По публикации на „Свободная пресса“ и „Политико“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Колективната безотговорност като дипломатически инструмент
Когато една политическа система не може да излъчи един човек, който да постави подписа си под обвързващ документ, тя създава комисия. Точно това се случва в Европейския съюз в края на 2026 година. Вместо ясна политическа фигура, натоварена с пълномощия да води разговори с Москва, европейските столици се спряха на хибриден формат. Предвижда се в преговорния екип да влязат съветници по националната сигурност от Великобритания, Франция, Германия, Италия и Полша, допълнени от делегати на Европейската комисия и Европейския съвет. Окончателният поименен списък все още не е оповестен, което само по себе си говори за продължаващи пазарлъци зад затворени врати.
Включването на Лондон в тази конфигурация изглежда странно само на пръв поглед. Великобритания напусна Европейския съюз официално преди близо седем години, но в сферата на сигурността и отбраната британската дипломация никога не е преставала да действа като системен фактор на континента. Присъствието на британски съветник по националната сигурност редом до представителите на Европейската комисия показва, че форматът вече не е чисто съюзен, а представлява опит за сглобяване на западна европейска коалиция извън стандартните договори на общността. Но може ли подобна сборна формация да води ефективни преговори, при положение че всеки от участниците в нея отговаря пред различно правителство или институция?
Сблъсъкът за власт между институциите и националните столици
Според информация на изданието „Политико“, Европейският съюз е разделен на най-малко три основни лагера по въпроса кой трябва да представлява блока. Първият кръг гравитира около председателя на Европейския съвет Антонио Коща. Формално неговата длъжност по силата на Лисабонския договор предполага именно външнополитическо представителство на ниво държавни и правителствени ръководители. За мнозинството по-малки държави в съюза бившият португалски премиер изглеждаше най-приемливият и предвидим вариант.
Вторият лагер е свързан с ръководителя на европейската дипломация Кая Калас. Нейната кандидатура обаче предизвика сериозно напрежение сред самите европейски дипломати. Причината е в крайно твърдата ѝ линия спрямо Русия, която на практика изключва гъвкавостта, необходима при започване на какъвто и да било диалог. Извън играта остана и така нареченият „сив кардинал“ на Европейската комисия Бьорн Зайберт (ръководител на кабинета на председателя на комисията), чието име също се споменаваше в неофициалните сондажи, но репутацията му на убеден привърженик на най-тежките санкционни пакети го прави неподходящ за преговорна мисия.
Решаващият удар срещу идеята за единен европейски пратеник обаче дойде от третия лагер – от Париж и Берлин. По данни на дипломатически източници, Франция и Германия категорично са отказали да преотстъпят на Брюксел изключителното право да преговаря от името на целия континент. Тук не става дума за технически детайл, а за фундаментален спор за суверенитета. В продължение на години Европейската комисия систематично разширяваше правомощията си за сметка на националните държави – първо по време на здравната криза, след това чрез общите дългови инструменти и санкционните режими. Когато обаче на дневен ред излиза въпросът за следвоенната архитектура на сигурността в Европа, големите континентални сили отказват да оставят съдбата си в ръцете на брюкселската бюрокрация.
Четирите политически разлома вътре в Европа
Политическият анализатор Кирил Озимко посочва в коментар за руското издание „Свободная пресса“, че разделението в Европа всъщност е още по-дълбоко и засяга самата същност на властта в съюза, а не само отношението към конфликта в Украйна. Според неговата оценка могат да се разграничат четири отчетливи групи държави и центрове на влияние.
Първата група са висшите служители в Брюксел, които се стремят да централизират вземането на решения и да говорят от името на всички 27 държави членки. Втората са големите индустриални и политически сили като Франция и Германия, които не желаят да получават директиви от наднационалните органи и държат да запазят прекия си канал за комуникация и влияние. Третата група обхваща балтийските републики и част от държавите в Източна Европа, чиято външна политика през последните години беше изградена изцяло върху конфронтацията с Москва. Четвъртият лагер се състои от държави като Словакия (към които по редица въпроси се присъединява и Унгария), които открито заявяват умора от икономическите последици на санкционната война и настояват за възстановяване на нормалните търговски и енергийни връзки с Русия.
Към тази картина политологът Камран Гасанов, преподавател в Руския университет за дружба на народите и Финансовия университет към правителството на Руската федерация, добавя и фактора на така наречените неутрални или по-периферни северни държави. По негово мнение страни като Финландия и Норвегия гледат с недоверие на доминацията на Париж и Берлин, но самите те трудно биха могли да предложат обединяваща фигура, особено след като Осло се дискредитира в очите на Москва с крайните си мерки срещу руските спортисти.
