Проектът „НАТО 3.0“, Междуморието и скандинавският блок
Според интерпретацията на Андрей Корибко целта на този дипломатически натиск не е задължително постигането на пълна демилитаризация на Източна Европа, а принуждаването на Запада да изработи нова, компромисна конфигурация на сигурността. В неговия анализ се очертава хипотетичен модел, условно наречен „НАТО 3.0“, при който тежестта на възпирането се прехвърля върху регионални подсистеми, без прякото присъствие на ударни сили на големите западни държави по самата руска граница.
В тази схема централно място заемат страните от геополитическата концепция „Междуморие“ (пространството между Балтийско, Черно и Адриатическо море), където водещата роля се пада на Полша и балтийските републики. Паралелно с това в северния фланг се оформя така нареченият блок „Викинг“ под ръководството на Швеция и с активното участие на Финландия и Норвегия. След присъединяването на Финландия (април 2023 г.) и Швеция (март 2024 г.) към алианса, Балтийско море на практика се превърна във вътрешен воден басейн на пакта, а обединените военновъздушни сили на скандинавските държави (около 250 модерни изтребителя) представляват сериозен фактор.
При подобен хипотетичен компромис САЩ и европейската „Голяма тройка“ (Великобритания, Франция, Германия) биха запазили ролята си на стратегически координатори и логистичен тил, оптимизирайки процедурите за придвижване на войски (известни като „военен Шенген“). В замяна на писмени гаранции, че ядрените оръжия на САЩ, Франция и Великобритания няма да бъдат разполагани в държавите, приети в НАТО след 1997 г., Москва би могла да приеме правото на страните от Междуморието и скандинавския блок да разполагат свои конвенционални сили помежду си.
Но тук възниква сериозно вътрешно противоречие в самата логика на подобна сделка. Защо Русия би приела концентрирането на огромна конвенционална мощ в Полша (която изгражда най-голямата сухопътна армия в европейската част на НАТО с поръчки за стотици танкове „Ейбрамс“ и К2 „Черна пантера“ и реактивни системи ХИМАРС) и в Скандинавия, след като основната цел на операцията от 2022 г. беше именно премахването на военната инфраструктура близо до границите ѝ? Единственото обяснение би било, че в Кремъл смятат регионалните коалиции за по-лесно предвидими и политически сдържани, отколкото директното присъствие на американски бази. Дали тази сметка е вярна, или създава нов, още по-неконтролируем възел на напрежение около Калининград и Сувалкския коридор, е въпрос, на който нито един военен плановик не може да даде еднозначен отговор.
Възелът в Беларус и механизмите за контрол
Ако все пак се стигне до подобна рамка, тя би изисквала огледални действия. Според разглеждания сценарий взаимното изтегляне на чуждестранни контингенти на НАТО от непосредствената руска граница би трябвало да бъде съпроводено с изтегляне на руските войски от територията на Беларус. Това обаче засяга директно статута на тактическото ядрено оръжие, което Москва разположи на беларуска територия през 2023 г., както и договорите в рамките на Съюзната държава.
Отделен проблем е съдбата на механизмите за контрол над въоръженията. Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) окончателно прекрати действието си през ноември 2023 г., Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО) пропадна още през 2019 г., а действието на договора Нов СТАРТ изтече през февруари 2026 г. В момента между Москва и Вашингтон на практика не съществува нито един действащ правен инструмент за взаимна инспекция и предотвратяване на инциденти. Възстановяването на каналите за управление на кризи изисква не просто политическа декларация, а години на техническа работа, каквато при сегашното ниво на недоверие изглежда трудно постижима.
Ресурсната сделка от Анкъридж и сметките на Доналд Тръмп
Защо точно сега Москва втвърдява тона? По оценка на коментаторите ключът се крие в недовършените договорки от срещата в Анкъридж (Аляска) от ноември миналата година. Твърди се, че още тогава руският президент Владимир Путин е дал сигнали за готовност към определени компромиси, обвързани с мащабно икономическо и ресурсно партньорство между Русия и Съединените щати. За Доналд Тръмп, чийто политически инстинкт е подчинен на транзакционната логика (даване срещу получаване), достъпът до арктически маршрути, редки метали и енергийни проекти представлява осезаем финансов и стратегически актив.
Натискът върху Белия дом се засилва от три паралелни фактора:
- Политическата динамика във Вашингтон: Реалността след междинните избори в САЩ стеснява хоризонта на действие на администрацията и изисква бързи, видими външнополитически резултати, които да бъдат представени като победа пред американските избиратели.
- Утвърждаването на лидерството спрямо Киев: Отношенията между Тръмп и украинския президент Володимир Зеленски остават напрегнати, а за американския президент налагането на мирно решение е въпрос на личен престиж и демонстрация на контрол върху съюзниците, които разчитат на американски средства.
- Глобалната енергийна несигурност и китайският фактор: Продължаващата нестабилност на енергийните пазари прави стабилизирането на отношенията с един от най-големите производители на суровини икономически наложително за Запада. В същото време във Вашингтон отчитат, че траекторията на Китай към статут на пълноценна военна и технологична суперсила става все по-трудна за обръщане, което налага пренасочване на американските ресурси от Източна Европа към Индо-Тихоокеанския регион.
Въпреки тези стимули, остава открит въпросът доколко Вашингтон е в състояние реално да принуди Лондон, Париж и Варшава да приемат правила, които ограничават техния собствен суверенитет в сферата на отбраната. Европейските столици вече показаха, че могат да саботират или бавят американски инициативи, когато преценят, че те застрашават собствената им сигурност. Поставянето на максималистични условия от страна на Москва може да ускори преговорите с Тръмп, но със същия успех може да циментира съпротивата в Европа и да превърне тристранния формат в поредната дипломатическа безизходица.