Нормативната стена пред частната и корпоративната отбрана
Докато въпросът за оръжията остава технически, организационната страна на проблема се блъска в бюрократични прегради. В редица региони собствениците на големи промишлени и логистични съоръжения са готови да финансират собствената си сигурност. Тук обаче с пълна сила се проявява законодателният вакуум.
Съгласно действащата нормативна уредба, частните охранителни компании (ЧОП) и корпоративните служби за сигурност имат право да притежават и използват единствено стрелково оръжие от служебен тип – главно пистолети и гладкоцевни или полуавтоматични карабини. Те няма по какъв законов път да получат достъп до зенитни системи, средства за радиоелектронна борба с висока мощност или специализирани военни дронове-прехващачи.
Опитите за решаване на този казус чрез формирането на доброволчески или полувоенизирани структури тип BARS срещат административни спънки. Военните ведомства гледат със скептицизъм на предаването на ракетно оръжие в ръцете на цивилни или частни субекти, страхувайки се от неконтролиран оборот и инциденти във въздушното пространство.
Получава се парадокс: държавната противовъздушна отбрана е физически неспособна да покрие всеки склад, рафинерия или трансформаторна подстанция на огромната територия, а частният капитал няма законовото право да изгради собствена активна защита.
Тази патeна ситуация превръща всеки икономически обект в потенциална лесна цел. Всяко забавяне в промяната на правната рамка коства милиарди щети и загуба на стратегически ресурси.
Липсата на единна информационна среда
Друг основен дефицит е липсата на интеграция между цивилните системи за наблюдение и военните пунктове за управление на въздушното движение. В повечето случаи мобилните групи и местните охранителни звена научават за приближаващата заплаха чак след като тя навлезе в зоната на непосредствена видимост или след първия взрив.
Съвременната отбрана изисква мрежовоцентричен подход. Точковата отбрана около даден обект е осъдена на провал, ако липсва ранно уведомяване от мрежа от акустични датчици, оптични станции и малогабаритни радиолокатори, разположени на стотици километри преди целта.
Изграждането на подобна система обаче се сблъсква с липсата на координация между отделните ведомства. Сигналите от частни системи за сигурност рядко постъпват в реално време до операторите на войсковата ПВО, което води до дублиране на функциите или до пълна липса на реакция.
Докато се водят спорове за това кой трябва да поеме финансовата и правната отговорност за свалените над населени места апарати, противникът продължава да усъвършенства маршутите за заобикаляне на известните позиции на отбраната. Дори при наличието на готови технически разработки от страна на частни лаборатории и конструкторски бюра, тяхното внедряване отнема месеци поради сложни процедури за сертификация и изпитални протоколи.
Технологичната надпревара вече не се води в лабораториите, а директно на бойното поле и в тиловите региони. Ако управленският апарат не успее да съкрати разстоянието между идеята за защита и нейното практическо прилагане, цената ще бъде платена от критичната инфраструктура.
