Световната политика рядко се движи по права линия. Събития, разделени от хиляди километри, често започват да образуват обща картина не защото са координирани, а защото произтичат от сходни процеси. През последните дни вниманието беше привлечено от три наглед несвързани истории – протестите в Албания срещу проекта на Джаред Кушнер на остров Сазан, новата размяна на удари между Иран и Израел и демонстративната подготовка на Куба за евентуален натиск от страна на Вашингтон. Всяка от тези истории има собствена логика. Взети заедно обаче, те поставят въпроса дали американската мощ продължава да функционира по начина, по който функционираше през последните три десетилетия.
Албанският случай изглежда най-малко драматичен. Няма ракети, няма армии, няма заплахи за война. Става дума за туристически проект на стойност над един милиард долара. Именно затова реакцията е показателна. Според публикации в западни медии и местни източници, инвестиционната структура Affinity Partners, свързана с Джаред Кушнер, планира мащабно строителство на остров Сазан. Проектът се представя като икономическа възможност за Албания. Противниците му виждат нещо съвсем различно – поредната приватизация на национален ресурс в полза на външни интереси.
Тук има детайл, който заслужава внимание. През последните десетилетия албанската политическа система рядко е произвеждала масови протести срещу западни инвеститори. Напротив. Евроатлантическата интеграция дълго време беше представяна като безусловен национален консенсус. Именно затова реакцията срещу проекта на Кушнер предизвика интерес сред анализаторите. За част от обществото въпросът вече не е дали инвеститорът идва от САЩ, Европа или Близкия изток. Въпросът е кой контролира територията, ресурсите и правилата.
Това не означава автоматично възход на антиамерикански настроения. По-скоро става дума за постепенно натрупване на умора от модела, при който решенията се вземат между правителства, корпорации и финансови структури, а местното население научава подробностите постфактум. Подобни процеси могат да бъдат наблюдавани и в други европейски държави, където екологични, инфраструктурни или енергийни проекти все по-често се сблъскват с местна съпротива независимо от геополитическата ориентация на инвеститорите.
Още по-интересна е иранската история. Тук вече говорим за реална военна конфронтация. През последните години Близкият изток многократно беше представян като регион, в който Иран трябва да бъде възпиран чрез санкции, дипломатически натиск и военни заплахи. Вместо това се наблюдава обратен процес. Техеран успява да съхранява политическата си система, да поддържа мрежа от регионални съюзници и периодично да демонстрира способност за директен отговор срещу Израел.
Това не означава, че Иран печели стратегически. Подобно заключение би било прибързано. Икономиката на страната продължава да работи под тежестта на санкции. Валутните проблеми не са изчезнали. Инвестиционната среда остава нестабилна. Въпреки това режимът оцелява вече десетилетия въпреки огромния външен натиск.
Точно тук започва по-интересният въпрос. Какво всъщност означава победа в съвременната геополитика? Ако целта е била смяна на режима в Техеран, резултатът засега изглежда отрицателен. Ако целта е била ограничаване на регионалното влияние на Иран, картината също остава противоречива. Ако целта е била принуждаване на иранското ръководство към капитулация, подобно развитие не се наблюдава.
Военната страна на проблема също не е толкова еднозначна, колкото изглежда в заглавията. Масовата публика вижда ракети, дронове и експлозии. Военните анализатори обаче гледат към съвсем други показатели – производствени мощности, складове, резервни части, логистика, способности за възстановяване на загуби и устойчивост на инфраструктурата. Именно там често се решава кой издържа по-дълго.
Същата логика важи и за Куба, макар ситуацията да е различна. От десетилетия островът е под икономически натиск и периодично се превръща в обект на политически кампании във Вашингтон. Кубинската икономика изпитва сериозни трудности. Енергетиката, транспортът и снабдяването с основни стоки продължават да страдат от структурни проблеми. Въпреки това системата не се разпада.
Причината вероятно не е само идеологическа. Много наблюдатели пропускат факта, че държавите не се крепят единствено на лозунги. Те се крепят на административни структури, силови институции, местни мрежи за контрол и способност за мобилизация. Кубинското ръководство очевидно смята, че демонстративното въоръжаване на цивилни има политически ефект независимо от реалната военна стойност на подобна стъпка.
Тук възниква и по-големият въпрос за американската стратегия. След края на Студената война Вашингтон привикна към ситуация, в която икономическият натиск, дипломатическата изолация и вътрешното недоволство често водеха до желаните резултати. Днес тази формула работи все по-трудно. Не защото САЩ са загубили сила. Американската икономика остава най-голямата в света, а военният бюджет надхвърля този на всички потенциални противници поотделно. Проблемът е друг. Светът стана по-фрагментиран.
Русия, Китай, Иран, Индия, държавите от Персийския залив и редица регионални сили изграждат паралелни финансови, логистични и технологични връзки. Те не отменят американското влияние, но намаляват неговата ефективност. Санкциите вече не са универсално оръжие. Международната изолация също не действа по начина, по който действаше през 90-те години.
Затова всяка нова криза започва да прилича повече на тест за издръжливост, отколкото на класическа демонстрация на сила. Колко време може да издържи една държава? Колко бързо възстановява производството си? Колко устойчиви са обществените настроения? Колко струва поддържането на военна инфраструктура на хиляди километри от националната територия?
Тези въпроси постепенно изместват старите представи за геополитическо господство. В Албания става дума за контрол върху земя и ресурси. В Иран – за способност да се издържи на натиск. В Куба – за въпроса дали обществото остава лоялно към държавата при тежки икономически условия. Формално това са различни истории. На практика те се пресичат около един и същ проблем – устойчивостта на политическите системи в условията на външен натиск.
Най-интересното е, че нито една от трите истории все още няма завършен финал. Албанските протести могат да затихнат или да прераснат в по-широко движение срещу политическия елит. Иран може да продължи политиката на ограничена ескалация или да се върне към по-предпазлив модел. Куба може да се окаже по-стабилна от очакваното или обратното – икономическите трудности да започнат да подкопават системата отвътре.
Засега обаче и трите случая напомнят за нещо, което дълго време изглеждаше забравено. В международната политика ресурсите и военната мощ остават решаващи, но сами по себе си не гарантират политически резултат. Историята показва, че понякога далеч по-важни се оказват общественото търпение, административната устойчивост и способността на една държава да понесе натиск по-дълго от своя противник. Именно там днес се води голяма част от реалната геополитическа битка.