/Поглед.инфо/ “Обречени, нещастни обречени”, размишлява за хората в определено място Кандид, герой от книгата “Охлюв по склона” на братя Стругацки. “Те не знаят, че са обречени, че силните на света вече са прицелили към тях управляеми вируси, колони роботи, стенанията на гората, че за тях вече всичко е предопределено и - най-страшното - че историческата истина... не е на тяхна страна, че те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони и да им се помага е като да се върви срещу прогреса, да се задържа прогреса на някакъв мъничък участък от фронта”, допълва той.
Кандид, обаче, плюе на такъв прогрес: “Това не е моят прогрес”, е фраза, отразяваща субективизацията на прогреса, тоест опитът да се излезе извън рамките на “историческата истина” като историческа необходимост. Закономерностите не са добри или лоши, те са извън морала, но аз съм извън морала, разсъждава по-нататък Кандид.
Една от трагедиите на епохите на залез е отсъствието на избор. В най-добрия случай изборът е между голямото и много голямото зло при осъзнаването на неизбежността на избора и пълната отговорност за него, преди всичко пред себе си (ако става дума за християнската зона, независимо дали субектът на избора е вярващ или атеист). Трагично е и, че човекът е задължен да избира (и да си плати за това) дори при отсъствие на избор - в този смисъл избор винаги има, просто е нужно да се притежава социална и интелектуална потентност, за да се направи.
В търсенето на истината е нужно да се стремим към излизане отвъд зададените конкретни социосистемни рамки, да разширяваме полето на търсене в Пространството и особено във Времето. Само че не трябва да очакваме награда или дори поощрение за интелектуалните търсения - особено в епохи на залеза, когато все повече и повече хора все по-малко и по-малко се интересуват от истината. Този интерес при нужда се изтласква от мнозина: от борбата за място под слънцето за едни и от засилващият се хедонизъм при други. И у мнозина все повече се засилват социалните фобии (при това често след социалния Фобос идва и социалният Деймос).
Търсенето на въпроси и отговори е награда само по себе си, за което често се налага да се плаща. Да си готов да платиш, без да имаш илюзии или жал към себе си, накратко - да бъдеш толкова щастлив, колкото е възможно за крайно създание в на практика безкраен свят - това е може би единствената стратегия за достоен живот в края на Третата Епоха, под звъна на Камбаните на историята, живот, в който не трябва да има място за пораженчески настроения. Системите и епохите си идват и отиват, а хората остават. Животът е социален, животът изобщо не престава заедно с гибелта на системите. Той може да бъде по-добър или по-лош, но не изчезва като антиентропичен процес.
Ние не знаем какво следва, кога ще изгасне Слънцето и доминиращо във Вселената ще стане ултравиолетовото излъчване - това ще стане, но няма да е скоро. Но ние знаем, че хората няма да изчезнат, когато залезе слънцето на капитализма. Слънцето в новата система може да бъде по-тъмно, но то няма да премахне хората, живота им и отговорностите им. Докато има живот, има и надежда. Отчаянието, както и суеверието е най-лош грях. Християните са прави.
И тук е уместно да си спомним принципа на “капитан Блъд” - “който е предупреден, въоръжен”. Този принцип за стремеж към най-доброто при готовност за най-лошото, да дадеш отпор на най-лошото, да го “приемеш челно”, да не отместиш поглед, да не мигнеш. Това е надеждата без илюзии, готовността да гледаш в очите реалността, дори и ако е Нищо. Донякъде на принципа на капитан Блъд напомня призива на френския историк П. Шоню: “да на страха, не на паниката”. Призивът напомня на свой ред една от мислите на Паскал: “Да се страхуваме от опасността, когато я няма и да не се страхуваме, когато е дошла”.
Накратко, принципът на капитан Блъд се оказва в добра компания и в руслото на определената традиция на европейската мисъл, която може да се охарактеризира по различен начин, в това число и като традиция на трагичното мъжество, трагичното безстрашие, нужно за ситуации, когато поражението означава провал и край, а победата обещава единствено продължение на борбата, сблъсквайки се с нова, дори по-сложна задача. “Ако се провалим, ще се провалим. Ако успеем, ще се сблъскаме с нова задача”.
Принципът на капитан Блъд е да си предупреден за най-лошото без страх пред него. Това е концентрация на вниманието към опасностите, обръщане към тях. Следователно и воля към преодоляването им. Принципът на капитан Блъд позволява да се остане от тази страна на най-лошото и най-доброто (но не и на доброто и злото, да не се поддаваш на съблазън и подвежда под сдържан оптимизъм личния избор, личната активност, личната отговорност. Принципът на Блъд, бидейки неотменимо условие за победата, не е нейно достатъчно условие. Изборът, активността, отговорността - всичко това предполага свобода. И личност.
Според мен, в качеството на това, човек има единствено своята свобода и личност, за да се противопостави на социалния упадък, разпад, социална ентропия. Вярата в идеологията, Надеждата за прогрес и християнската Любов си отиват, ако вече не са си отишли от настоящия свят. В най-лошия случай ще се окажат като точки извън света - подобно на Бог на Никола Кузански.
Системите са обречени на социална ентропия. Субектът е обречен като носител на универсалната социалност на смъртта и унищожението. Но не и на ентропията. Той е не просто антиентропиен, а е извънентропиен. Системите си идват и заминават. Субектът остава. Именно той поема върху себе си цялата тежест на социалността в епохата на крушението на социалната система, той се оказва единственият Атлас, държащ “небесния свод” на човешкото общество.
С други думи, от една страна, принципът на Блъд е субектов принцип, негов носител може да бъде единствено субектът - свободният човек, който се отнася активно към живота. От друга страна, това е принципа на пионера, живота в покрайнините, живота на постоянен избор под бремето на личностната отговорност за избора и неговите последици. Субектността е винаги свързана със свободния избор и в този смисъл социалното е винаги гранично. А днес особено.
Един полски пастор казва в началото на 80-те години, че именно тогава, когато изглежда, че нищо не зависи от човек, всичко зависи именно от него, от свободния му избор и силите на това слабо същество. Свободата се оказва най-тежкото бреме. Крайностите се срещат в една точка - сингулярната социална точка, която е човек. Срещата на крайностите означава нов Голям взрив, ново развитие на новата система. Зависи от усилията на човека, от неговите възможности каква ще бъде тя.
Нееднократно съм говорил за цяла поредица от логични и исторически тенденции, които носят малко добрини на човека, най-малкото европейскиата. Но трябва да се помни, че това са тенденции. Осъществяването им - изобщо или в максимално отрицателен вид, не е автоматично гарантирано (макар именно негативното най-често да има място в Историята). Бъдещето обаче не е уредено в настоящето, то просто е отбелязано, затова и носи вероятностен характер. Субектът е основната мярка на тази вероятност.
Да се научим да живеем без оптимизъм с неговите илюзии и без песимизъм с неговите страхове, да живеем без да се страхуваме от звъна на Камбаните на Историята и без да изпадаме нито в отчаяние, нито в исторически мазохизъм – това е може би задачата, която стои остро пред края на Третата епоха. През XXI век „идеологията“ ще победи, тя също е „религия“ в кавички - защото няма да има нито идеология, нито религия, нито наука, а някаква друга форма на организация на знанието, за която нямам термин, който може да реши тази задача.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com