Сега е спорен въпрос дали председателят на Камарата на представителите Нанси Пелоси трябва да посещава Тайван. Но въпреки това има значение, че посещението никога нямаше да постигне нещо положително, поне нищо, което да си струва рисковете. Както каза ученият Шели Ригър, един от водещите американски експерти и поддръжници на Тайван:
„Моля някой да ми обясни как Нанси Пелоси, която отива в Тайван точно сега, прави Тайван по-безопасен. Имаме задължение към нашия партньор да преценим дали неговата сигурност се повишава или намалява от действията, които предприемаме."
И все пак изглежда очевидно, че решението на Пелоси да посети е продиктувано предимно от вътрешната политика, както и очевидното нежелание на президента Байдън да разубеди Пелоси да предприеме пътуването. Ако бяха взети предвид някакви потенциални стратегически последици, изглежда, че те са били надделени от политически съображения.
Вместо това дискурсът се измести към това коя страна - Пекин или Вашингтон - носи отговорност за кризата, която сега ще засегне и двамата. И, предвидимо, двете страни се обвиняват изцяло една друга, когато трябва да е очевидно, че има повече от достатъчно отговорност за разпределяне.
Предупредителните знаци и самите изрични предупреждения бяха изобилни, но бяха игнорирани или отхвърлени. Така че виковете в училищния двор „той започна“ и „вината е изцяло негова“ нямат тежест.
Бяха използвани няколко очевидни риторични аргумента, за да се опита да оправдае пътуването на Пелоси пред лицето на китайските заплахи. Конгресменът Ро Хана настоя, че „Китайската комунистическа партия не може да диктува графика за пътуване на председателя на Камарата“.
Наистина има огромен каталог от твърдения, че „китайците не могат да ни кажат какво да правим“. Но това заобикаля възможността Вашингтон да има свои собствени много добри причини да не прави нещо, което Пекин не иска да направи – и трябва да основава решенията си на тези причини, независимо от предпочитанията на Пекин.
Аргументът на Хана също пренебрегва степента, в която самият Вашингтон често казва на китайците какво да правят или да не правят.
След това има аргумент, направен от колумниста на Washington Post Джош Рогин:
„Ако Китай направи нещо агресивно, когато делегацията на Пелоси посети Тайван, това означава, че Китай започва криза, а не Съединените щати."
"Китайското правителство трябва да си поеме дълбоко въздух и да се отпусне", заяви още той.
На Вашингтон не може да се отрече нито една вина за допринасяне за тази криза. И не може да има съмнение какъв би бил отговорът на Вашингтон, ако Пекин му каже да „поеме дълбоко въздух и да се отпусне“, вместо да реагира на нещо, което Китай е направил в противоречие с желанията на САЩ.
И накрая, говорителят на Съвета за национална сигурност Джон Кърби каза пред CNN, че „няма причина за китайската реторика“ срещу пътуването на Пелоси и „няма причина да бъдат предприети каквито и да е действия“ от страна на Пекин в отговор.
Това се основава на предпоставката, че посещението на Пелоси е в съответствие с дългогодишната практика в провеждането на „неофициални“ американски отношения с Тайван съгласно политиката на Вашингтон за „Един Китай“. Много наблюдатели отбелязват, че делегациите на Конгреса на САЩ често посещават Тайван и че е имало прецедент в посещението на тогавашния председател на Камарата на представителите Нют Гингрич през 1997 г. Но това напълно пренебрегва настоящия исторически и политически контекст на посещението на Пелоси.
Това идва в резултат на сериозния спад в отношенията между САЩ и Китай; кумулативните развития в китайската, американската и тайванската политика през последните двадесет и пет години, които допринесоха за този спад; и особено кумулативната ерозия на политиката на Вашингтон за „Един Китай“ през този период.
Много специалисти в изучаването на писанията на основополагащите документи на политиката на „Един Китай“ – трите съвместни комюникета между САЩ и Китай, Законът за отношенията с Тайван и Шестте уверения на Вашингтон към Тайпе – изтъкнаха (особено през последната седмица), че посещението на Пелоси „по никакъв начин не противоречи“ на тези документи и подкрепя неподкрепата на Вашингтон за независимостта на Тайван или „промените на статуквото“ в Тайванския пролив.
Но този случай, честно казано, просто не е убедителен или достоверен. Това е отчасти защото Тайван вече претендира за независимост и отчасти защото Пекин, Вашингтон и Тайпе имат различни дефиниции на „статуквото“.
Това е отчасти и защото политиката на САЩ за взаимодействие с Тайван се промени постепенно и едностранно през последните тридесет години. И накрая, Пелоси пътува с военен самолет на САЩ и нейният собствен офис днес издаде изявление, в което нарича посещението й „официално“.
Може би най-важното е, че Пекин вече отхвърли обяснението на САЩ. Наистина, именно защото Вашингтон обяви, че посещението на Пелоси е нормално и че Пекин „няма причина“ да реагира, китайските лидери се чувстват принудени да го направят.
Струва си да припомним, че Пекин реагира остро на посещението на тогавашния президент на Тайван Лий Тенг-хуей през 1995 г. в Съединените щати, отчасти защото администрацията на Клинтън първоначално бе казала на Пекин, че се противопоставя на предоставянето на виза на Лий с мотива, че това би нарушило политиката на „Един Китай“, но след това разреши посещението, след като реши, че ще бъде в съответствие с тази политика.
Поради това Вашингтон не бива да се изненадва, ако китайските лидери стигнат до заключението, както направиха през 1995 г., че сега Пекин трябва да предприеме действия, за да демонстрира, че има червени линии по въпроса с Тайван и да настоява, че политиката на „Един Китай“ има надеждно съдържание.
И днес Китай предава това послание със способности и лостове за влияние, които не притежаваше през 1995 г. – всъщност способности, които Пекин беше подтикнат от събитията от 1995 г. да преследва.
Изглежда, че Вашингтон е подценил или отхвърлил възможността за остра китайска реакция на посещението на Пелоси, като е изчислил, че Пекин няма да поеме рисковете от прерастването му в криза – включително потенциалните вътрешни политически рискове за Си Дзинпин в навечерието на предстоящия 20-ти китайски Конгрес на комунистическата партия, където той иска „преизбиране“ за безпрецедентен трети мандат – или не би посмял да предизвика и провокира Съединените щати и по този начин би приел аргумента, че посещението на Пелоси е символично и в съответствие с политиката на „Един Китай“.
Ако е така, Вашингтон не е изчислил погрешно и по трите точки. Пекин вижда необходимостта и очевидно е готов да приеме рисковете от демонстрирането на своите червени линии.
Си ясно вярва, че доверието в страната му изисква да отблъсне твърдо, вместо да се съгласи и да отстъпи. И посещението на Пелоси очевидно е накарало Пекин да начертае черта в пясъка.
Накъде ще продължим оттук нататък ще зависи от това дали все още има място за взаимно разбирателство между Вашингтон, Пекин и Тайпе. Това би изисквало и трите да се изправят пред основните неразрешени проблеми, стоящи в основата на дилемата между двете страни на пролива, вместо да се съсредоточат изключително върху риторични пози и възпиращи игри.
Един онлайн коментатор от САЩ настоя, че не може да се позволи на Пекин да „контролира разказа“ за посещението на Пелоси в опит да оправдае действията си и да прехвърли вината върху Вашингтон за всяка ескалация. Но също така Вашингтон и Тайпе не трябва да очакват, че ще могат да контролират разказа и да избягат от част от отговорността за създаването на кризата, пред която сме изправени сега.
Превод: СМ
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
