Ливан като капан за Вашингтон
Ливан изведнъж престана да бъде периферия на близкоизточната война и се превърна в мястото, където се вижда реалната граница на американската власт. Джон Миършаймър поставя точно там центъра на разговора, защото според него спорът не е само между Израел и „Хизбула“, нито само между Израел и Иран, а между две несъвместими стратегии вътре в самия американски съюзен ред. Тръмп иска да разкачи ливанския фронт от иранския въпрос, защото без това не може да придвижи прекратяване на огъня с Иран и не може да отвори път към по-голямо уреждане. Иран прави обратното. Техеран свързва двете неща и казва на Вашингтон, че не може да има едно примирие за Америка и друга война за Израел.
Това е много по-сериозно от обичайната дипломатическа игра. Иран не се държи като притисната страна, която само чака американските условия. Той използва Ливан като политически лост. Казва на Тръмп, че ако иска мир с Иран, трябва първо да овладее Израел. В тази формула унижението за Вашингтон е очевидно. Най-могъщата държава в света не може да проведе собствена сделка, докато нейният най-близък съюзник в региона продължава война, която обслужва друга логика. И тази друга логика е логиката на Нетаняху.
Миършаймър вижда именно тук проблема. Нетаняху няма интерес от реално американско-иранско споразумение. За Израел всяка сделка, която оставя Иран политически жив, регионално признат и способен да преговаря директно със САЩ, е стратегическо поражение. Израелската политика от години е изградена върху тезата, че Иран трябва да бъде изолиран, отслабен, притиснат и ако е възможно — въвлечен в конфликт, който да го разруши отвътре или да го постави под постоянен военен натиск. Тръмп, поне в тази ситуация, иска друго. Той иска изход, защото знае, че без изход Близкият изток може отново да погълне американското президентство.
Затова телефонният разговор с Нетаняху е само повърхността. Гневът на Тръмп, ругатните, изтичането към медиите, демонстрацията на раздразнение — всичко това е политически шум около по-дълбокия факт, че американски президент започва да усеща Израел не като инструмент, а като пречка. Не като съюзник, който помага на Вашингтон да затвори конфликт, а като играч, който поддържа конфликта жив, защото мирът с Иран би променил цялата архитектура на региона.
Ливан затова е толкова важен. Там Нетаняху може да саботира сделката без официално да казва, че я саботира. Не е нужно Израел открито да заяви, че не иска американо-иранско уреждане. Достатъчно е да продължи ударите, убийствата, натиска върху „Хизбула“, разрушаването на ливанската среда и постоянното поддържане на риска от по-голяма война. Така Иран няма да може да приеме американска сделка, без да изглежда, че изоставя съюзниците си. А Тръмп няма да може да сключи сделка, без да принуди Израел да спре.
Тук започва истинският сблъсък. Не между Тръмп и Нетаняху като личности, а между една Америка, която иска да се измъкне от поредната близкоизточна война, и един Израел, който не може да си позволи Америка да се измъкне твърде рано. Защото ако Вашингтон договори Иран, цялата израелска стратегия на постоянна аларма губи част от своята сила. Ако Иран бъде признат като страна, с която се преговаря, а не само като враг, който трябва да бъде наказван, тогава Нетаняху губи най-важния аргумент на своето управление. Той вече не е човекът, който пази Израел от екзистенциалната заплаха. Той става човекът, който пречи на Америка да затвори войната.
Именно затова Миършаймър не говори за обикновен скандал. Той описва момент, в който близкоизточната политика на САЩ се сблъсква със собственото си най-скъпо наследство.
Защо Тръмп търси споразумение с Иран
Тук разсъжденията на Миършаймър стават особено интересни, защото разрушават един от най-разпространените политически митове за Доналд Тръмп. В продължение на години той беше представян като най-близкия до Израел американски президент в съвременната история. Именно по негово време Вашингтон призна Йерусалим за столица на Израел, призна израелския суверенитет над Голанските възвишения и упражни безпрецедентен натиск върху Иран. Ако някой трябваше да бъде безусловен съюзник на Нетаняху, това изглеждаше именно Тръмп.
Днес обаче ситуацията изглежда различно. Причината не е в промяна на симпатиите, а в промяна на стратегическите приоритети. Американският президент се сблъсква с реалност, която не съществуваше преди десет години. Съединените щати вече не са единствената безспорна сила в света. Конфронтацията с Китай изисква огромни ресурси. Конфликтът в Украйна продължава да поглъща политическа енергия и финансови средства. Американският държавен дълг расте с темпове, които започват да тревожат дори онези среди във Вашингтон, които дълго време живееха с убеждението, че американската икономика може да носи всякакви тежести.
В такава среда Близкият изток започва да изглежда не като актив, а като бреме. Всяка нова война означава риск от нов скок на енергийните цени. Всяка нова ескалация означава несигурност за световните пазари. Всяко разширяване на конфликта носи опасност американската армия отново да бъде въвлечена в регион, от който Вашингтон се опитва да намали зависимостта си вече повече от десетилетие.
Точно тук Миършаймър вижда логиката на Тръмп. Той не гледа на Иран през призмата на идеологията. Гледа на него през призмата на американските интереси. Ако Техеран е готов да преговаря, ако може да бъде постигнато примирие, ако може да бъде намален рискът от голяма регионална война, тогава Вашингтон има повече свобода да се концентрира върху другите си проблеми.
Това е прагматична логика, но тя влиза в пряко противоречие с начина, по който Нетаняху възприема региона. За израелския премиер Иран не е просто държава, с която могат да се водят трудни преговори. Той е основният противник, около който е изградена цялата архитектура на израелската сигурност през последните десетилетия. От тази гледна точка всяко американско-иранско сближаване изглежда като заплаха, независимо какви гаранции съдържа самото споразумение.
Така възниква парадоксът, който Миършаймър постоянно подчертава. Американският президент и израелският премиер формално се намират в един и същ лагер, но започват да преследват различни цели. Вашингтон търси стабилизиране на ситуацията. Тел Авив вижда в тази стабилизация риск от стратегическа загуба. Вашингтон иска да затвори фронтове. Израел настоява, че фронтовете трябва да останат отворени, защото именно те ограничават влиянието на Иран.
Колкото повече се приближава възможността за сделка между САЩ и Иран, толкова по-остро изпъква това противоречие. Тръмп започва да разбира, че препятствието пред неговата политика не е само в Техеран. Част от препятствието се намира сред собствените му съюзници. Именно затова според Миършаймър телефонният разговор с Нетаняху е бил толкова напрегнат. Не става дума за спор по детайли. Става дума за сблъсък между две стратегии, които вече трудно могат да бъдат съвместени.
Най-неприятното за Вашингтон е, че времето не работи в негова полза. Всеки ден война в Ливан усложнява преговорите с Иран. Всеки ден нови удари увеличават вероятността от по-широка ескалация. Всеки ден Тръмп се оказва все по-зависим от решения, които не взема лично той. Именно тук започва да се оформя картината, която тревожи Миършаймър. Президентът на най-могъщата държава в света се опитва да прокара собствен курс, но този курс може да бъде блокиран от съюзник, който има съвсем различна представа за бъдещето на Близкия изток.
Нетаняху няма интерес войната да свърши
Продължаването на войната не е страничен ефект от политиката на Нетаняху. Според логиката, която Миършаймър развива, войната постепенно се е превърнала в самата политика. Това е ключът към разбирането на сегашната ситуация. Ако приемем, че Израел действително гледа на евентуално американо-иранско споразумение като на стратегически риск, тогава става лесно обяснимо защо всяка възможност за деескалация се сблъсква с нови препятствия.
Нетаняху се намира в особено положение. След години на конфронтация с Иран той трудно би могъл да представи пред израелското общество ситуация, в която Техеран получава място на масата за преговори с Вашингтон и излиза от кризата като признат фактор в региона. Подобно развитие би означавало, че цялата конструкция на постоянния натиск срещу Иран не е довела до стратегическо поражение на противника, а до неговото приемане като неизбежен участник в регионалния баланс.
Поради тази причина войната започва да изпълнява нова функция. Тя вече не е само средство за постигане на конкретни военни цели. Тя се превръща в механизъм за предотвратяване на политически решения, които Израел не желае да види реализирани. Докато конфликтът продължава, докато напрежението остава високо, докато съществува риск от разширяване на бойните действия, възможностите за голяма дипломатическа сделка остават ограничени.
Точно тук Миършаймър вижда най-дълбокото противоречие между Тръмп и Нетаняху. Американският президент гледа на прекратяването на войната като на средство за отваряне на дипломатически процес. Израелският премиер гледа на продължаването на войната като на средство за блокиране на същия този процес. Двете цели не просто се различават. Те се изключват взаимно.
Особено показателно е, че според Миършаймър Иран разбира отлично тази ситуация. В Техеран не бързат да отделят преговорите със САЩ от случващото се в Ливан. Напротив. Иранците съзнателно обвързват двете теми, защото знаят, че именно там се намира слабата точка на американската стратегия. Ако Вашингтон не може да наложи прекратяване на огъня на собствения си съюзник, тогава способността му да гарантира бъдещо споразумение неизбежно се поставя под съмнение.
Така постепенно се оформя необичайна картина. Американската дипломация не се сблъсква само със съпротивата на противниците си. Тя започва да се сблъсква и със съпротивата на най-близкия си партньор. Именно това превръща кризата в толкова опасна. Конфликтите между съюзници често са по-трудни за управление от конфликтите между противници, защото публично никой не признава, че такъв конфликт съществува.
Нетаняху отлично разбира собственото си предимство. Израел остава държава с огромно влияние върху американския политически процес. В продължение на десетилетия почти всички американски администрации са избягвали открит сблъсък с израелските правителства по въпросите на сигурността. Тази традиция създава усещане, че в крайна сметка Вашингтон винаги ще отстъпи. Именно затова въпросът, който стои зад интервюто на Миършаймър, е толкова важен. Не става дума дали Тръмп е бил ядосан по телефона. Не става дума дали е използвал груби думи. Става дума дали е готов да премине от раздразнение към действие.
Защото докато няма действие, Нетаняху няма причина да променя курса. Ако цената на продължаването на войната остава ниска, ако американската подкрепа продължава, ако дипломатическият натиск не води до реални последици, тогава стратегическата логика на Тел Авив остава непроменена. От тази гледна точка времето работи в полза на Израел и срещу усилията на Тръмп.
Точно затова Миършаймър описва ситуацията почти като политически капан. Президентът на Съединените щати иска да отвори път към споразумение с Иран, но за да го направи, трябва първо да реши проблем, създаван от собствен съюзник. Колкото повече се задълбочава тази зависимост, толкова по-ясно става, че въпросът вече не е само за Ливан, за Хизбула или за Иран. Въпросът е кой всъщност определя границите на американската политика в Близкия изток.
Кой определя политиката на Вашингтон в Близкия изток
Именно тук разговорът на Миършаймър напуска рамките на текущата криза и навлиза в територията на голямата стратегия. Спорът около Ливан, Иран и телефонния разговор между Тръмп и Нетаняху е само видимата част на един много по-дълбок въпрос, който присъства в американската политика от десетилетия. Доколко Вашингтон действително контролира процесите в Близкия изток и доколко самият той се е превърнал в заложник на собствените си съюзи?
Това не е нова тема за Миършаймър. През цялата си кариера той се опитва да покаже, че държавите действат според собствените си интереси, независимо колко близки изглеждат отношенията им. Съюзите никога не са вечни. Те съществуват дотогава, докато интересите съвпадат. Проблемът започва тогава, когато интересите започнат да се разминават, а политическите механизми, създадени в предишната епоха, продължават да функционират така, сякаш нищо не се е променило.
Точно това се случва днес. Израел разглежда Иран като основна заплаха за собствената си сигурност. Съединените щати вече започват да разглеждат Китай като далеч по-сериозно предизвикателство за глобалното си положение. Тези две гледни точки не са еднакви. В продължение на години Вашингтон можеше да съчетава и двете. Американската икономика беше достатъчно силна, военният потенциал беше практически без конкуренция, а Близкият изток заемаше централно място в глобалната стратегия на САЩ.
Днес обаче ситуацията е различна. Китай не е регионален играч, а системен конкурент. Русия остава фактор въпреки огромния западен натиск. Световната икономика е далеч по-нестабилна от периода след Студената война. В такава среда всяка продължителна криза в Близкия изток започва да изсмуква ресурси, внимание и политически капитал, които Вашингтон би предпочел да използва другаде.
Точно затова според Миършаймър Тръмп гледа на региона по различен начин. За него Близкият изток вече не е центърът на света. Той е проблем, който трябва да бъде ограничен. Не защото е маловажен, а защото съществуват други направления, които изглеждат по-опасни за американското бъдеще. В този смисъл желанието за споразумение с Иран не е знак за слабост. То е опит за преразпределение на стратегическото внимание.
Но всяко такова преразпределение засяга интересите на други играчи. Нетаняху разбира отлично какво означава евентуално намаляване на американската ангажираност в региона. Израел е изграждал своята сигурност върху предположението, че Съединените щати винаги ще бъдат готови да инвестират огромни политически и военни ресурси в близкоизточните конфликти. Ако това предположение започне да отслабва, тогава се променя и цялата регионална архитектура.
Тук се намира истинската причина за напрежението. Не става дума за лични отношения между двама политици. Не става дума за характерите на Тръмп или Нетаняху. Става дума за сблъсък между две исторически тенденции. От едната страна стои Америка, която се опитва да намали тежестта на Близкия изток върху собствената си стратегия. От другата страна стои Израел, който има интерес тази тежест да остане максимално голяма.
Колкото по-ясно става това разминаване, толкова по-неприятен става въпросът, който Миършаймър задава между редовете. Ако американският президент действително желае споразумение с Иран, а Израел действително желае то да не се случи, кой от двамата в крайна сметка ще наложи своята воля? Отговорът на този въпрос няма да определи само съдбата на сегашните преговори. Той ще покаже как изглеждат реалните отношения на сила в един от най-чувствителните региони на света.
Може ли американски президент да наложи волята си на Израел
Най-интересното в анализа на Миършаймър не е критиката към Нетаняху. Той прави това от години. Най-интересното е, че за първи път от дълго време поставя въпроса дали проблемът вече не е стигнал до самото сърце на американската външна политика. Защото ако американски президент действително смята, че споразумението с Иран е необходимо за интересите на Съединените щати, а израелското ръководство е готово да използва войната в Ливан, за да попречи на това споразумение, тогава спорът престава да бъде регионален. Той се превръща в спор за власт.
В продължение на десетилетия подобен въпрос почти не се задаваше открито. Предполагаше се, че Вашингтон и Тел Авив в крайна сметка искат едно и също. Имаше различия в тактиката, различия в темпото, различия в отделни решения, но стратегическата посока изглеждаше обща. Днес това предположение започва да се пропуква. Америка иска да освободи ресурси за глобалното си съперничество с Китай. Израел иска максимално американско присъствие в Близкия изток. Америка търси начин да намали риска от голяма регионална война. Израел продължава да вижда в постоянния натиск върху Иран основа на собствената си сигурност.
Тази разлика не може да бъде прикривана безкрайно. Всеки нов удар в Ливан, всяка нова ескалация, всяка провалена възможност за дипломатическо придвижване я правят по-видима. Именно затова телефонният разговор между Тръмп и Нетаняху придоби такова значение. Не заради емоциите. Не заради изтеклите подробности. А защото за момент показа нещо, което обикновено остава скрито зад официалните декларации за съюз и партньорство.
Миършаймър не твърди, че разривът вече е настъпил. Не твърди и че Тръмп непременно ще победи в този сблъсък. Напротив. Между редовете на неговия анализ се усеща сериозно съмнение дали американската политическа система изобщо е способна да наложи курс, който влиза в пряко противоречие с предпочитанията на израелското ръководство. Точно затова той поставя въпроса като въпрос за вето. Не защото Израел управлява Америка, както твърдят най-крайните критици, а защото съществуват ситуации, в които съюзникът може да направи провеждането на определена политика практически невъзможно.
Ливан днес е изпитанието за тази хипотеза. Ако Тръмп успее да наложи прекратяване на огъня и да отвори път към сериозни преговори с Иран, това ще означава, че американската стратегия все още има способността да определя рамката на събитията. Ако не успее, ако войната продължи да блокира всяка възможност за дипломатическо решение, тогава изводите ще бъдат далеч по-неприятни за Вашингтон.
Затова големият въпрос след интервюто на Миършаймър не е дали отношенията между Тръмп и Нетаняху са се влошили. Големият въпрос е дали Съединените щати са достигнали момента, в който най-трудният противник на тяхната близкоизточна стратегия вече не се намира в Техеран, а сред собствените им съюзници. И докато войната в Ливан продължава, този въпрос ще става все по-труден за избягване.
Интервюто на Джон Миаршаймър: https://mearsheimer.substack.com/p/trump-lashes-out-at-bibi