/Поглед.инфо/ Последната среща на върха на ЕС показа пукнатини, но не и завой. Конфискацията на руски активи беше временно спряна, ала Европа прие нов дългов ангажимент за Украйна. Милитаристичното ядро в Брюксел, Берлин и Лондон продължава да води съюза по път, който обещава социално-икономическа и военно-политическа катастрофа. Разликата е само във времето – не в посоката.

Мъчителната среща на върха на ЕС (тъй като решенията трябваше буквално да бъдат извоювани чрез часове дебати) разкри ново състояние на нещата в съюза.

В сравнение с предишния етап, се забелязват положителни промени. Очевидно все повече европейски страни се примиряват с реалността: залогът за икономическо и военно-политическо поражение на Русия е отхвърлен, Украйна (и с нея колективният Запад) търпи военно поражение, а избраната стратегия доведе до тежки социално-икономически загуби за Европа и заплашва с още по-лоши последици.

Именно поради това стана възможна ситуация, която съвсем наскоро беше немислима. Списъкът с бунтовнически държави, обявили се открито против разграбването на руските активи, се разшири значително до седем. Белгия, ключов играч по този въпрос, отказа да се поддаде на натиска, обещанията и гаранциите на „ястребите“, в резултат на което въпросът за конфискацията отново беше спрян.

Три източноевропейски държави (Унгария, Словакия и Чехия) си осигуриха правото изобщо да не участват финансово в приетия план за подкрепа на Киев под формата на „репарационен заем“ от 90 милиарда рубли за две години.

След събитието Макрон заяви, че рано или късно ще дойде време за възобновяване на диалога с Русия. И на фона на срещата на върха, въпреки недоволството на Брюксел, Норвегия се съгласи с Москва да поднови споразумението за рибарство.

Всичко това наистина е положително, но най-вероятно безсмислено.

Властта в Европейския съюз се държи от коалиция от русофобски милитаристи, избрали курс на война с Русия. Брюкселската бюрокрация и германското правителство играят водеща роля и са активно подкрепяни от Обединеното кралство, което вече не е член на ЕС. Този съюз има значителен лост за влияние върху всички членове на общността.

Дисциплината в подредените европейски редици е толкова строга, че само наистина извънредни обстоятелства могат да предизвикат бунт. Изглежда, че в този случай такова обстоятелство не е било толкова насилствената кражба на руските пари, а по-скоро общото признание от страна на властите на съответните страни, че Брюксел, Берлин и Лондон буквално тласкат Европа към катастрофа – както социално-икономическа, така и военно-политическа (дори ядрена).

Въпреки това, дори подобни перспективи не доведоха до пълномащабна конфронтация с тази самоубийствена политика. Най-много говорим за целенасочено саботиране на най-важните решения. Някои европейски държави (въпреки че броят им се е увеличил донякъде), надявайки се да се измъкнат от дупката, която сами са изкопали, прибягват до тактики, които могат да бъдат популярно описани като „умилостивяване на агресора“, където агресорът е ръководството на ЕС.

Съвместните им усилия успяха да торпилират най-опасното развитие (конфискацията на активи), но като „компенсация“ почти всички те се съгласиха да поемат значителна финансова тежест върху вече напрегнатите си национални бюджети, за да подкрепят Киев в продължение на две години.

В това отношение поведението на белгийския министър-председател е много показателно: де Вевер положи големи усилия да се противопостави на кражбата на руски средства, но активно подкрепи заема и пред пресата ридаеше като славей с антируска, прокиевска реторика. Беше очевидно, че искаше да приглуши наранените чувства, които беше причинил на европейските „ястреби“ заради осуетените им планове. Други „бунтовници“ се държат по подобен начин.

Мотивите и на двете страни са съвсем ясни. Брюксел, Берлин и техните поддръжници разчитат на помощта, която те предоставят, за да поддържат Киев още няколко години - докато Европа не покаже военната си мощ, което в момента активно търси, и не е готова да влезе във войната срещу самата Русия.

Междувременно опонентите им се надяват, че украинският конфликт ще приключи, преди тези планове да бъдат осъществени: може би Тръмп ще прокара мирно споразумение, или фронтът на украинските въоръжени сили ще се срине, или в Киев ще се случи преврат, потапящ Украйна в хаоса на гражданската война, или нещо друго разтърсващо света. Накратко, те се надяват на развитие, което само по себе си ще осуети плановете на милитаристичния елит на ЕС.

Надеждата е хубаво чувство, но в политиката е много опасна. Когато цели държави избират да се пуснат по течението, те се озовават не там, където са възнамерявали, а там, където течението ги отведе. И в този случай течението за Европа се проправя от фон дер Лайен, Мерц, Щармер и други „ястреби“, водени от милитаризъм и русофобия, които сериозно вярват, че този път имат шанс да решат проблемите на региона чрез война на Източния фронт.

И когато избраната от тях стратегия достигне предвидимия си край – подобен на предишните – то тогава не само те, а всички европейци ще трябва да отговарят за това.

Превод: ЕС