/Поглед.инфо/ Неотдавнашните боеве между азербайджанската армия и подкрепяните от Армения сили в Нагорни Карабах биха могли да помогнат за подновяване на руско-турското съперничество в региона. Конкуренцията между страните, поне в тази област, беше ограничавана от взаимните икономически отношения.
Ако се върнем към периода след разпадането на СССР, можем да си припомним как турските националисти мечтаха за нов съюз с тюркоезичните народи, които Москва е управлявала от дните на Руската империя. Новите независими държави, особено Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Узбекистан, бяха разглеждани от турските националисти като братски.
Анкара обаче нямаше ресурси и влияние за противодействие на руската търговска мощ в региона и не можеше да забие клин в отношенията между местните елити и руските власти. Освен това, след разпадането на СССР, тези тюркоезични страни отказаха да подкрепят Турция по въпроса за признаването на Турската република Северен Кипър и тя осъзна, че ще бъде много трудно да се пробута турския национализъм на егоистичните елити в Централна Азия.
Въпреки това, Москва отдавна се страхува, че турското културно влияние върху южните й граници в дългосрочен план може да доведе до възхода на радикални ислямски движения в региона, които биха могли да повлияят на мюсюлманското малцинство в Русия. Турското влияние в тези тюркоезични страни се проявява главно по косвен начин. Както в много арабски държави, става въпрос за мека сила - културно проникване чрез популярните турски телевизионни сериали, отваряне на местни университети за хиляди тюркоезични студенти от началото на 90-те години и организиране на съвместни форуми, включително Съвета за сътрудничество между тюркоезичните държави от 2009 г. Такива платформи позволяват на Анкара да поддържа контакти с елита на тези страни, но в началото на 2000-те Турция се придържа към политика, която не противоречи на интересите на Русия в региона. В Южен Кавказ, в сравнение с Централна Азия, поради географската близост на региона, позицията на Турция и Русия е по-съпоставима.
След независимостта през 1991 г. три държави - Армения, Азербайджан и Грузия - или преживяха кървави войни, или са в състояние на замразен конфликт. Оттогава регионът се счита за потенциална точка на напрежение в отношенията между Русия и Турция и това се дължи на конфронтацията между Азербайджан и Армения заради Нагорни Карабах.
Ако говорим за Русия, конфликтът допринесе за засилване на нейното влияние в региона и в случая с Армения ѝ даде почти пълен контрол върху външните отношения на страната. Що се отнася до Турция, преди настоящата криза тя зачиташе интересите на Москва в Южен Кавказ. Тази позиция подчертава значението, което турците придават на регионалното и икономическо сътрудничество с Русия. Въпреки очевидната близост до Баку, те разбраха, че възможностите им са ограничени поради военното присъствие в Армения на руска военна база близо до турската граница и близките геоикономически отношения между Москва и Баку. Така, по време на двете минали кризи и военни сблъсъци в Карабах през 2014 и 2016 г., позицията на Русия, а не на Турция, игра по-важна роля и Анкара се интересува от добрите отношения с Москва.
След това, през юни 2016 г., в Турция беше предприет неуспешен опит за военен преврат, поставящ началото на по-тесни руско-турски отношения, които рязко се бяха влошили след инцидента от ноември 2015 г. с руския боен самолет, свален от турските военни в Сирия. Това имаше страничен ефект, тъй като принуди президента Реджеп Тайип Ердоган да застане на страната на турските националисти за политическо оцеляване и за тези движения опитът на Азербайджан да си върне Нагорни Карабах е напълно оправдан поради етнически и културни фактори. Смята се, че турците и азербайджанците са много близки народи и тук ролята на религиозния фактор напълно изчезва. По този начин азербайджанското лоби работи активно в Турция, насърчавайки единството на двете държави, разделени в хода на историята. Също така в страната често се провеждат митинги в подкрепа на Азербайджан.
От друга страна, очевидните тактически успехи на турските безпилотни летателни апарати в Либия и Сирия сякаш вдъхваха доверие у турците за тяхното военно и технологично превъзходство дори над Русия. Те изнасят тези дронове на своите съюзници в Азербайджан и все още не е потвърдено дали те се експлоатират от турските военни.
Неотдавнашната криза промени условията на играта, така че Турция започна да оказва политическа и военна подкрепа на азербайджанците, което допринесе за техните тактически успехи и постави Русия в изключително неудобно положение след почти 30 години като основен арбитър в конфликта между Армения и Азербайджан. Днес Москва вероятно ще бъде изправена пред труден избор между двамата съюзници. Първи е Ереван където сегашното правителство не може да се нарече напълно лоялно към руските интереси поради прозападните си настроения. Вторият съюзник е Баку, с който Москва е свързана от икономически интереси и близки отношения между елитите на двете страни.
След края на войната в Нагорни Карабах през 1994 г. Русия започна да доставя оръжие както на Армения, така и на Азербайджан, но в същото време предпочита Армения, опитвайки се да поддържа баланс на силите, който може да манипулира в своя полза.
Военното сътрудничество между Русия и Армения започва през 1992 г., тоест почти веднага след разпадането на Съветския съюз, а правителствено споразумение, подписано през 1997 г. между двете страни, задължава всяка от тях да оказва помощ на другата в случай на военна заплаха. Русия предпочита сътрудничеството с Армения и е основният доставчик на оръжия и отбранителни системи за тази страна. Междувременно Азербайджан беше принуден да купува руско оръжие на много високи цени, определени от служители в Москва, занимаващи се с износа на оръжия. Освен това Баку плаща в твърда валута, докато Ереван получава заеми от самата Москва и плаща в руска валута.
На всичкото отгоре САЩ и европейските държави наложиха ембарго върху оръжията на Азербайджан под различни предлози, което в крайна сметка накара Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) да спре да продава оръжие на страните в конфликта през 90-те години. Въпреки това Русия, съпредседателят на Минската група на ОССЕ, на която е поверено уреждането на конфликта, отказа да се съобрази с искането и продължи да въоръжава Азербайджан. Израел последва примера.
Армения е член на ръководената от Русия организация на Договора за колективна сигурност, а във военната база “Гюмри” има повече от 3000 руски войници, да не говорим за военното летище край Ереван. Кремъл работи за интегриране на арменските въоръжени сили в структурата на южния си военен окръг, включително формирането на съвместни руско-арменски сухопътни сили. Това не е единственото доказателство за руското влияние в Армения: нейните компании доминират в енергийния сектор на страната (според някои оценки до 80%), докато руските банки доминират във финансовия сектор.
Според министъра на външните работи на Армения Русия е отказала да подкрепя неговата страна и я е изоставила заедно с три врага - Азербайджан, Турция и терористите от Сирия и Либия. По всяка вероятност Москва не иска да създава впечатление, че Баку повече не може да разчита на Русия и Анкара е единственият му регионален партньор в конфликта с Ереван.
Трудно е обаче да си представим как Москва може да позволи на Азербайджан, подкрепен от Турция, да спечели военна победа над Армения и да убие цивилни. Това би унищожило амбициите на Русия да установи хегемония в постсъветското пространство, тъй като ако азербайджанската армия постигне тактически успех в битките в Нагорни Карабах - където примирието, договорено с подкрепата на Москва и Париж беше нарушено два пъти - вероятно Турция ще настоява за прекратяване на огъня и обединение с азербайджанци преди следващия кръг на преговорите и заплахата от руска военна намеса. Това ще позволи на турската страна да играе ключова роля в преговорите, за да стане равна с Русия и по този начин да укрепи позициите си в Южен Кавказ. За това мечтае Анкара и това, което Москва няма да позволи. Може би турците ще трябва да предприемат военна намеса и тогава конфликтът ще придобие нови измерения, но могат ли Русия и Турция да си позволят да отворят нови фронтове на конфронтация?
Превод: В. Сергеев