/Поглед.инфо/ Ние мразим възрастните. Ако не беше така, щяхме да изискваме от държавата да изпълнява коректно своя дълг към тях... Сега те са онеправдана маса – два милиона човека, оставени на милостта на чиновниците. Сред нашите бащи и майки онези се изживяват като бели богаташи, наминали в чужбинско гето, за да поразвеят скуката: хвърлят дребни монетки в окръжилата ги тълпа, гледат блъсканицата и се усмихват... Благодетели!...

Депутатите гласуваха за увеличение на пенсиите и за добавки към тях, но това не решава никакви проблеми. Цените растат постоянно и допълнителните пари, които ще вземат хората, вече почти нямат стойност. Отпуснатите 800 милиона лева дори няма да останат в нашата икономика – уморените набръчкани ръце ще купят храна и лекарства, ще платят сметките за тока и водата, а сетне чуждите фирми, владеещи пазара, ще преведат получените средства в Германия и офшорите.

Подаянието съхранява напрежението в обществото, породено от несправедливата и и неумна социална политика, защото:

  • Разликата между минималната и средната пенсия намалява.

  • Остава огромната разлика във възнаграждението на хората, упражнявали една и съща професия, но пенсионирали се по различно време.

  • Скоро държавната помощ за тези, които нямат и един трудоден в живота си или са криели данъци, ще се изравни със заплатата на обикновения работник в провинцията.

Отделно възниква щекотливият въпрос: защо да се бъхтим и да бъдем честни, щом политиците хрантутят с осигуровките ни индивиди, не допринесли с нищо за благополучието на страната?! Нека също не забравяме, че вероятно в Пенсионния фонд няма да има нищичко за следващите поколения.

Няма спор – пенсиите трябва да се преизчислят със средноосигурителния доход поне за предкризисната 2019 година.

Крайно време е и за реформа. Ала нейното изпълнение е обвързано с отговорите на сериозни въпроси... Например, дали държавата да се върне в икономиката? Да приемем ли еврото, което ще ни загроби? И така нататък – от концесиите, водата и енергетиката до отношението към безделниците и заплатите на чиновниците.

Имах един колега, бай Стоян (дано да е жив и здрав!) - ние го поднасяхме заради приближаващото пенсиониране, а той невъзмутимо пропускаше остроумията край косматите си уши и отвръщаще: «А бе, аз на вашия няма да дойда, ама вие един ден ще кацнете на моя». Изоставяйки възрастните на произвола на съдбата, ние подписваме и своята присъда...

Разбира се, че нищо няма да се промени. Мисленето е такова – изчанчено, безперспективно.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели