуса по Целзий. Достатъчно е обаче в този геохимичен казан да проникнат микроскопични количества чужди елементи или кристалната структура да бъде подложена на асиметричен механичен стрес, за да се промени радикално начинът, по който материалът абсорбира и пречупва видимата светлина.
Статистиката на добива показва, че едва един на всеки десет хиляди извадени камъка притежава достатъчно наситен оттенък, за да бъде класифициран извън стандартната скала. Но тази рядкост не се дължи на някаква специална прихот на планетата, а на факта, че повечето оцветени кристали einfach не оцеляват при транспортирането. Диамантите не се образуват в магмата, която ги изнася на повърхността. Те просто чакат в литосферните корени на континентите – понякога с милиарди години – докато кимберлитовите или лампроитовите магми не ги загребат при експлозивни изригвания. Ако това издигане с свръхзвукова скорост през транзитните тръби не се случи достатъчно бързо, диамантът просто изгорява или се превръща в обикновен графит. Всеки намерен на повърхността цветен кристал е оцелял по чиста случайност при процес, който по-скоро напомня за промишлен демонтаж, отколкото за фина лаборатория.
Химическото замърсяване е най-честата причина за промяна в оптичните свойства. Азотът, който се намира непосредствено до въглерода в периодичната система, е най-честият „неканен гост“ в кристалната решетка. Когато азотните атоми заместят въглеродните, те започват да абсорбират синята светлина, пропускайки жълтата и оранжевата спектрална гама. Степента на агрегация на този азот разкрива възрастта и термичната история на камъка. В добития през 2025 година в Якутия кехлибарен диамант „80 години от победата“ или в медено-златистия „Новото слънце“ виждаме точно такъв дълбок геоложки печат – висока концентрация на азотни клъстери, формирани в продължение на стотици милиони години в сибирската кратонна литосфера.
При сините диаманти източникът на аномалията е значително по-дълбок и труден за обяснение. Борът – елемент, който по правило е концентриран в земната кора, а не в мантията – е отговорен за синия оттенък на легендарния „Надеждата“ или продадения за 21 милиона долара „Средиземноморско синьо“. За да влезе борът в структурата на диамант на дълбочина от над 600 километра (в така наречените супер-дълбоки диаманти), е била необходима древна океанска плоча, която потъва при субдукция и завлича със себе си повърхностни минерали чак до долната мантия. Това изглежда като физическо противоречие, но геохимичните анализи на припокриващите се включения потвърждават точно тази сложна логистика.
