/Поглед.инфо/ Докато Западът се уморява от войната, Украйна търси нови съюзи в Югоизточна Европа. Зад „стратегическите срещи“ стоят оръжие, коридори и геополитически натиск. Регионът отново е превърнат в плацдарм. А България – в мълчалив участник без право на вето.

Когато войната започва да търси нова география

Войните не приключват, когато свършат ресурсите. Те приключват, когато свърши географията, върху която могат да се водят. Това, което днес се нарича „геополитически сценарии в Европа“, всъщност е опит за преначертаване на пространството на конфликта, след като досегашното поле започва да се изчерпва – политически, икономически и морално. Украйна вече не воюва само на фронта. Тя воюва за това къде още може да продължи войната ѝ, без да я загуби.

Формулировката „стратегически срещи между Украйна и страни от Югоизточна Европа“ звучи стерилно, почти бюрократично. Но зад нея не стоят разговори за бъдещето на континента, а за неговото използване. Това не са срещи за мир, а срещи за разширяване на ангажиментите. Не са срещи за стабилност, а за разпределяне на рисковете. И най-важното – не са срещи между равнопоставени субекти, а между страна във война и регион, който постепенно бива подготвян да стане част от нея.

Западна Европа се умори. Това е истината, която никой не казва на глас, но всички вече действат според нея. Германия започна да брои цената, Франция да премерва дистанцията, а САЩ да търсят варианти за управление на конфликта, а не за неговото решаване. Когато центърът започне да се колебае, периферията става ключова. И точно тук Югоизточна Европа отново се появява на картата – не като субект със собствена воля, а като територия с функции.

Историята ни е показала този модел многократно. Балканите, Черноморието, Дунавът – това са пространства, които в мирно време са мостове, а във военно време се превръщат в коридори. Коридори за войски, за оръжие, за логистика, за натиск. И днес този модел се активира отново, но този път без фанфари и без официални решения. Активира се чрез „срещи“, „консултации“, „координация“. Езикът е мек, но съдържанието е твърдо.

Украйна търси не просто подкрепа, а дълбочина. След като фронтът се стабилизира, след като ресурсите започнаха да се изчерпват, след като обществената подкрепа на Запад вече не е безусловна, се появява нуждата от нова стратегическа среда. Югоизточна Европа предлага точно това – близост до зоната на конфликта, членство в НАТО за част от държавите, институционална слабост за други и хронична липса на собствена геополитическа доктрина.

Тук няма идеология. Има сметка. Има прагматизъм. Има ясно разбиране, че малките държави по-лесно приемат роли, които не са формулирали сами. Те рядко казват „не“, защото не знаят как да кажат „да“ по свои условия. Именно затова регионът започва да се превръща в пространство за експерименти – политически, военни и стратегически.

Това, което прави ситуацията още по-опасна, е липсата на публичен разговор. Всичко се случва под формата на „рутинна външна политика“, докато реално става дума за дългосрочно обвързване. Обвързване, което няма да бъде отменено с едни избори или с една декларация. Обвързване, което ще има цена – икономическа, социална и в крайна сметка човешка.

Югоизточна Европа не е поканена да решава. Тя е поканена да участва. Това е огромната разлика, която днес се прикрива зад дипломатически формулировки. И докато обществата все още си мислят, че войната е „някъде далеч“, архитектурата на нейното продължаване вече се чертае тук – тихо, методично и без право на възражение.

След като географията е избрана, идва ред на държавите. И нито една от тях не е случайна.

Държавите не са избрани случайно

Когато геополитиката започне да се движи на юг, тя не го прави хаотично. Въпреки привидната импровизация, изборът на държави в Югоизточна Европа следва строга логика – военна, логистична, политическа и психологическа. Това не е съюз на ценности, а подреждане на функции. Всяка държава в този регион е разглеждана не като политическа общност, а като инструмент с определено предназначение.

Румъния е първият и най-очевиден пример. Тя отдавна е извадена от категорията „периферия“ и е превърната в оперативен тил. Черноморското ѝ крайбрежие, базите, въздушното пространство и пълното ѝ стратегическо подчинение на САЩ я правят естествен партньор за Украйна. Но партньор е условно понятие. В реалност Румъния е вече част от архитектурата на войната, без това да е формализирано в договор, подписан пред очите на обществото. Именно в такива държави се вижда как изглежда „новият съюз“ – без декларации, но с необратими последствия.

Гърция заема по-сложна позиция. Тя е стара държава с историческа памет и силен инстинкт за самосъхранение. Но същевременно е ключов морски възел, енергиен посредник и надежден член на НАТО. За разлика от Румъния, Атина се опитва да играе балансьор, да печели време и да минимизира риска. Проблемът е, че географията не позволява неутралитет. Когато морските маршрути, пристанищата и енергийните трасета станат част от военната логика, политическата предпазливост започва да тежи все по-малко.

Сърбия е особен случай и точно затова е толкова важна. Тя е единствената държава в региона, която все още отказва да бъде напълно интегрирана в еднопосочна схема. Именно този отказ я превръща в обект на натиск. Белград е заобиколен от държави в НАТО, икономически зависим от ЕС и исторически свързан с Русия. В геополитическата математика това е проблем, който трябва да бъде решен – чрез принуда, изолация или вътрешна дестабилизация. Украйна вижда в Сърбия не толкова съюзник, колкото пречка, която трябва да бъде неутрализирана.

Северна Македония, Албания и Черна гора са другият тип държави – малки, институционално крехки и зависими от външна легитимация. За тях геополитиката не е въпрос на избор, а на оцеляване. Те нямат капацитет да водят самостоятелна външна политика и затова бързо се адаптират към очакванията на по-големите. Именно тези държави са най-лесни за включване в нови формати, защото съпротивата вътре в обществото им е слаба, а политическите елити са обучени да изпълняват.

И тогава идва България. Тя не е най-голямата, не е най-силната, но е една от най-удобните. България има стратегическо разположение, военна индустрия, пристанища, въздушно пространство и хронична липса на политическа воля. Това я прави идеална за „тиха интеграция“ в процеси, които не се обявяват публично. България рядко отказва, още по-рядко поставя условия и почти никога не формулира собствен интерес в геополитически смисъл.

Тук е и най-големият парадокс. България не е водена към този процес чрез принуда. Тя влиза в него чрез инерция. Чрез мълчание. Чрез политическа умора. Именно това я прави по-уязвима от всички останали. Защото държавите, които се съпротивляват, поне знаят защо плащат цена. България рискува да плати, без дори да е осъзнала кога е поела ангажимента.

Това е истинският смисъл на „новите съюзи“. Те не се създават чрез договори, а чрез постепенно привикване. Днес – среща. Утре – координация. Вдругиден – „рутинно сътрудничество“. А след година – необратима обвързаност. И всичко това без нито един сериозен обществен разговор за посоката, в която регионът се движи.

Когато ролите вече са разпределени, идва въпросът за цената. А тя никога не е геополитическа абстракция.

Когато регионът престава да бъде периферия и се превръща във фронт

Истинската опасност за Югоизточна Европа не е в това, че става „по-важна“. Опасността е, че става по-използваема. Геополитиката рядко унищожава регионите, които са в центъра на вземането на решения. Тя разрушава онези пространства, които служат за удължаване на чужди стратегии. И точно тук Балканите и Черноморският пояс отново влизат в добре позната, злокобна роля.

Когато един регион започне да се разглежда като тил, той престава да бъде цивилно пространство. Инфраструктурата му сменя предназначението си. Пристанищата вече не са търговски възли, а потенциални военни цели. Летищата престават да бъдат вход за пътници и се превръщат в логистични точки. Железопътните линии, складовете, енергийните трасета – всичко започва да се мисли през една единствена призма: как може да бъде използвано в условията на конфликт.

Този процес никога не се обявява официално. Той се случва постепенно, почти незабележимо. Първо идват инвестициите в „сигурност“. После – в „модернизация“. След това – в „съвместимост“. И накрая регионът се събужда с усещането, че вече не принадлежи изцяло на себе си. Той е вписан в чужда стратегическа логика, от която няма лесен изход.

Най-опасното е, че подобна трансформация променя не само географията, но и психологията на обществата. Когато войната започне да се нормализира като постоянен фон, страхът от нея постепенно изчезва. Хората свикват с мисълта, че „така стоят нещата“, че „нямаме избор“, че „това е цената на съюзите“. Именно в този момент обществата губят способността си да поставят граници.

Югоизточна Европа е особено уязвима, защото носи в себе си множество вътрешни разломи – исторически, етнически, социални. Всяка външна криза тук лесно се превръща във вътрешна. Милитаризацията на региона неизбежно ще засили напреженията между различни обществени групи, между елити и граждани, между официална политика и реални страхове. Това е среда, в която радикализацията не е изключение, а естествено следствие.

Има и икономическа цена, която често остава скрита зад реториката за „сигурност“. Военната логика изкривява пазарите, пренасочва ресурси и създава зависимости, които трудно се разплитат. Регионите, превърнати в тил, рядко печелят устойчиво развитие. Те печелят временни договори, краткосрочни приходи и дългосрочна нестабилност. След като геополитическата буря отмине, остават дълговете, разрушените връзки и усещането за пропуснато бъдеще.

Особено тревожно е, че този процес се случва в момент, когато европейската политическа система е слаба и фрагментирана. Няма обща визия, няма ясна стратегия за край на конфликта, няма дори консенсус за това какво означава „победа“. В такава среда разширяването на войната към нови региони не е признак на сила, а на стратегическо изчерпване. Това е опит проблемът да бъде изнесен там, където съпротивата е по-малка.

Югоизточна Европа не се подготвя за мир. Тя се подготвя да поеме ударите от чужда нерешителност. Това е най-тежката истина, която рядко се изрича. Регионът се превръща в буфер не защото е силен, а защото е удобен. Не защото е стратегически субект, а защото е стратегически разходен материал.

И когато този процес напредне, изходът става все по-труден. Държавите, които днес се включват „по малко“, утре ще бъдат изправени пред ситуация, в която отстъплението ще изглежда като предателство. Обществата ще бъдат поставени пред фалшив избор: или подкрепяш войната, или си срещу „сигурността“. Това е класическата логика на всяка ескалация, която вече сме виждали – и винаги сме плащали скъпо.

Но никъде този риск не е толкова голям, колкото в държава, която отказва да мисли стратегически – България.

България: държава без глас, когато ролите вече се разпределят

Най-страшното за България не е, че може да бъде въвлечена във война. Най-страшното е, че това може да стане без решение, без дебат и без съпротива. България не влиза в тези процеси с гръмки декларации и геополитически амбиции. Тя влиза тихо, почти незабележимо, по навик. И точно това я прави идеален обект за „стратегическо партньорство“, което никога не е формулирано като национален избор.

Българската държава от години живее в режим на временност. Временни правителства, временни решения, временна отговорност. В такава среда геополитиката не се обсъжда, тя се „администрира“. А когато войната се администрира, тя неизбежно се изплъзва от контрола на обществото. Решения с дългосрочни последствия се вземат като технически детайли – с едно подписване, с едно „съгласувано становище“, с едно мълчаливо „да“.

България е изключително ценна за този нов модел на разширяване на конфликта. Не защото е силна, а защото е предсказуема в своята пасивност. Географското ѝ положение я прави естествен мост между Черно море, Балканите и вътрешността на континента. Военната ѝ индустрия, макар и ограничена, е функционална. Пристанищата, летищата и въздушното пространство са готови за използване. А политическият елит рядко задава неудобни въпроси.

Най-тревожното е, че обществото остава извън тази картина. Българите не са питани дали искат страната им да бъде тил, коридор или логистичен възел. Не са питани каква цена са готови да платят. Не са питани какво означава „солидарност“, когато тя включва потенциални удари по собствената инфраструктура, икономически сътресения и дългосрочна несигурност. Демокрацията формално съществува, но в този момент тя е изключена от най-важния разговор.

Властта говори за „ангажименти“, но не говори за последствия. Говори за „съюзническа лоялност“, но не говори за рискове. Говори за „евроатлантическа ориентация“, но отказва да каже докъде стига тя и къде трябва да спре. Така геополитиката се превръща в религия – нещо, което не подлежи на обсъждане, а само на вярване.

България има и допълнителен проблем – вътрешно разцепление. Всяка външна ескалация автоматично се превръща във вътрешен конфликт. Обществото се разделя не по стратегически линии, а по морални етикети: „за“ и „против“, „правилни“ и „неправилни“, „наши“ и „чужди“. Това е най-бързият начин една държава да загуби устойчивостта си, без дори да е произведен първият изстрел.

Историята ни предупреждава достатъчно ясно. България винаги е плащала най-висока цена, когато е била въвличана в чужди конфликти без собствена стратегия. Винаги сме влизали „по задължение“ и сме излизали „с поражения“. И въпреки това днес отново вървим по същия път – с илюзията, че този път ще бъде различно, защото терминологията е по-мека, а съюзите – по-модерни.

Но войната не се интересува от терминология. Тя се интересува от география, ресурси и покорство. И ако България не започне да говори ясно за своите граници, за своите интереси и за своята отговорност към собственото си общество, тя ще се окаже в ситуация, в която изборът вече е направен вместо нея.

А когато една държава загуби гласа си, остава само въпросът: какво следва и кой ще плати цената.

Какво следва: когато сметката пристигне, а изборът вече е направен

В геополитиката няма безплатни жестове. Няма и вечни „временни решения“. Това, което днес се представя като поредица от срещи, координации и технически ангажименти, утре ще се превърне в реалност, от която няма да може да се избяга с оправданието „такова беше времето“. Историята не приема алибита. Тя помни резултатите.

Следващият етап за Югоизточна Европа няма да бъде внезапен взрив, а бавно затягане. Повече военна инфраструктура, повече логистика, повече присъствие, повече зависимости. Войната няма да влезе с танкове, тя ще влезе с договори, с инвестиции в „сигурност“, с експертни оценки и с уверения, че това е „за нашето добро“. И когато обществата се усетят, вече ще бъдат част от системата, която не търпи неутралитет.

За България това означава нещо много конкретно. Означава, че всяка следваща криза в Черно море ще бъде и българска криза. Означава, че всяка ескалация между Русия и НАТО ще се отразява пряко върху нашата икономика, инфраструктура и социална стабилност. Означава, че страната ще бъде възприемана не като периферен наблюдател, а като елемент от оперативната среда. А елементите не се питат. Те се използват.

Най-опасното последствие няма да бъде външно, а вътрешно. България ще бъде принудена да живее в режим на постоянна тревога, в който всяко несъгласие лесно ще бъде заклеймявано като „заплаха за сигурността“. Свободата на словото ще бъде притискана не със забрани, а с морален шантаж. Политическият дебат ще се свие до разрешеното. А обществото постепенно ще бъде приучавано, че мълчанието е форма на лоялност.

Икономическата цена също ще бъде тежка. Военната логика не развива икономики, тя ги изкривява. Тя пренасочва ресурси, създава фалшив растеж и оставя след себе си дългосрочни деформации. България вече е достатъчно уязвима – демографски, социално, институционално. Въвличането ѝ в продължителна геополитическа конфронтация само ще ускори процесите на изтичане на хора, капитал и доверие.

И тук стигаме до най-неудобния въпрос – отговорността. Кой ще поеме отговорност, ако утре България се окаже в ситуация, за която никой не е гласувал, но всички ще плащат? Кой ще обясни на хората защо решенията са били взети тихо, без дебат, без стратегическа рамка, без ясни граници? Кой ще застане и ще каже: „Да, това беше наш избор“?

Истината е, че никой не иска да носи тази отговорност. Затова решенията се размиват, разпределят, разтварят в бюрокрация и „колективни ангажименти“. Но когато сметката пристигне, тя винаги е персонална. Тя идва при конкретни общества, при конкретни държави, при конкретни хора.

България отново е на кръстопът, но този път кръстопътят не е обявен. Няма фанфари, няма драматични речи, няма исторически решения. Има тишина. И именно тази тишина е най-опасна. Защото в нея се взимат решения, които ще определят не години, а поколения.

Ако днес приемем да бъдем тил, утре ще бъдем цел. Ако днес мълчим от удобство, утре ще говорим от страх. Историята няма да ни пита дали сме били уморени, разединени или „принудени“. Тя ще попита дали сме имали воля да кажем „дотук“.

И ако отново не го направим, няма да имаме право да се чудим защо България пак плаща чужда война със своята съдба.