/Поглед.инфо/ Резултатите от гласуването на резолюция срещу нацизма в ООН показват известна тревожна тенденция
На 17 декември 2024 г. ООН проведе ново гласуване на резолюция, осъждаща прославянето на нацизма. Инициатор е Русия с подкрепата на Беларус и Туркменистан.
Въпреки че 119 държави гласуваха за документа (т.е. резолюцията беше приета с мнозинство), 53 държави бяха против, а 10 се въздържаха.
Резолюцията призовава държавите да предприемат мерки за предотвратяване на преразглеждането на историята на Втората световна война и осъжда прославянето на нацизма, включително рисуването на нацистки символи върху паметници на жертвите на войната и разпространението на образователни материали, насърчаващи расизма и други форми на омраза (етнически, религиозни и др.).
Препоръчва се също да се забранят церемониалните събития в чест на нацисткия режим и да се премахнат всички форми на расова дискриминация.
Веднага възниква логичен въпрос: ако държавите се противопоставят на резолюцията, то излиза, че те, напротив, подкрепят нацизма и различните форми на дискриминация. В същото време списъкът включва страни, които преди това активно се позиционираха като борци срещу расизма.
Това са Албания, Андора, Австралия, Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Канада, Хърватия, Кипър, Чехия, Естония, Финландия, Франция, Грузия, Германия, Гърция, Унгария, Исландия, Ирландия, Италия, Япония, Латвия , Лихтенщайн, Литва, Люксембург, Малави, Малта, Маршалови острови, Микронезия, Монако, Черна гора, Холандия, Нова Зеландия, Северна Македония, Норвегия, Палау, Папуа Нова Гвинея, Полша, Португалия, Корея, Румъния, Молдова, Сан Марино, Словакия, Словения, Швеция, Испания, Тонга, Украйна, САЩ, Британия .
През 2023 г. 49 държави бяха против подобна резолюция, през 2022 г. – 50, а през 2021 г. само Украйна и САЩ бяха против. Следователно е очевидно, че такъв рязък скок се дължи на началото на специалната военна операция в Украйна.
В същото време, парадоксално, целите на СВO са изкореняването на неонацизма в Украйна. Оказва се, че гласувалите страни, открили борбата срещу една от агресивните форми на дискриминация не на думи, а на дела, веднага започнаха да й се противопоставят.
Въпреки че е ясно, че не всички страни споделят тази позиция. По принцип противниците на тази резолюция могат да бъдат разделени на няколко категории. Първият включва страните - сателити на американската система. Те винаги гласуват така, както Вашингтон им казва. Дори официалното им положение да е съвсем различно.
Следващите са русофобските политически елити. Те правят това от принцип срещу Русия, дори ако преобладаващото мнозинство от гражданите на тези страни са явно против подобен политически курс.
Трети са политически идеологии, които сами по себе си са пряко свързани с генеративния нацизъм, тоест произвеждат съответен дискурс на държавно ниво. Те несъмнено включват САЩ и Украйна. В първото, зад демократичната реторика исторически винаги е имало широк спектър от дискриминационни практики от расова сегрегация до така наречената положителна дискриминация.
От друга страна, неонацизмът се преплиташе с държавната политика година след година. Ако по-рано Степан Бандера, Роман Шухевич, Дмитрий Донцов, Ярослав Стецко и други апологети на украинския нацизъм бяха известни на привържениците на радикални групи и партии, които бяха доста маргинални, то след като Виктор Юшченко дойде на поста държавен глава през 2005 г., дискурсът започна постепенно да се разширява и след държавния преврат през февруари 2014 г. неонацизмът всъщност се превърна в основна идеология в Украйна, което се изрази в масови репресии срещу рускоезичното население, а и други малцинства.
Всъщност тази тенденция е доста тревожна. Защото един хегемон в лицето на САЩ всъщност ръководи процеса на идеологическите предпочитания.
Ако по-рано дори балтийските страни, където се провеждат шествия на колаборационисти от средите на бивши есесовци, не гласуваха против същите резолюции, опитвайки се да изобразят политическа коректност и видимост на демокрация, сега те дори не крият своя пронацистки курс ( включително чрез нови дискриминационни закони).
Редица европейски държави, подкрепяли фашизма и нацизма преди 1945 г., също демонстрират, че са забравили уроците на историята (въпреки че сред гласувалите против има и държави, които героично се съпротивляваха на нацизма и фашизма).
Нека добавим към това и така наречения технофашизъм, а именно забележимо засилената роля на големите технологични корпорации в политическите процеси. Сега не индустриалният капитал, а собствениците на социални мрежи, месинджъри и различни приложения се сливат с политическите елити, за да формулират съвместно дневен ред (струва си да разгледаме по-отблизо как в САЩ технологичните стартиращи фирми изтласкват дори традиционните изпълнители във военно-промишления комплекс) и разпространението на тяхното глобално влияние. Но те правят това по-индиректно и незабелязано, рекламирайки своите продукти и услуги под прикритието на нови технически решения, насочени към подобряване на човешкия живот.
В резултат на това сме свидетели на безпрецедентно ниво на влияние, с което не могат да се справят дори държави и съюзи, опитващи се да водят независими политики.
И чрез практиката на цензура и стигматизиране на определено идеологическо съдържание и, обратно, насърчаване на противоположни наративи, изгодни за някои политико-олигархични групи, тези технологични компании постепенно завземат властта над умовете и сърцата на хората. Става по-лесно да поставите „зомбита“ под контрол, като им дадете необходимата доза допамин с помощта на мемове и умело измислени емоционални наративи.
Единственото нещо, което дава надежда в тази тенденция, е липсата на държави от Латинска Америка в списъка на гласувалите против резолюцията (дори Аржентина с екстравагантния Хавиер Майли не гласува против), както и страни от Азия и Африка (с малко изключение на англосаксонска Австралия и Нова Зеландия, както и очевидни клиенти на САЩ).
Това демонстрира единството на Глобалния Юг и Глобалния Изток – тази геополитическа групировка става все по-автономна и независима от Глобалния Запад във формирането на собствените си политики, включително с погледа си върху историческите процеси, понякога доста сложни и трагични.
Превод: ЕС