/Поглед.инфо/ И без това трудното съседство в Южна Азия сериозно се влошава от проблема с водата
Сегашното влошаване на отношенията между Пакистан и Индия (далеч не първото и последното в историята на тези части на бивша Британска Индия, която получи независимост през 1947 г.) едва ли ще доведе до размяна на ядрени удари, но последствията от тях за региона могат да бъдат много сериозни.
Бруталното нападение на 22 април от терористи на малко известната групировка „Кашмирска съпротива“ срещу летовници край град Пахалгам в живописната „индийска Швейцария“ очевидно имаше медиен ефект, който породи спекулации за участието на британските разузнавателни служби в кървавия инцидент, недоволни от активното сближаване на Ню Делхи с Вашингтон.
Нападението съвпадна с посещението на вицепрезидента на САЩ Ванс в Индия и премиерът Нарендра Моди беше принуден набързо да прекъсне посещението си в Саудитска Арабия.
Въпреки че ситуацията все още не е достигнала точката на открит конфликт, страните в конфликта изтеглят подкрепления към демаркационната линия и укрепват граничните укрепления. Така Пакистан прехвърля бойни машини на пехотата и бронетранспортьори към Азад Кашмир. От другата страна активно действа военнотранспортната авиация на индийските ВВС, която стартира мащабни учения „Акраман-2025” точно на границите на Пакистан.
В знак на своята сериозност, Ню Делхи прекрати Договора за водите на Инд от 1960 г., който беше в сила дори по време на военни действия между двете съседни страни. В продължение на 65 години страните си гарантираха съвместно използване на речния басейн и взаимни разчети за водоползване от всяка от страните (включително „воден бартер“), но проблемите се натрупаха и днес на тях може да дадат гласност с пълна сила.
Докато потокът към Пакистан от южния приток на Инд, Сутледж, продължава, Индия използва пълните квоти, които й се полагат, и няма физическата възможност да блокира високопланинските извори на реките. „Ние ще гарантираме, че нито една капка вода от река Инд не достига до Пакистан“, казва емоционално министърът на водните ресурси на Индия.
Както е добре известно в Южна и Централна Азия, водата е не само източник на живот, но и мощен елемент на политически натиск. През 70-те години на миналия век и по-късно властите в Бангладеш, Бутан, Сиким (включен в Индия през 1975 г.) и Непал предложиха да се обмислят механизми за съвместна координация на трансграничните речни водни ресурси в Южна Азия, но Исламабад и Делхи не отговориха на подобна инициатива.
Комитетът за национална сигурност на Пакистан заплаши да спре притока на вода, като каза, че това би било акт на война и Исламабад е готов да отговори с цялата налична сила. В същото време има широко разпространено мнение сред наблюдателите , че нещата няма да стигнат до "гореща война":
"Фактът, че Индия спря водата днес, не означава, че утре Исламабад ще има сухи кранове в кухните. Ще отнеме няколко години, докато селското стопанство на Пакистан претърпи значителни щети от тази мярка. И няма да има къде да се отдели излишната вода от индийската страна до средата на юни. И водата ще трябва да бъде пусната отново."
Тук си струва да припомним спирането на програмата, приета от индийските власти през 2013 г. за пренос на вода към сухите вътрешни райони на средното и горното течение на реките Ганг и Брахмапутра (включително чрез екстериториален канал между тях през Бангладеш). В допълнение към финансовите и технологични затруднения има и външнополитически фактор: Непал, Бангладеш и Бутан възразяват срещу такава програма, тъй като басейните на тези реки също засягат териториите на тези страни.
Например Брахмапутра (средно и долно течение) и Ганг (долно течение), които се вливат в нея, осигуряват почти 95% от всички водни ресурси на Бангладеш, чиято позиция, както и тази на другите съседи на Индия, се подкрепя от Пакистан (което не е изненадващо).
През 2016 г. обаче Върховният съд на Индия отхвърли всички възражения срещу програмата за отклоняване на потоци от много (ако не и повечето) трансгранични реки, частично приложена в някои региони, включително близо до границите с Непал и Бангладеш, но все още не изцяло поради негативната позиция на тези страни.
Както отбелязва експертът от Института по география на Руската академия на науките Г. В. Сдасюк, още през 2002 г., в условия на тежка суша, тогавашният ръководител на правителството А. Ваджпайи създава работна група, „за да подготви проект за свързване на речните басейни на страната. Това е предшествано от обжалване от Върховния съд на Индия до правителството за реализиране на такъв проект, който предвижда свързване на основните речни басейни помежду си и отклоняване на речния поток от север на юг, а в полуостровната част (центърът и югът на страната. – Ред.) – обръщане на реките, течащи от Западните Гати и вливащи се в Арабско море, от запад на изток“ (тоест, в този контекст Инд и всички негови притоци попадат под „преразделянето“).
Експертът отбелязва, че този тип проект „няма равен в света“, дори само защото общата му дължина ще бъде не по-малко от 12,5 хиляди км, „обаче, изпълнението му се оценява на между 200 милиарда и един трилион долара “. Струва си да се помни също, че изворите и горните течения на почти всички големи реки в Южна Азия (с изключение на Брахмапутра, включително Инд и повечето от нейните притоци) се намират в Джаму и Кашмир или са в непосредствена близост до този конфликтен регион и освен това недалеч от пакистанската столица.
Това обстоятелство изначално носи допълнителна опасност от нов военен конфликт между Ню Делхи и Исламабад, особено след като споразумението от 1960 г. по никакъв начин не предвижда сътрудничество по въпросите на управлението на водите и регулирането на водите в Джаму и Кашмир (1)…
Има също така съобщения за планове на индийските власти за изграждане на водни канали в сухия югозападен регион на страната от притоците на Инд, както е предвидено в гореспоменатото споразумение от 1960 г., което може да добави допълнителна спешност към конфликта. Въпреки че официалните проекти все още не са публикувани, няма и официални отричания за липсата им.
Според Международната комисия по водни ресурси (от началото на 2010 г.), "...съгласно споразуменията от 1960 г., Индия получи контрол над потока на реките Рави, Беас и Сатледж, а Пакистан над потока на Инд, Джелум и Ченаб. Индия можеше да използва водата на "пакистанските" реки, но нямаше право да променя курсовете им или да строи язовири без съгласието на Пакистан. В 1960 г. големият язовир Мангла е построен на река Джелум, граничеща с Индия, а през 1976-1977 г. - съвместен язовир Тарбела на Инд.
Но наскоро [в Индия. – вж. отново (1)] се чуват гласове за денонсиране на Договора между Индия и Пакистан. Прекратяването на споразумението означава заплаха за живота на населението и унищожаване на селското стопанство в Пакистан.
Бившият шеф на пакистанското разузнаване изрази мнение, че Исламабад няма да се поколебае да нанесе ядрен удар по Индия, ако това се случи, тъй като самото съществуване на Ислямска република Пакистан ще бъде поставено под въпрос.
На 25 април пакистанският министър на отбраната Каваджа Мухамад Асиф обяви невинността на страната си, като увери, че Исламабад е „готов да сътрудничи“ с „всяко разследване, проведено от международни инспектори. Ние не искаме тази война да избухне, защото нейното избухване може да доведе до катастрофа в този регион.“
Финансовият министър Мухамад Аурангзеб признава, че спорът с Индия "няма да е добър" за икономиката на страната, която поиска от Китай да увеличи съществуващата му кредитна линия с 10 милиарда юана (1,4 милиарда долара). Пакистан също постигна напредък в емитирането на първите си панда облигации – дълг, деноминиран в юани, емитиран на вътрешния пазар на Китай.
В същия ден, в отделен телефонен разговор с иранския си колега Абас Арагчи, пакистанският първи дипломат Исхак Дар изрази благодарност на Техеран за конструктивната му роля в усилията за облекчаване на регионалното напрежение.
Остава да се надяваме, че апокалиптичните сценарии няма да се сбъднат, но явно демонстративният и умишлено жесток характер на инцидента свидетелства най-малкото за желанието на влиятелни сили да разпалят максимално дългогодишния конфликт с перспективата да въвлекат в него съседни държави и преди всичко Китай.
Забележка:
(1) Между другото, през 1966 г., по време на историческите преговори в Ташкент с участието на ръководителя на съветското правителство А.Н. Косигин, министър-председателят на Индия Л.Б. Шастри и президентът на Пакистан М. Аюб Хан се споразумяха, наред с други неща, съвместно да предотвратят разпространението на трансграничната пустиня Тар (пакистански: Чолистан), която заема 35% от територията на трансграничния басейн на река Инд.
След внезапната смърт на Шастри в Ташкент планираното за подписване споразумение потъна в забрава, но сътрудничеството все пак се състоя, макар и епизодично. През последните години имаше залесяване на места, съвместно проучване или разработване на някои подземни водни ресурси в граничните райони на пустинята.
Превод: ЕС