/Поглед.инфо/ В последните дни се случват различни интересни работи. Ръководителите на Федералния резерв и МВФ започнаха да обясняват, че съвременната финансова система „не работи“ и едва ли не е нужен „Нов Бретън Уудс“. С известно умиление гледам на това, защото няма съмнения, че причината за тях е категоричната нужда нещо да се каже. Ако ставаше дума за реална работа, трябваше да се говори преди 15-20 години (когато започнах да повдигам темата), но днес няма никакъв смисъл от това…
Защо, ще рекат поклонниците на либералния финансов глобализъм? Просто Пауъл и Кристалина Георгиева са отговорни хора (намек, - за разлика от разните Григориеви, Кобякови, Хазини и прочее) и затова не са започнали да вият и махат с ръце, когато проблемите тъкмо се проявяват и има шансове да се подобри ситуацията. Да, тогава не излезе нищо, но не заради слабостите на модела или глупостта на управляващите мениджъри, включително предшествениците на Пауъл и Георгиева, а заради различни обективни обстоятелства (терористи, „кървавият режим на Путин“, епидемията и „тъпия Тръмп“, добавете по вкус.)
Сега ситуацията е станала по-лошо и вече е ясно, че на тихо професионално равнище не могат да се справят с нея, затова и истинските специалисти с титли и звания започнаха да говорят на глас за нея. Вчера беше все още рано, а днес е таман. А вие „икономическите пораженци“, погледнете в очите на сериозните икономисти-професионалисти как изглежда Ел Мюрид, когато за пореден път навива песничката си „Путин пак прецака всичко“.
Такава позиция наистина има право на съществуване, макар и ми се ще да кажа на адептите ѝ: „Не плашете щраусите, подът в клетката е от бетон“. Защото съм виждал много такива в последните 20 години. Когато им просветне, те обичайно започват да си бият главите в стената (а ако се занимават с йога – и в пода). Но защо рано или късно им просветва?
Много пъти съм обяснявал за причините за увереността си в правотата на нашите стратегически прогнози от началото на века, докато беше сложно да се отклонява от такава критика. Фокусът е, че в основата на нашите разсъждения лежи теорията. Да, преди 20 години не беше достатъчно отработена (развитието на теорията е дълго дело), но тя обяснява определени моменти, които се виждат с невъоръжено око. И които в мейнстрийм теориите просто се игнорират. Тази теория като цяло (и в силно напреднала версия) е изложена в книгата ми „Спомени за бъдещето“, но беше написана още тогава.
И така, тази теория ясно обяснява чрез какъв ресурс се води развитието на световната икономика в последните десетилетия. Този ресурс е рефинансирането на частния дълг с постоянно снижаване на цената на кредита. Понеже стойността на кредита не може да падне под нулата (за разлика от депозитния доход), към 2008 г. ресурсът е изчерпан. Всичко останало е запушване на дупки (погледни в „Спомени за бъдещето“).
С други думи, вече 12 години цялата система се намира не просто в системна криза, а на прага на разрушението! А нейните ръководителите не просто отказват да обсъждат тази ситуация, но и активно противодействат на тези, които се опитват да повдигнат някак темата. Е, не съвсем – сборникът „Бретън Уудс – следващите 70 години“ все пак бе издаден през 2015 година. Както е написано в описанието на руското издание, в „ограничен тираж“. Оттогава картинката се промени – но не радикално.
Днес вече е ясно, че ситуацията е станала критична. Изборът е прост и го посочих още през ноември 2014 година на Дартмутската конференция под формата на два сценария, един от които беше появата на условен (тогава) Тръмп. Днес той се изразява под формата на „Плана Байдън“ и „Плана Тръмп“, които много условно може да се опишат така: или повишаваме лихвите и спасяваме финансовите институции чрез емисии (със срив на реалния сектор на икономиката), или поддържаме реалния сектор с ниски лихвени проценти и сриваме финансовия сектор.
Причините за такъв избор са ясни: капиталът днес не се възпроизвежда (кризата влиза в активен стадий), ако не се вдигат лихвите, той и остава на загуба, което изисква постоянно емитиране и подкрепа за нейна сметка на финансовия сектор. Фактически в икономиката има изтласкване на реалната добавена стойност на емисионните доходи. Винаги в историята това приключва с икономическа катастрофа (при това при всички парите скачат, започва циркулиране на трилионни купюри).
Или е нужно да се снижи обема на кредита по отношение на БВП (за това съм писал в „Спомени за бъдещето“). Именно това прави и Тръмп (или по-точно тепърва е започнал да го прави). И ръководството на финансовия сектор (прословутите Пауъл и Георгиева) в тази ситуация започват да се нервират силно. Защото осъществяването на „Плана Тръмп“ значи, не просто професионалната им некомпетентност, но и разрушаване на тази среда, в която са градили кариера. И колегите започват да роптаят (Тип „направете нещо накрая!“. Такива впрочем са и претенциите към Путин по отношене на вътрешната политика).
Няма нови идея – обяснявал съм това доста подробно.- Затова и има завръщане към методите на колективното мислене, има тайни надежди, че ще се намери млад (ако трябва и не много) гений, който няма да си пробива пътя през бюрократично-апаратните бариери, а веднага ще си го каже… Ще разстроя привържениците на либералните идеи – този гений няма да каже нищо, докато кредитният навес не бъде прерязан. А понеже кредитът е актив във финансовата система, при всички обстоятелства световният финансов елит ще трябва да отстъпи мястото си на Олимп…
Но не ни се иска да вярваме в това. Както и, че някой ще трябва да носи сериозна отговорност за извършените действия и постъпки. Затова, докато нямаше срив, се водят разговори да се върнем към 1944 година и да повторим успеха на Бретън-Уудската конференция. Може и да се повтори (този формат е отработен няколко стотин години по света), но решенията там ще се приемат от нови хора. Просто защото старите трябва първо да изпълнят своите задължения. По-точно изборът им е прост – или да си заминат, при това завинаги, от управлението на световната икономика, или да изпълнят задълженията си.
Понеже последното е на практика невъзможно, нямат избор. И остава единствено да се имитира кипяща дейност с надеждата нещо някъде да се получи в рамките на индивидуалните сценарии за оцеляване. Това е то.
Превод: В. Сергеев