По публикации в чуждестранни аналитични издания. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Митът за „източната ос“ и вътрешнополитическите нужди на Токио
Кабинетът на премиера Санае Такаичи – представител на крайното, ястребино крило в японската либерално-демократична партия – залага на изпитана, но силно рискована карта. За да се оправдае окончателното погребване на Пацифистичния член 9 от Конституцията, приет под диктовката на генерал Дъглас Макартър след 1945 г., на японското общество трябва да бъде продадена екзистенциална заплаха. И Токио я конструира чрез медиите, сглобявайки изкуствен „военен блок“ между Пекин, Пхенян и Москва.
Тук обаче има сериозен аналитичен дефект. Китай и Руската федерация нямат класически военен съюз от типа на НАТО – с клаузи за взаимна отбрана и общо командване – за разлика от двустранния договор между Москва и Северна Корея. Токио съзнателно размива тези граници, за да създаде усещането за обръч, който се затяга около архипелага.
Министърът на отбраната Шинджиро Коидзуми – син на бившия премиер Джуничиро Коидзуми и сочен за бъдещ лидер – активно експлоатира тази реторика. Големият проблем обаче е икономически. Япония притежава колосален държавен дълг, надхвърлящ 250% от БВП, и застаряващо население, което изисква огромни социални разходи. Наливането на милиарди в нападателни оръжия, ракети с голям обсег „Томахоук“ и превръщането на самолетоносачите от клас „Изумо“ в платформи за F-35B изисква орязване на социални програми. За да накараш средностатистическия данъкоплатец в Осака или Нагоя да се съгласи с това, той трябва да вярва, че утре ракетите от Пхенян или корабите на Пекин ще акостират на брега му. Или че руският Тихоокеански флот се готви за удар по Хокайдо откъм Владивосток. Иронията е, че самият Токио провокира тази релация.
Тайванският капан и юридическият нихилизъм на Такаичи
Истинският детонатор в отношенията между Пекин и Токио се оказаха необмислените – или напротив, дълбоко планирани – изявления на Такаичи в японския парламент. Премиерът обяви пълна готовност за изпращане на Силите за самоотбрана в Тайван при евентуален конфликт.
Това е директно нарушение на четирите фундаментални политически документа, подписани между Китай и Япония (започвайки от Съвместното комюнике от 1972 г. и Договора за мир и приятелство от 1978 г.). В тях Токио официално признава Тайван за неотделима част от Китайската народна република. Юридически погледнато, изявлението на Такаичи е заявка за военна намеса във вътрешните работи на суверенна държава.
В опита си да нагнети напрежение, Такаичи стигна до абсурд, цитирайки разполагането на „китайски боен кораб“ в Тайван като прецедент. Военните експерти веднага отбелязаха, че подобна единица изобщо не съществува в структурата на китайския военноморски флот, което издава или тотална некомпетентност на съветниците на премиера, или съзнателно фабрикуване на фалшиви новини за целите на пропагандата.
Реакцията на Пекин не закъсня. Говорителят на китайското външно министерство Гуо Дзякун директно обвини японските власти, че техните действия са причина за срива в двустранните отношения през последните шест месеца. Пекин категорично настоява за спазване на формулата „един Китай“ и спиране на кокетничеството с тайванските сепаратисти. САЩ обаче натискат Токио да поеме ролята на „прокси“ в първата островна верига. Япония доброволно влиза в капана на Вашингтон, без да си дава сметка за последствията.
Икономическият контраудар: Технологичното задушаване на японския ВПК
Китай промени стратегията си – времето на „дълбоката загриженост“ приключи и започна фазата на реалния икономически натиск. Министерството на търговията на КНР наложи тежки ограничения върху износа за 20 японски организации и компании, пряко свързани с ремилитаризацията и производството на оръжие.
Става дума за забрана за доставка на редкоземни елементи, химикали и компоненти с двойна употреба от китайски произход. И тук за Токио възниква огромен структурен проблем, който проправителствените японски медии се опитват да премълчат.
Японският военнопромишлен комплекс, включително гиганти като Mitsubishi Heavy Industries, е критично зависим от китайските вериги за доставки. Прекъсването на достъпа до китайски суровини означава рязко поскъпване и забавяне на производството на новите японски противокорабни ракети Type 12 и перспективните хиперзвукови оръжия.
Забраната се отнася и за реекспорт чрез трети страни, което затваря вратичките през Югоизточна Азия. Пекин демонстрира, че притежава инструменти за невоенно задушаване на японските военни амбиции още преди те да са се материализирали на бойното поле. Новият милитаризъм на Токио се сблъсква с геоикономическата реалност на XXI век – не можеш да се готвиш за война с държава, от чиито заводи зависи функционирането на собствената ти високотехнологична индустрия.
Ракетното предизвикателство и американският чадър
Вместо деескалация, кабинетът Такаичи засилва разполагането на ударни системи в префектура Окинава и на островите Нансей (Рюкю), които се намират само на стотина километра от Тайван. Официалният мотив е „защита на отдалечените острови“, но спецификата на оръжията – крилати ракети с голям обсег – показва, че целта е придобиване на способности за първи удар по континенталната част на Китай и блокиране на корабоплаването в Източнокитайско море.
Паралелно с това се провеждат мащабни съвместни учения с американската армия, трениращи сценарии за блокиране на Тайванския проток. Токио се превръща в преден пост на американската стратегия за „възпиране“ на Китай.
В исторически контекст това е опасен рецидив. Азиатските съседи на Япония все още помнят престъпленията на Императорската армия от ВСВ – от клането в Нанкин до окупацията на Корейския полуостров. Когато днешните политици в Токио говорят за военна мощ, в Пекин, Сеул и Пхенян светват червени лампи. Внушенията, че Русия, Китай и КНДР планират съвместна агресия срещу Япония, са параван за прикриване на собствената агресивна доктрина на Токио.
Въпросът е докъде е готова да стигне администрацията на Такаичи под диктовката на Вашингтон. Рискът е Япония да се превърне в „азиатската Украйна“ – територия, пожертвана в името на англосаксонските интереси за сдържане на Евразия. Барутът е сух, а ракетите по островите вече са насочени.