/Поглед.инфо/ Без преувеличение, сензационно - и малко забелязано - изявление направи един от сериозните германски политици и дипломати. Според него Европа трябва да научи „езика на силата“, за да защитава важните си интереси. Няма съмнение, че дипломатът има предвид преди всичко възраждането на военните способности на Германия. Откъде се взеха такива мисли?

ЕС може да предаде позицията си на страните в конфликта в Либия, по-специално заплашвайки да използва военна сила. Това мнение изрази ръководителят на Мюнхенската конференция по сигурността, германският дипломат Волфганг Ишингер. Интервю с него беше публикувано в понеделник, 29 юни, от Медийна група “Функе”: „Дипломацията на някой, който не е в състояние да заплашва да използва военни средства в международни конфликти, твърде често остава на ниво реторика“, смята Ишингер.

Германският дипломат припомни, че Берлин изразходва много енергия за провеждането на международна конференция за Либия през януари 2020 г. Въпреки това, „резултатите ѝ досега, за съжаление, са практически нулеви“. Важни играчи в Либия, включително Русия, Турция и Египет, до голяма степен игнорираха призивите на Федерална република Германия и нейните партньори, защото според Ишингер се съобразяват единствено с онези, които „могат да кажат решаващата дума военно“.

В очакване на германското председателство на ЕС, започващо на 1 юли, Ишингер смята, че Брюксел, както и Германия, трябва да научат „езика на силата“, за да представят по-добре своите интереси. „Европа може да хвърли своето военно влияние върху везните, за да постигне примирие“, заключи той.

Това е първото подобно изявление на функционера на ЕС и като цяло е уникално за германец. Преди това никой не е говорил за откритото използване на организирани съвместни военни сили от ЕС някъде извън него. Всъщност се е случвало всичко, но военната намеса в събитията в другите страни или дори на другите континенти е организирана от отделни европейски страни по някакви лични причини или ОССЕ като европейска структура, която, изглежда, трябва да се занимава с въпросите на сигурността по устав. А участието на Германия е напълно ограничено от историческите фактории. В Босна танковете с черни кръстове предпочитаха да не навлизат в сръбските и мюсюлманските райони.

Волфганг Ишингер е видна и силна фигура. Но е поразително, че по-рано в Германия си следиха и мереха думите, а неговото изказване граничи с рамките на разрешеното.

И няма съмнение, че той изразява в случая не само своето изключително мнение, но и позицията на влиятелен слой в германския елит, настроен да преразгледа преобладаващата пацифистка традиция.

Струва си да се обърне внимание, че до неотдавна използването на военна сила открито се признава като универсален инструмент на външната политика. Политическата коректност изисква, поне на думи, придържането към всевъзможни пацифистки ритуали.

Ишингер дълго и последователно се застъпва за увеличаване на военната роля на Германия. Например, през 2014 г. Волфганг Ишингер се застъпи за участието на Бундесвера във военна операция в Мали, в което се разбушуваха ислямисти. Мали е историческата зона на отговорност на Франция, като бивша колония. След това американците долетяха там, но получиха по зъбите, след което бяха евакуирани с големи загуби. „Не само френското внимание към Африка трябва да бъде естествено. Тя се отнася и до германската сигурност “, каза тогава Ишингер. Как Мали, пустинята и берберите са свързани със сигурността на Германия, остава загадка.

Не че Ишингер има имидж на професионален ястреб. Това е доста сдържан дипломат. Животът му просто се нарежда така, че от средата на 90-те години (края на войната в Босна) той постоянно се сблъсква с нещо военно. Той участва в преговорите за Босна. След това той представлява германското МВнР в консултациите с Русия относно Косово, а от 2014 г. той изобщо е посредник от ОССЕ при преговорите между Киев и Донецк и Луганск. И няма значение, че всъщност не е имало такива реални преговори. Основното е, че мисията на ОССЕ все още съществува.

Има основание да се смята, че дори сега, докато предлага да се засили военната роля на страните от ЕС, Ишингер говори не толкова за Европа като цяло, колкото за ролята на Германия. Поне две държави от ЕС почти открито участват в гражданската война в Либия. Франция тайно подкрепя маршал Хафтар, а Италия подкрепя правителство на Сарадж в Триполи. Именно френските и италианските самолети бомбардираха Либия и преследваха Кадафи в пустинята. В исторически план това е като италианска „зона на отговорност“, но французите са много притеснени за своите „подчинени“ - съседите на Либия - Тунис, Алжир, Чад, Мали. Френските самолети са базирани както в Бамако, така и в Н'Джамена.

Що се отнася до самия либийски проблем, има спекулативна гледна точка, че Париж подкрепя Хафтар именно защото Рим подкрепя Сарадж. В това отношение по същество нищо не се е променило от XIX век. Колониалната политика премина в дигиталната ера, нищо повече. Само Германия, каквато беше, остана извън този процес.

Ишингер, като директор на мозъчен тръст, а не действащ дипломат, изразява „идеи за растеж“. Сегашното състояние на Бундесвера не може да позволи на Германия да се намеси с реални военни сили. Танковете не палят, самолетите не летят. Германските експерти, разбира се, са прави, че именно „военната изолация” на Германия в продължение на толкова десетилетия, съчетана с американския „чадър за сигурност”, става една от основните причини за деградацията на германската армия.

Разбира се, има идеологически причини. На първо място, насилственото свеждане до нула на патриотизма и масовото разпространение на пацифистките възгледи. От една страна, това води до спад на престижа на Бундесвера, чак до разговори дали е нужно поддържането му. От друга страна, крайните десни възгледи са много силни в личния състав на германската армия. Само много мотивирани хора от „стари“ семейства отиват да служат.

Политическото изявление на Ишингер не е бракуването на системата от Потсдам, която вече умря с разпада на СССР и Югославия, а поредният намек, че на Германия ѝ е станало тясно в рамките на доктрината за „историческо сдържане“ на пруския милитаризъм. Най-голямата икономика в Европа изисква своето военно потвърждение.

Доскоро само САЩ разполагаха с монопол върху използването на сила. След Сирия стана ясно, че те не са единствените и Русия е в състояние сама да реши военно-политически проблеми на отделен театър от операции на голямо разстояние от собствените си граници.

Това стана изненада както за Вашингтон, така и за Брюксел. Но ако французите и италианците имат с какво да се заемат, то немците в момента нямат възможност да демонстрират своите военни успехи. А наистина искат.

Освен това Берлин няма определена позиция по отношение на Либия. Опитите да се помирят враждуващите страни в Либия отново и отново се провалят и става очевидно, че този конфликт, за съжаление, може да бъде разрешен само с военни средства. Едната страна трябва да победи другата, в противен случай тази музика ще бъде вечна. А Берлин едва ли ще избере фаворит на бойното поле. Германия няма очевидни интереси към Либия. И така, за да се, както казва Ишингер, „хвърли военното влияние върху кантара“, трябва по някакъв начин да се координират позициите с Париж и Рим. Разликите в техните собствени национални интереси никога няма да позволят на ЕС да се изяви като обединен фронт, заплашващ, например, да бомбардира и Хафтар, и Сарадж едновременно, така че да се примирят най-накрая.

За съжаление Ишингер е прав, че демонстрацията на военна сила наистина се е превърнала в ефективно средство през последните десетилетия и дори някъде е норма за упражняване на политическо влияние. Американците задават тон на това и разпадането на техния монопол се отрази на немците. Защо французите могат да се разхождат около Мали и Чад, както по “Шанз Елизе”? Руснаците сега също се чувстват много удобно не само в Сирия, но и в Черна Африка. Защо германците да не могат? Подобни мисли витаят в съзнанието на част от немския елит.

Ишингер е роден през 1946 г., той преживява всички етапи на прераждането на Германия от руините. А младежта би желала някакъв вид геополитически реванш. Е, поне онази част от немската младеж, която носи сива униформа със сребърни еполети и държи малки томчета на Бисмарк, Клаузевиц и Молтке под възглавницата.

В близко бъдеще, разбира се, нито ЕС, нито Германия, взети отделно, няма да научат „езика на силата“. Няма нито ресурси, нито наистина координирани политики дори по отделни въпроси, нито способността да разрешават своите исторически противоречия в колониалното пространство.

Икономическите възможности на Германия могат да ѝ позволят да съживи Бундесвера. Не утре, а в някакво бъдеще. И ако успее да преодолее специфичните настроения в обществото (антипатриотизъм, политическа коректност и други подобни), тогава може да възникне напълно нова военно-политическа ситуация.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели