Що е то “мека белорусизация” и защо руският език побеждава

/Поглед.инфо/ Беларус е единствената постсъветска република, където руският език е напълно равен по статут с „титулния“ беларуски. В резултат на референдума през 1995 г. и двата езика станаха официални. Това обаче не означава, че езиковият въпрос в Беларус е решен.

През есента на 2019 г. в Беларус се проведе следващото преброяване на населението, третото от 30 години. Двете предишни се проведоха през 1999 и 2009 година. Сериозните страсти бяха в разгара си около преброяването. Националистическите медии започнаха активна кампания в полза на факта, че гражданите на републиката трябва да посочват като свой собствен не руския, а белоруския език.

Това не е случайно. Данните от преброяването през 2009 г. отчитат значително намаляване на търсенето на белоруски език сред етническите беларуси. Първо, броят на беларусите, които определят белоруския като свой роден език, значително е намалял: през 1999 г. белоруският език е бил наричан роден език от 85,6% от хората, които се самоопределят като беларуси, през 2009 г. - само 60,8%.

Както през 1999 г., така и през 2009 г. имаше значителна разлика между броя на хората, деклариращи беларуския като свой роден език, и използването му в ежедневието. По този начин през 1999 г. 41,3% от беларусите са казали, че говорят на беларуски вкъщи (58,6% на руски). До 2009 г. делът на онези, които говорят белоруски у дома, спадна до 26%; делът на ползващите руски език се е увеличил до 69,7%. Данните от преброяването през 2019 г. не разкриват съществени разлики в сравнение със ситуацията отпреди 10 години:

Намаляването на дела хора, наричащи белоруския роден, свидетелства за крайно неустойчивите представи за самото разбиране що е „роден език“. През 1999 г. се усещат последиците от „белорусизацията“ от началото на 90-те години, когато държавната политика е насочена към формиране на нагласа, според която само белоруският език може да бъде роден език на страната. Премахването на държавната идеологическа преса по езиковия въпрос доведе до факта, че до 2009 г. много рускоговорещи беларуси предпочетоха да посочат езика, който използват в ежедневитео като свой роден език.

Но резкият спад (от 41 на 26%) в дела на ежедневната употреба на беларуския език поражда въпроси. 10 години не са достатъчни за постигането на такива значителни промени. Това отчасти може да се обясни с естествения упадък на по-старото поколение жители на селските райони, които основно са използвали говоримия белоруски език. Налице е обаче и промяна във възприемането на езика.

Важен лингвистичен сегмент в Република Беларус е „трасянката“ - селски и отчасти градски народен език, включващ много диалектни черти и различен от литературния белоруски език. Преброяванията не отразяват това явление, тъй като носителите на „трасянката“ предпочитат да го приписват или на руски, или на белоруски език. Значителен дял от респондентите, които казаха през 1999 г., че общуват вкъщи на белоруски, означаваше точно „тресянка“. До 2009 г. много от тях вече бяха заявили, че общуват у дома на руски, което означава отново „тресянка“. Посочихме причините по-горе: инерцията на „белорусизиращите“ нагласи през 1999 г. определи дефиницията на „тресянка“ като белоруски език. До 2009 г. отслабването на „идеологическото ехо“ на белорусизацията и високият престиж на руския език доведоха до идентифицирането на „тресянката“ като руски.

По съветско време езикът на „своя“ етническа група се е считал за „роден“, независимо дали човек знае или не този език в ежедневието. През 2009 г. въпросът за майчиния език беше преформулиран в съответствие с международните норми - като език, който за първи път се учи в детството. Това също изиграва роля за рязкото намаляване на броя на респондентите, които наричат беларуския език роден.

Като цяло има тенденция, когато понятието „роден език“ все повече се свързва с езика на ежедневното ежедневно общуване, а не с „титулния“ език на нацията. Формулата „белоруският е роден език на беларусите“ вече не е актуална: много беларуси, които от ранна детска възраст използват руския като основно средство за комуникация, го посочват, а не „титулния“ беларуски като свой роден език.

Белоруският национален мит всъщност е етнолингвистичен, което предполага, че основата на белоруската нация като политическа общност е етническа общност, със специална култура и специален език. Няма нация без език - това е символът на вярата на белоруския национализъм.

В очите на белоруския националист преобладаването на руския език в ежедневието, както и самият му статут на държавен език, наравно с белоруския, се разглеждат като ненормално, неестествено състояние и резултатите от Референдумът от 1995 г., когато гражданите се обявиха за предоставяне на равен статут на руския и беларуския език, се възприема като резултат от забравата на националните корени. Следователно мисията на националистите е възраждането на националната култура, която е истинска в тяхното разбиране, базирана изключително на белоруския език.

Политиката на държавния език всъщност се основава на една и съща етническа концепция. Според конституцията руският и белоруският език имат абсолютно еднакъв статут, така че е погрешно да се твърди, че руският в Беларус е „втори държавен“: законите не определят кой език е „първи“ и кой „втори“. На практика обаче е осигурен символичният приоритет на белоруския като „титулен“ и „национален“. Това се отразява в абсолютното преобладаване на белоруския език върху уличните знаци и пътни знаци, в латинската транслитерация на имена и фамилии в паспортите (Влодимир вместо Владимир, Дзианис вместо Денис, Сидарау вместо Сидоров),липса на Руски език в националната валута и др.

Транспортните съобщения също се правят предимно на беларуски (напоследък - с добавяне на английски, но без руски). Друго нововъведение е транслитерацията на топоними и имена на улици, когато на руски се появяват такива любопитни места като Гаспадарчая (Икономическа), Першамайская (Първомайская), Перамоги (Победа), Будавников (Строители) и др.

Целият този комплекс от мерки често се нарича „мека белорусизация“, което означава увеличаване на символичния статус на беларуския език и разширяване на присъствието му в обществения живот, но без открити ограничения за руския.

Националистите смятат всички тези мерки за недостатъчни, като посочват, че докато руският език остава държавен език в Беларус, той ще „задръсти“ и ще измести белоруския. Това има своя логика.

Историческият опит показва, че „малките“ езици, които се оказват в сянката на „големите“, като правило се усвояват от последните, особено в случая на близките им отношения. Следователно, след разпадането на СССР, практически всички бивши съветски републики провеждат политика на административна дискриминация и изтласкване на „имперския“ език (често с депортации на неговите носители). По този начин балтийските републики първо се отърваха от образованата прослойка от Германия, а днес ограничават правата на руснаците и рускоговорящите. В Украйна руският език и руската култура се разглеждат като опасен конкурент. Признанието на заместник-министъра на информацията на Украйна Д. Золотухин е показателно: въпреки всички строги мерки за ограничаване на руския език, днес руската масова култура (по-специално музикалната) определено печели състезанието над украинската. Наистина е трудно за малките езици да се конкурират с „големите“ езици, без да им създават парникови условия. Въпреки че това не винаги помага.

В случая на Беларус и Украйна самата изолация на местните диалекти в отделни литературни езици е противоречива и неочевидна. Докато в случая с коренното население на балтийските държави дълбоката етнолингвистична разлика от господстващите имперски елити е очевидна, в царска Русия белоруското и украинското население са отчетени сред „доминиращия“ руски етнос и дискурсът за „Потискането“ на беларуси и украинци от руснаци е много трудно да бъде оправдан.

Близостта на белоруския и украинския диалект с руския литературен език, както и общата литературна традиция, датираща от времето на Древна Рус, правят необходимостта от национално-езикова изолация съмнителна. Местните националисти трябваше да действат в постоянна конфронтация с поддръжниците на общоруското единство. Ситуацията се промени след Октомврийската революция, когато доктрината за триединния руски народ беше обявена за „шовинистична“, а цялата културна сфера в Беларус и Украйна беше предадена на националистическата интелигенция.

И дори въпреки това, успехите на националното и езиковото изграждане в съветските републики бяха скромни. Ако в Украйна украинският език все пак успя да бъде въведен в ежедневието и съзнанието на жителите на предимно аграрни централни и западни региони, то в Беларус, който преживя мащабна индустриализация и урбанизация, белоруският език не надхвърли тесния слой на хуманитарните науки, а населението, мигриращо към градовете, спонтанно се отръска от селските диалекти и премина към литературния руски език.

Тези процеси все още не са разбрани правилно. Националната политика на Република Беларус все още се основава на съветската етнолингвистична схема, която противоречи на реалността на рускоезичното градско общество. „Националното“ се свързва изключително с белоруския език, създавайки своеобразен комплекс от вина сред руснаците и рускоговорящите за използването на уж „чужд“ език и забравянето на техните „национални корени“. В бъдеще това е изпълнено със сериозно политическо влошаване на въпроса за националния език.

Превод: В. Сергеев