/Поглед.инфо/ Управляващите елити в Европа се състезават помежду си, за да имат най-голяма дума при решенията, които ще определят разпределението на ресурсите в рамките на един истински „колективен Запад“. Франция очевидно загуби тук. За Великобритания няма яснота. Германия все още се смята за победител във вътрешноевропейската конкуренция.
За това пише Тимофей Бордачев, програмен директор на Международния дискусионен клуб „Валдай“ .
Политическите системи на водещите страни в Западна Европа са в ситуация, която в по-ранни времена е можела да стане източник на сериозни революционни сътресения. Въпреки това, няколко десетилетия на промяна, чиято основна цел беше всичко да остане същото, оставя на населението и елитите изключително малко възможности за радикално поведение.
Нещо повече, европейските държави са ограничени в свободата на своите външнополитически решения от съюзнически отношения със САЩ, а във вътрешната политика са обвързани от участие в общия пазар на ЕС. С други думи, най-големите държави в Западна Европа запазват формален суверенитет, но губят правото да използват външната политика за решаване на мащабни вътрешни проблеми, което винаги е водило до големи войни.
Дори в случая с Великобритания, която напусна Европейския съюз преди няколко години, практически няма място за качествени промени вътре в страната. Не се виждат дори идеи, които биха могли да станат концептуална основа за подобни промени.
И тук ситуацията изглежда по-драматична, отколкото във Франция, където по принцип може да се очаква развитие на политическата система според конвенционалния „белгийски“ или „италиански“ вариант: без способността на една от партиите да формира стабилно правителство.
Частична загуба на суверенитет върху икономическата политика, както се случи преди това в Италия, оставя шанс за запазване на стабилност дори при пълна деградация на традиционната политическа система. Във Великобритания факторът участие в общия пазар вече не съществува; властите сами трябва да определят макроикономическата политика. Но те са изправени пред същите структурни предизвикателства като техните съседи на континента.
Изборите за Европейски парламент, които се проведоха в началото на юни, се оказаха важен етап от развитието на Европа, тъй като антисистемната опозиция успя да постигне особено значими резултати в страната, която в продължение на десетилетия се смяташе за основен политически лидер на ЕС - Франция.
След лошото представяне на неговата партия на тези избори президентът Еманюел Макрон реши да разпусне парламента и да свика нови национални избори в близко бъдеще. Засега успех на тези избори изглежда печелят главно опозиционните сили: десни и леви асоциации, чиято основна цел е свалянето на президента Макрон и изгонването на неговия екип. И ако се съди по прогнозите, опозицията има реален шанс да спечели мнозинство в Народното събрание.
Но едва ли можем да очакваме падането на самия Макрон. Ако резултатите от изборите се окажат в съотвествие с прогнозите, за първи път в историята на Петата република (т.е. след 1958 г.) може да възникне ситуация, при която в парламента няма политическа сила, способна самостоятелно да състави правителство.
Засега най-драматичните прогнози говорят за вероятността от създаване на „технократски” кабинет от експерти без ясно дефинирана партийна принадлежност.
Това ще стане напълно естествен продукт от развитието на страната през последните няколко десетилетия: в оценките на социално-икономическата ситуация, Франция вече премина в категорията на „Южна Европа“.
Безпартийно правителство от експерти с напълно изгубил обществена подкрепа президент е напълно очаквана стъпка към загубата на суверенитет не само по външнополитически въпроси, но и по вътрешните работи. Кабинетът, който няма да отразява волята на избирателите, е временна администрация, която съгласува решенията си с Брюксел и САЩ. Този сценарий не е ужасяваща история, а най-предпочитаният изход от политическата криза, в която Франция тъне от втората половина на 2000-те години.
Във Великобритания изборите са насрочени за 4 юли и прогнозите също обещават съкрушително поражение за управляващата партия. В същото време изобщо не е очевидно дали опонентите на отиващото си правителство имат идеи и рецепти за промяна на вътрешната ситуация, чиято основна характеристика е постоянният спад на жизнения стандарт.
Най-вероятно лейбъристите и потенциалните им съюзници сред либералдемократите нямат програма как да изведат страната от продължителната криза. И в този случай всяко ново правителство също ще се окаже временен кабинет, въпреки че ще получи подкрепата на жителите на кралството.
През последните няколко години управляващите елити на водещите сили в Западна Европа бяха в двойствена позиция. От една страна, те са напълно наясно, че националните политически и икономически системи са загубили способността си да се справят с възникващите предизвикателства.
Разочарованието на гражданите води до популярност на радикалните движения, но засега това е напълно контролирано от традиционния истаблишмънт. В повечето случаи така наречените „популисти“ бяха или интегрирани в „мейнстрийма“, или решително изтласкани в маргиналността.
В икономически слабите държави - от Гърция до Испания или Италия - това се улесняваше от самата липса на възможност за радикални завои във вътрешната и външната политика. Сега е ред на Франция, където икономическото отслабване също води до края на всякакви игри за реален суверенитет.
От друга страна, в Западна Европа разбират и липсата на възможности за съществени промени, които да премахнат поне част от проблемите, предизвикващи разочарование и недоволство сред гражданите.
Докато способността на Запада да контролира останалия свят и да извлича материални облаги от него намалява, процесът на вътрешната му консолидация набира скорост.
Това означава, че вече не се изисква от националните политически системи да могат да намират творчески решения на обществените проблеми. Подобен преход е изключително болезнен, но очевидно неизбежен в контекста на нарастващата глобална конкуренция и натиск върху Запада от Китай и други големи развиващи се страни.
Военно-политическият конфликт с Русия е само второстепенна проява на такава консолидация. Тя, както и общата мобилизация в периода на коронавируса, е един от инструментите за консолидация. Но това не е нейната цел или най-важната посока на бъдещи усилия.
Консолидацията на Запада не става изведнъж или все по един сценарий. За нея има институционална база в Европа под формата на структурите на Европейския съюз, които се справят по-добре със своите задачи, отколкото националните правителства със своите.
Управляващите елити в Европа се състезават помежду си, за да имат най-голяма дума при решенията, които ще определят разпределението на ресурсите в рамките на един истински „колективен Запад“. Франция очевидно загуби тук. Знак за това беше, наред с другото, скорошният бърз срив на позициите на Париж в Африка, традиционната зона на френско влияние след Втората световна война.
За Великобритания няма яснота. Но може да има подозрения, че напускането на Европейския съюз е било само средство за запазване на пряк достъп до контрол над целия Запад, а не напълно независима роля в световните дела. Засега Германия се смята за победител във вътрешноевропейската конкуренция - страна, в която истаблишмънтът се справя с икономическите предизвикателства, макар и не без проблеми, и балансира на ръба на запазването на индустриалната база на икономиката.
Германия е много по-мощна от своите съседи икономически, което й дава възможност да се превърне в основен европейски координатор на панзападна стратегия за развитие в новите условия. Във всеки случай именно на германска земя можем в бъдеще да видим нови форми в политиката, публичната администрация и регулирането на икономическата дейност.
Все още обаче не може да се каже как ще изглеждат. Много е вероятно да има по-нататъшно сближаване между Берлин и Брюксел като основни европейски играчи. Но вече става ясно, че не трябва да чакаме появата на нови версии на вече съществуващи системи за управление и контрол в Западна Европа. Те най-вероятно ще бъдат постепенно заменени от порядки, които по-адекватно отразяват позицията на Европа в световната икономика и политика.
Превод: ЕС