Хипотезата за триполюсната делба: Европа, Азия и Западното полукълбо
Най-смелата хипотеза, циркулираща в коментарите около срещата в Шънджън, засяга не ядрените бойни глави, а географското разпределение на зоните на отговорност. Според тази версия трите сили са очертали неформално рамките на своите интереси: Европа за Москва, Азия за Пекин и Западното полукълбо за Вашингтон.
Привържениците на тази теза търсят косвени доказателства в поведението на Русия в Латинска Америка. Те посочват, че Москва не предприе военна или финансова намеса, за да спаси режима на Николас Мадуро във Венецуела, нито влезе в директна конфронтация със САЩ заради Куба — въпреки символизма на периодичните посещения на руски фрегати и ядрени подводници в пристанището на Хавана. Логиката на подобно „джентълменско споразумение“ изглежда проста: Русия не пречи на американския контрол в Карибския басейн и Южна Америка, а в замяна очаква Вашингтон постепенно да ограничи военната и разузнавателната си ангажираност в Източна Европа.
Тук обаче анализът се сблъсква със сериозни вътрешни противоречия, които не бива да се подминават. Първо, няма никакво официално потвърждение, че подобна сделка е била обсъждана в Шънджън, камо ли договорена. Второ, американската външна политика не функционира като еднолична монархия, особено след изборни загуби на управляващата партия. Дори Белият дом да пожелае да се оттегли от европейския театър, решенията за бюджетните кредити, оръжейните доставки по линия на USAI, споделянето на сателитно разузнаване и ротацията на бригадите в Полша и Румъния минават през Пентагона, Държавния департамент и комисиите в Сената и Камарата на представителите.
Освен това европейските държави от НАТО вече не са пасивният наблюдател от 90-те години. Полша отделя над 4% от БВП за отбрана, купува стотици танкове M1A2 Abrams и K2 Black Panther, артилерийски системи HIMARS и K9, а Германия, Великобритания и скандинавските държави изградиха собствени финансови и индустриални механизми за поддръжка на Киев. Както се отбелязва и в самия изходен анализ, реалното изпълнение на каквато и да е негласна договорка в Европа зависи не от усмивките в Китай, а от темпото и устойчивостта на украинските въоръжени сили на терен — около позициите при Купянск в Харковска област и по левия бряг на Днепър край Олешки в Херсонска област.
Един поглед назад към архивите на Студената война показва, че точно тази пропаст между официалното мълчание и последвалите геополитически трусове не е прецедент, а повтарящ се механизъм.
Рейкявик 1986: Когато провалът в къщата „Хьофди“ демонтира една свръхсила
На 11 и 12 октомври 1986 г. в крайбрежната вила „Хьофди“ в Рейкявик се срещат генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов и президентът на САЩ Роналд Рейгън. Формално срещата е подготвена само като работен предварителен разговор за уточняване на дневния ред за следваща официална визита в Съединените щати. Няма подготвени текстове за подписване, няма протоколни банкети.
Още в първите часове обаче разговорите излизат извън всякакъв предварителен сценарий. Съветската делегация, в която влизат външният министър Едуард Шеварднадзе и началникът на Генералния щаб маршал Сергей Ахромеев, предлага драстично съкращаване с 50% на стратегическите настъпателни въоръжения, пълно премахване на ракетите със среден и по-малък обсег в Европа и десетгодишен график за ликвидиране на всички балистични ракети, а впоследствие — и на всички ядрени оръжия. В замяна Москва поставя едно условие: САЩ да се откажат от изпитанията в космоса на компоненти по програмата Стратегическа отбранителна инициатива (СОИ) и да останат в рамките на Договора за противоракетна отбрана от 1972 г. за срок от десет години.
Рейгън отказва да ограничи СОИ само до лабораторни изследвания. В неделя вечерта, 12 октомври, двамата лидери излизат пред журналистите на стълбите на „Хьофди“ с каменно изражение. Държавният секретар Джордж Шулц дава пресконференция, на която едва прикрива разочарованието си. Световните агенции предават едно и също: преговорите в Рейкявик се провалиха.
В телевизионното си обръщение веднага след срещата Горбачов произнася думи, които тогава звучат като опит за политическо оправдание пред съветската публика, но по-късно придобиват съвсем друг смисъл — че човечеството все още не е осъзнало пълното значение на случилото се в Исландия и че оценката за постигнатото и пропуснатото ще дойде в бъдеще.
В руската политическа историография съществува твърда школа, според която в Рейкявик Горбачов не просто е търсил ядрено разоръжаване, а е дал устно съгласие за демонтажа на съветската сфера на влияние в Източна Европа. По оценка на автори от това направление именно без протокол и без обвързващи гаранции съветското ръководство се е отказало от военната защита на съюзниците от Варшавския договор, включително Германската демократична република, и е отворило пътя за отделянето на прибалтийските републики.
Независимо дали се приеме тезата за съзнателна капитулация или за тежка преговорна грешка, икономическите и техническите факти от 1986 г. обясняват защо Москва е била притисната до стената. През пролетта и лятото на същата година цената на суровия петрол пада под 10 долара за барел, лишавайки съветския бюджет от основния му източник на твърда валута за внос на зърно и оборудване. На 26 април 1986 г. избухва четвърти енергоблок на Чернобилската АЕЦ — катастрофа, чието ликвидиране струва на съветската хазна десетки милиарди рубли. Войната в Афганистан навлиза в седмата си година, а американските зенитни комплекси Stinger вече променят въздушния баланс над Хиндукуш.
Само четиринадесет месеца след „провала“ в Рейкявик — на 8 декември 1987 г. във Вашингтон — Рейгън и Горбачов подписват Договора за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег (ДРСМО). Под пресата отиват 1846 съветски ракети, сред които мобилните триглави РСД-10 „Пионер“ (SS-20), и 846 американски ракети, включително високоточните „Пършинг-2“ (Pershing II) и крилатите BGM-109G Gryphon. Следва верижна реакция, която никой в „Хьофди“ не е записал на хартия: изтеглянето от Афганистан, падането на Берлинската стена през ноември 1989 г., разпускането на Варшавския договор и формалното прекратяване на съществуването на СССР през декември 1991 г. Днешните бойни действия в Украйна — включително край Купянск и Олешки — са пряко териториално и институционално продължение на границите, прокарани след този разпад.
Мюнхен 2007: Речта без преговори, която прекрати следвоенния консенсус
Ако Рейкявик е пример за преговори без подписан документ, то Мюнхенската конференция по сигурността на 10 февруари 2007 г. е пример за събитие, на което преговори изобщо не са предвидени. Хотел „Байеришер Хоф“ в баварската столица е място за панели, изказвания и кулоарни разговори. Повечето западни делегати и репортери очакват от руския президент Владимир Путин стандартен дипломатически текст за сътрудничеството в борбата с тероризма и енергийната сигурност.
Вместо това Путин изнася тридесетминутна реч, в която директно обявява еднополюсния модел на световно устройство за нелегитимен, опасен и невъзможен в съвременните условия. Той атакува едностранното използване на военна сила без санкция на Съвета за сигурност на ООН, поставя под въпрос правната архитектура след края на Студената война и припомня устните уверения от 1990 г., дадени от генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер и американския държавен секретар Джеймс Бейкър, че инфраструктурата на алианса няма да се придвижва на изток от река Одер.
Залата реагира със смесица от недоумение и снизхождение. Присъстващият в залата американски министър на отбраната Робърт Гейтс отговаря на следващия ден с иронична забележка, че една Студена война е била напълно достатъчна, а западните коментатори определят думите от Москва като реторика за вътрешна употреба. Договори в Мюнхен не се подписват, резолюции не се гласуват.
И все пак днес малцина историци на международните отношения спорят, че именно 10 февруари 2007 г. е вододелът. Конкретните причини за избухването в Мюнхен не са абстрактни. През юни 2002 г. администрацията на Джордж Буш-младши едностранно излиза от Договора за противоракетна отбрана (ПРО) от 1972 г. — крайъгълния камък на стратегическия паритет. През 2004 г. НАТО приема седем нови държави, включително Естония, Латвия и Литва, с което инфраструктурата на блока достига непосредствено до границите на Ленинградска и Псковска област. В началото на 2007 г. Вашингтон води активни преговори за разполагане на десет ракети-прехващачи GBI в Полша и радарна станция в Чехия под предлог защита от ирански балистични ракети.
По-малко от четиринадесет месеца след Мюнхен — на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г. — алиансът приема декларация, че Украйна и Грузия ще станат негови членове. През август 2008 г. избухва петдневната война в Южна Осетия. От този момент нататък траекторията на отношенията между Русия и Запада върви по спирала на ескалация, довела до събитията в Крим и Донбас през 2014 г., пълномащабния военен сблъсък през 2022 г. и настоящата тристранна конфигурация в Шънджън. Когато в Мюнхен не беше подписан нито един лист хартия, западните столици пропуснаха момента, в който Москва смени курса от интеграция към твърд суверенитет.
Женева 1955: Термоядреният паритет и раждането на „Открито небе“
За да се разбере защо липсата на формален документ често означава стабилизация, трябва да се върнем още по-назад — през юли 1955 г. в Женева. Там за първи път след Потсдамската конференция през лятото на 1945 г. на една маса сядат ръководителите на СССР, САЩ, Великобритания и Франция: Николай Булганин, Никита Хрушчов, Вячеслав Молотов, Георгий Жуков и Андрей Громико от съветска страна, срещу американския президент Дуайт Айзенхауер, британския премиер Антъни Идън и френския министър-председател Едгар Фор.
Контекстът преди пристигането им в Швейцария е на ръба на пряк военен сблъсък. На 1 март 1954 г. САЩ взривяват на атола Бикини термоядреното устройство „Касъл Браво“ с мощност 15 мегатона — хиляда пъти по-силно от бомбата над Хирошима. На 5 май 1955 г. влизат в сила Парижките споразумения, с които Федерална република Германия се ремилитаризира и става член на НАТО. Само девет дни по-късно, на 14 май 1955 г., във Варшава осем социалистически държави подписват Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ — военния отговор на Източния блок. Същевременно в полигона в Семипалатинск съветските физици под ръководството на Андрей Сахаров и Юлий Харитон подготвят изпитанието на първата двустепенна водородна бомба РДС-37 (взривена успешно на 22 ноември 1955 г.).
На самата конференция в Женева от 18 до 23 юли 1955 г. позициите изглеждат абсолютно несъвместими. Западът настоява за обединение на Германия чрез свободни избори и право на обединената държава да остане в НАТО (Планът „Идън“). Москва настоява за общоевропейска система за колективна сигурност, разпускане на военните блокове и неутрален статут на Германия. Айзенхауер изненадващо предлага режима „Открито небе“ — взаимно право на въздушно разузнаване и обмен на военни планове. Хрушчов го отхвърля на място като узаконен шпионаж.
Вестниците в Ню Йорк, Лондон и Париж излизат със заглавия, че страните са си тръгнали без нито едно споразумение. Заключителната директива на четиримата правителствени ръководители към външните им министри само прехвърля спорните въпроси за есенна среща.
И въпреки това напрежението спада рязко. За първи път след началото на Корейската война и смъртта на Сталин лидерите на двата блока виждат лице в лице, че отсрещната страна не е ирационален фанатик, готов да натисне ядрения бутон за второстепенен териториален спор. В дипломатическия речник влиза терминът „Духът на Женева“. Още същата есен СССР установява дипломатически отношения с ФРГ при посещението на канцлера Конрад Аденауер в Москва и връща последните германски военнопленници. Няколко десетилетия по-късно, през март 1992 г. в Хелзинки, отхвърлената в Женева идея на Айзенхауер за „Открито небе“ се превръща в реален многостранен договор с 34 държави участнички.
Гласборо 1967: Холибуш, Шестдневната война и архитектурата на ДНЯО
Дванадесет години след Женева светът отново е в точка на кипене, когато на 23 юни 1967 г. в малкото университетско градче Гласборо, щата Ню Джърси, се срещат американският президент Линдън Джонсън и председателят на Министерския съвет на СССР Алексей Косигин. Мястото е избрано като компромисен географски център между Вашингтон и централата на ООН в Ню Йорк, където Косигин участва в извънредна сесия на Общото събрание.
Международният фон е взривоопасен. Само тринадесет дни по-рано, на 10 юни 1967 г., приключва Шестдневната война в Близкия изток, при която Израел разбива армиите на Египет, Сирия и Йордания, завзема Синайския полуостров, ивицата Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения. В последните часове на войната между Вашингтон и Москва за първи път е задействана директната телетайпна „гореща линия“, инсталирана след Карибската криза от 1962 г., тъй като Съветският съюз заплашва с намеса при настъплението към Дамаск, а американският Шести флот е приведен в пълна бойна готовност. Във Виетнам са разположени близо половин милион американски войници, а съветските зенитно-ракетни комплекси С-75 „Двина“ свалят американски самолети над Северен Виетнам. На всичкото отгоре на 17 юни 1967 г. — шест дни преди срещата в Гласборо — Китай взривява първата си водородна бомба на полигона Лобнор, превръщайки се в четвъртата термоядрена сила в света.
В имението „Холибуш“ Джонсън, Косигин, американският министър на отбраната Робърт Макнамара и съветският външен министър Андрей Громико прекарват над десет часа в разговори. Когато камерите ги заснемат, Косигин изглежда спокоен и даже усмихнат, но официалните съобщения са сухи до крайност. Вестник „Правда“ публикува кратка телеграфна бележка без анализи. В Белия дом признават, че по Близкия изток и Виетнам няма сближаване на позициите.
Но по време на обяда в „Холибуш“ Макнамара излага пред Косигин математическата логика на ядреното възпиране: всяко разгръщане на мащабна противоракетна отбрана около Москва (системата А-35) или около американските градове (системата Sentinel) неизбежно ще принуди другата страна да произведе двойно повече нападателни бойни глави, за да я пробие. Косигин първоначално възразява, че отбранителните оръжия са морални, а нападателните — неморални, но икономическата и инженерната аргументация оставя трайна следа в съветското ръководство.
Резултатите се появяват не в неделя вечерта, а на следващата година. На 1 юли 1968 г. едновременно във Вашингтон, Лондон и Москва е открит за подписване Договорът за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) — документът, който ограничи клуба на официалните ядрени държави и създаде системата за контрол на МААЕ. А четири години по-късно, през май 1972 г., разговорите от Гласборо се материализират в договора САЛТ-1 и Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана.
Институционалната инерция срещу личната дипломация
Ако съпоставим Женева, Гласборо, Рейкявик и Мюнхен с днешната среща в Шънджън, се вижда ясно защо бързите присъди в журналистиката почти винаги се разминават с реалността. Срещите на върха не са нотариални кантори, в които се заверяват готови сделки. Те са механизъм за проверка на намеренията и праговете на търпимост.
В Женева през 1955 г. никой не подписа договор за Германия, но и двете страни разбраха, че термоядрената война в Европа е изключена. В Гласборо през 1967 г. не беше спряна войната във Виетнам, но бе договорен негласният таван на надпреварата в противоракетната отбрана и общият интерес да се ограничи ядреното разпространение след китайския тест на Лобнор. В Рейкявик през 1986 г. липсата на подпис свали напрежението около ракетите със среден обсег, но отвори пукнатина, през която за пет години изтече целият следвоенен ред в Източна Европа. В Мюнхен през 2007 г. нямаше преговори, но беше обявен краят на еднополюсния консенсус.
Дали Шънджън ще последва сценария на Гласборо и ще доведе до нова рамка за контрол върху стратегическите оръжия, или ще повтори скритите пробиви от Рейкявик за сметка на някоя от участващите или отсъстващите страни, не може да се твърди със сигурност. Твърде много променливи остават извън контрола на тримата лидери — от бюджетните битки във Вашингтон и индустриалните санкции срещу Китай до динамиката на бойните действия в Украйна и поведението на европейските столици, които не присъстваха на масата в Китай, но плащат сметката за сигурността на континента.
Четирите точки от заключителния документ в Шънджън не казват нищо за бъдещето на света. В дипломацията на великите сили обаче най-съществените редове никога не се печатат в официалното комюнике в деня на закриването.