Аритметиката на изчерпаните арсенали
Зад сухите технически подробности около вискозата стои много по-мащабен проблем, свързан с темповете на разходване на боеприпаси в съвременните конфликти. През последните три години комплексите „Пейтриът“ се превърнаха в основен инструмент за противовъздушна отбрана не само в Източна Европа, но и в Близкия изток, където системите участват в отразяването на масирани удари с балистични ракети и безпилотни апарати. Според оценки на военни анализатори годишното производство на ракетите ПАК-3 преди началото на тези кризи е било около триста броя. Дори след като „Локхийд Мартин“ обяви планове за увеличаване на капацитета до петстотин и петдесет, а в перспектива и до шестстотин и петдесет ракети годишно, тези числа изглеждат скромни на фона на интензивността на бойните действия.
При един масиран обстрел една батарея „Пейтриът“ може да изстреля десетки прехващачи в рамките на няколко минути, тъй като доктрината изисква по всяка балистична цел да се изстрелват минимум по две ракети за гарантирано поразяване. Така запаси, трупани в продължение на десетилетие, се стопяват за седмици. В същото време веригата за доставки е изградена като обърната пирамида. На върха са големите системни интегратори, които сглобяват крайния продукт, но в основата стоят десетки малки и средни фирми от трето и четвърто ниво, които доставят специални сплави, лагери, оптични сензори и химически влакна. Достатъчно е само един елемент от тази основа да блокира, за да се обезсмислят всички инвестиции в нови поточни линии на върха.
Илюзията за съюзническата взаимозаменяемост
Случаят с френската вискоза поставя под въпрос и политическата реторика за пълната синхронизация между военнопромишлените комплекси на страните от НАТО. На хартия съюзниците би трябвало да обединяват ресурсите си и да работят като единен механизъм. На практика обаче интересите на националните индустриални шампиони често влизат в остър сблъсък. Франция от години настоява Европейският съюз да развива собствена отбранителна база и да не купува американско въоръжение, включително системи „Пейтриът“, за сметка на френско-италианската система САМП-Т. В този контекст за Париж няма никакъв стратегически стимул да пренасочва оскъдни високотехнологични суровини, за да помага на американския конкурент да изпълнява своите експортни договори с трети държави.
Дори в рамките на самите Съединени щати липсва бърз механизъм за преодоляване на подобни тесни места. Законът за отбранителното производство, който позволява на американския президент да принуждава частни компании да дават приоритет на държавните военни поръчки, има действие само на територията на САЩ. Върху заводите във Франция или Германия американското законодателство няма никаква юрисдикция. Ако „АрианГруп“ прецени, че производствените мощности за карбонизация са ѝ необходими за собствените ракети „Ариана 6“ или за модернизацията на френските ядрени сили, Пентагонът не разполага с никакви правни лостове, с които да промени това решение.
Вътрешни противоречия и несигурни алтернативи
В американските военни среди съществуват различни мнения относно това как трябва да се излезе от тази ситуация. Едната група експерти настоява за незабавно финансиране от бюджета на Пентагона за изграждане на изцяло нова производствена линия за карбонизирана вискоза на американска територия. Подобен проект обаче изисква не само десетки милиони долари, но и решаване на тежки екологични проблеми, тъй като производството на вискоза е свързано с използването на въглероден дисулфид и други токсични химикали, които подлежат на строг контрол от Агенцията за опазване на околната среда. Освен това процесът на карбонизация в специализирани пещи при висока температура изисква специфично ноу-хау, което не може да бъде купено наготово.
Другата група специалисти предлага преработване на самата конструкция на ракетните дюзи, за да се замени карбонизираната вискоза с други въглеродни композити, които се произвеждат в САЩ. Тук обаче се намесва консерватизмът на военното инженерство. Всяка промяна в състава на термозащитния слой изисква провеждането на десетки наземни огневи изпитания и реални пускове на полигона в Уайт Сандс, за да се докаже, че ракетата няма да се взриви на пусковата установка или да се отклони от курса заради промяна в аеродинамиката на изтичащите газове. При цена от над четири милиона долара за една ракета ПАК-3 подобна преквалификация на компонентите би глътнала огромни средства и би отнела години, през които дефицитът ще продължи да се задълбочава.
В крайна сметка историята с недостига на вискоза в Канзас показва, че съвременната високотехнологична война се води не само на бойното поле, но и в химическите лаборатории и цеховете на подизпълнителите, за които широката публика никога не е чувала. Когато веригата за доставки е разтеглена през океана, а ключовите суровини са в ръцете на компании с висок политически и технологичен суверенитет, дори най-големият военен бюджет в света се оказва принуден да чака на опашка.