/Поглед.инфо/ Първият тур от дебатите между Тръмп и Байдън показа, че всеки от тях, ако стане президент, ще бъде президент само на половин Америка и целият му мандат ще отиде за жестока борба с втората половина.

Развитието на американската вътрешнополитическа криза ме тревожи отдавна. Още откакто Доналд Тръмп беше кандидат-президент, а по-голямата част от чуждестранните, (включително американските) и руски експерти бяха убедени, че той няма да може да победи Хилари Клинтън. Притесненията ми възникнаха, когато ръководителят на предизборния щаб на Тръмп Пол Манафорт беше не просто обвинен и избит от състава на екипа на кандидата, но и получи реална затворническа присъда.

Работата е, че американската политическа система винаги е функционирала според определени правила. В хода на предизборната кампания бяха използвани мръсни методи; никой никога не се е срамувал от скалъпване на обвинения, за да нокаутира особено важен служител от екипа на кандидат или дори настоящ президент. Случаите са стигали до съдебни дела, принудителни оставки и дори големи глоби.

Но хората от скалата на Манафорт никога не са влизали в затвора. Много по-дребна риба - подполковник Оливър Норт, който пое вината на високопоставени служители, а може би и на самия президент, за организирането на сделката Иран-Контра, беше незабавно помилван от тогавашния президент Роналд Рейгън.

Това нормално правило е средство за самозащита на елита. Навремето е формулирано от византийския император Юстиниан: „Човек, който веднъж е сложил лилаво, не може да бъде екзекутиран“. Тоест, император, дори свален, не трябва да бъде обект на смъртно наказание. Естествено, това правило не се отнасяше за бунтовниците, които не успяват да постигнат имперска власт. А в други случаи периодично се нарушава. Случвало се е, и то доста често, императорите да бъдат убивани по време на дворцов преврат. Но въпреки това при нормални обстоятелства сваленият Владика е изпращан или в манастир, или е осакатяван (според правилата от онова време монах или осакатен човек не може да претендира за императорска власт). Понякога им е позволено да се оттеглят спокойно в личния живот.

Тъй като във Византия не е одобрен ясен ред за наследяване и доста често се извършват преврати, това правило на Юстиниан предоставя на императорите някои гаранции за сигурност. Милостивият владетел, който ги следва, можеше да се надява, че в случай на преврат самият той ще бъде пощаден.

До 2016 г. американският елит стриктно се придържа към правилото, според което човек, влязъл в кръга на управляващия елит, не може да се озове зад решетките. Изключенията са редки и свързани с очевидни скандални престъпления, информацията за които не можеше да бъде скрита от обществеността. Престъпленията на Манафорт не са нито груби, нито доказани.

Той се призна за виновен в замяна на минимален срок под натиска на прокурора, който обеща, че в противен случай съд, контролиран от демократите, ще му издаде много по-строга присъда (няколко десетилетия). В сравнение с доказаните твърдения за корупция на семейство Байдън, това, в което Манафорт беше обвинен (получил няколко недекларирани милиона от Янукович без да плаща данъци за тях), изглежда нелепо. Американските посланици в Украйна систематично крадат много повече.

Но Манафорт не беше сам. Още няколко членове на екипа на Тръмп и дори техни роднини бяха преследвани по същата схема: "ако не признаете, ще ви вкараме в затвора за дълго".

Това беше доказателство за разрушаването на консенсуса относно взаимния имунитет, който съществуваше сред американския елит след Гражданската война на Севера и Юга. Но ако стана възможно да се затворят хората на Тръмп, тогава и техните противници могат да бъдат затворени. Всяко политическо действие е двупосочно и често удря като бумеранг този, който го е хвърлил. Всъщност още като президент Тръмп обеща да вкара Клинтън и Байдън в затвора и ако все още не е изпълнил тази заплаха, това е единствено поради липсата на възможности. Той определено има желание.

Когато представители на досега затворения и неприкосновен елит започват да се вкарват взаимно в затвора, това означава, че противоречията са стигнали до своя финален етап и скоро може да започнат да стрелят помежду си. Ето защо „прецедентът на Манафорт“ ме накара да се тревожа за съдбата на САЩ. Разделеният елит, стрелящ един срещу друг, незабавно разделя обществото и лесно го хвърля в гражданска война за своите интереси.

Четири години по-късно видяхме прелюдията към Гражданската война по улиците на американски градове. Вече се стрелят и кръв вече се лее, но не реки и все още се говори за формално зачитане на закона (въпреки че самият закон системно се нарушава).

Въпреки това, доскоро се надявах, че американските елити ще намерят сили да стигнат до разумен компромис. Въпросът е, че няма победител в гражданска война. Често започналите я дори не доживяват до края (те са пометени от вълни от нови, по-радикални политици). Онези, които успяват да оцелеят в тази ужасна месомелачка, се оказват или в руините на бившата държавност (която вече не може да бъде възстановена), или държавата им е толкова отслабена, че се оказва, че не могат да устоят на съседите си, които искат да се възползват от чуждата пепел.

Раздробените американски елити се борят за правото да определят политиката на глобалния хегемон, но в резултат на борбата оцелелият рискува да стане слуга на бившите слуги. Изхождам от факта, че такъв резултат е много по-лош от всякакви загуби на страните от възможните в рамките на американския консенсус и затова вярвах, че въпреки най-голямата интензивност на конфронтацията, има вероятност воюващите групи да спрат на ръба на пропастта и няма да направят последния скок.

След първия кръг на дебата на Тръмп-Байдън съм убеден, че ще го направят, няма да спрат. И въпросът не е, че и двамата кандидати демонстрираха изключително лошо представяне на своите отбори. И двата отбора знаеха темите на дебатите, знаеха върху какво ще се съсредоточи противникът, но не откриха сериозни (а понякога и смъртоносни) възражения, въпреки че в някои случаи те лежаха на повърхността. Не е важно и че и двамата кандидати демонстрираха изключително ниска способност да реагират бързо на променящата се ситуация, предпочитайки да не се отклоняват нито на милиметър от предварително репетираната линия на поведение. И дори не е важно грубото им поведение един към друг, в края на краищата публичните нападки, а след това целувките зад кулисите, са дълга традиция на американския елит.

Проблемът е, че кандидатите говориха за всичко: за здравно осигуряване, за коронавируса, за неспазените обещания, малко за Китай и доста за Русия, но и двамата напълно заобиколиха тема, важна за Америка. Нито Байдън, нито Тръмп отговориха по някакъв начин на очевидното разцепление в американското общество. Междувременно това е по-лошо от всякакви икономически сътресения и провали на външната политика.

Двата отбора обявяват, че са готови да не признаят победата на опонента си на изборите. Двата отбора директно и индиректно се заплашват взаимно с военна сила. Байдън обеща, че в САЩ ще има военни, които ще изведат Тръмп от Белия дом, ако той не поиска доброволно да го напусне. Тръмп представи писмо от около 250 генерали, в които му изразяват подкрепа от името на цялата армия и противопоставят неговия мандат, от който армията е доволна, на този на Обама, който според тези генерали не дава на армията достатъчно средства. Поддръжниците на двамата кандидати вече се бият по улиците на американските градове и дори понякога се пребиват. Въоръжените "цивилни патрули" се превърнаха в нормална практика и за двете партии. Някои кметове-демократи и губернатори на Демократическата партия отказват да се подчиняват на заповедите на федералния център, тълкувайки техните права дори по-широко, отколкото бащите основатели на Конфедеративните щати на Америка през 1861 г. ги тълкуват.

На фона на всичко това двамата лидери на противоположните партии не намират нищо по-добро от това да се карат в стил „Не! Ти!“. Този подход може би е добър за мобилизиране на избирателите. За американците се знае, че не са много изтънчени и обичат да гласуват за грубото  „свое момче“, дори и то да е милиардер или мултимилионер. Но проблемът на всеки от опонентите е не само да спечели изборите, но и да легитимира тази победа, което е невъзможно без добрата воля на противоположната страна.

Тоест кандидатите (и двамата), ако наистина им пука за съдбата на САЩ, ще трябва да се съсредоточат не върху разногласията, а върху начина да ги преодолеят. За всеки от тях приоритетът трябва да бъде да се обедини американското общество. Без това нито Тръмп, нито Байдън ще могат да станат президенти на САЩ. Всеки ще бъде президент само на половин Америка и целият му мандат ще мине в ожесточена борба с другата половина (възможно и въоръжена).

В такава ситуация е невъзможно да се изпълни дори програмата на елитната група, която президентът представлява. Политиката е игра с ненулева сума. Ситуацията, когато и двете страни са победени, е нещо обичайно. Опитът да се притисне противник с приблизително еднаква сила чрез формални правила, които сам не  планира да ги спазва, е обречен на провал при тези условия.

За всяко правителство вътрешната легитимност е от първостепенно значение, тоест признаването от населението на правото му на власт. Ако половината от населението не признае властта, става невъзможно управлението на страната. На Америка ѝ остава един месец преди началото на невъзможното. Президентските избори в САЩ идват на 3 ноември. Може би последните.

Превод: В. Сергеев