/Поглед.инфо/ Президентът Байдън започна военна кампания като отмъщение за смъртта на трима резервисти от армията, убити при нападение с дрон срещу техен отдалечен пост в Йордания. Когато беше помолен да говори за стратегическите цели на президента, Джон Кърби беше уклончив.
Говорителят на Съвета за национална сигурност обясни, че е „много възможно“ САЩ да следват „етапен подход“, който може да включва „не само едно действие, но потенциално множество действия“, които ще се случат „за определен период от време“.
Този подход замъглява целите на политиката на САЩ с намигване и усмивка. Като оставим настрана евфемизмите за „отиване на война“, предложените дейности и график са умишлено неясни.
Разгледана в контекста на забележките на Кърби, човек може спокойно да си представи кампания, която ще продължи по-дълго от дискретните удари, но по-кратка от войната в Афганистан.
Дори тогава този ответен удар може само допълнително да ескалира регионалния хаос, без да бърза с приказките за победа или паради.
Все пак човек трябва да се запита: каква е целта и как ще я постигнем?
Съобщава се, че оттогава Байдън е наредил атаки срещу десетки цели, свързани с подкрепяни от Иран милиции в Ирак, Сирия и Йемен.
Въз основа на собствения език на администрацията, целта е да се възстанови възпирането, което - извън тайнствения, академичен език - е код за убеждаване на въоръжени бойци да спрат да стрелят по американците и нашите съюзници. Досега този подход е дал оскъдни резултати, освен допълнителни жертви.
Цялата бъркотия е перфектно капсулиране на начина на война на Байдън в Близкия изток. Това е упражнение по антистратегия: мътна, реактивна и обречена от самото начало.
Смъртта на тези трима резервисти - две жени на около 20 години, които управляваха тежки машини и електротехник на средна възраст - беше резултат от тази неяснота.
Тези войници си свършиха работата, осигурявайки неочакван гръбнак в подкрепа на войни, които повечето американци сега игнорират. Тяхната трагедия се усложнява от факта, че е била предвидима и при тези обстоятелства неизбежна; но в по-широк смисъл беше напълно избегнато.
Предсказуемо, защото многократните удари срещу екстремистите в региона напълно се провалиха да предотвратят атаки срещу американските сили. Хладкият подход на администрацията на Байдън към елиминирането на лидери на милиции и неутрализиране на активите им само увеличи обема на атаките срещу американски военнослужещи.
По ирония на съдбата решението за изтегляне на отбранителните системи, както се подчертава в последните доклади, не само признава, но изглежда прегръща този риск, оставяйки нашите военнослужещи по-уязвими.
Този стратегически надзор – издърпване на критични защити сред ескалиращи заплахи – подчертава обезпокоителен парадокс, при който безопасността на хората на място изглежда второстепенна спрямо по-широки, но по-мрачни оперативни цели.
Неизбежно, защото политическата грешка държи нашите униформени мъже и жени разположени на отдалечени и уязвими бази в преследване на мисия, приключила преди години.
Има близо 150 американски жертви в Ирак, Сирия и Йордания от октомври. Относително ниският брой смъртни случаи засега е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на добра стратегия.
Може да се избегне, тъй като броят на американския персонал, разположен в тези изолирани бази, е малък и лесно се преразпределя. Някои от тези отдалечени аванпостове имат персонал от не повече от 100 души.
Те можеха да бъдат преместени в по-стабилни центрове като въздушните бази Ал Асад или Мувафак Салти с малко логистично планиране, освен назначаването на хеликоптери и избора на подходящ следобед.
Тези трагични смъртни случаи в Йордания също подчертават погрешната обосновка, която стои в основата на мисиите „от, с и през“ на американските сили на отдалечени аванпостове в самия край на нашия периметър на сигурност.
Въпреки намерението да се съветват и подпомагат местните сили, тези мисии често завършват с неуспех или не носят дълготраен успех. Човек може да си припомни фаталния инцидент от 2017 г. в Нигер с участието на американски зелени барети като допълнителен пример за операции с висок риск и ниска награда.
Както се казва, парите спират до тук. И президентът Байдън е на куката за тези дълбоки провали на стратегическото въображение. Въпреки това, това злокачествено пренебрежение не се ограничава само до Белия дом.
В продължение на години Конгресът е пренебрегвал най-тържественото си задължение да разреши, наблюдава и (в крайна сметка) да прекрати войните в нашата страна. В тази област последните 20 години поставиха на изпитание границите на самодоволството на Конгреса.
Законодателната власт устоя, докато последователните администрации водеха десетки войни срещу неназовани противници по целия свят, цитирайки постоянни разрешения за използване на военна сила („AUMF“); а именно разрешението от 2001 г. срещу онези, които са „планирали, разрешили, извършили или подпомогнали“ атаките от 11 септември и разрешението за войната в Ирак от 2002 г.
В неотдавнашното си писмо до Конгреса, уведомяващо законодателния орган за ответни удари в Ирак и Сирия, президентът Байдън приложи подхода на „колан и ограничители“, като се позова на двете разрешения в допълнение към щедрото тълкуване на член II прерогатив, предоставен на главнокомандващия.
Байдън се позова на тези законови органи, тъй като 60-дневният прозорец за водене на война без одобрението на Конгреса, установен с Резолюцията за военните правомощия, намаля. Проблемът с цитирането на тези разрешения от края на века е, че те просто не се отнасят за предизвикателствата пред сигурността, поставени повече от 20 години след ратифицирането им.
Може ли разрешение за война, санкционирано от 107-ия Конгрес срещу баатисткия режим на Саддам Хюсеин, наистина да оправдае ответни удари срещу подкрепяните от Иран шиитски паравоенни формирования, действащи в Сирия и Йордания повече от две десетилетия по-късно?
Може би, но само като проява на изпълнително високомерие и със сигурност не с право лице. Независимо от това, при липса на отмяна или съществено преразглеждане на съществуващи органи, Конгресът държи сметката за всички празни чекове, отхвърлени от изпълнителната власт.
Разбира се, нищо от това не оневинява лошите, които стрелят по американците. Независимо от това, президентът и Конгресът може да обмислят възстановяване на американските сили в позиция на сила чрез пренасочване на онези, които са останали в опасност. Само времето ще покаже дали могат да си представят алтернатива на това да ги оставят заложници на противници в търсене на нещо, по което да стрелят.
Превод: СМ