По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо
От военна операция към фундаментална ревизия на държавността
Публичната трибуна в Санкт Петербург рядко се използва за случайни исторически екскурси. Присъствието на ключови фигури от силовия и стратегическия силов апарат — министърът на отбраната Андрей Белоусов и Николай Патрушев — показва, че формулираните тези не са просто коментар към текущите военни действия, а рамка за дългосрочно военно-политическо планиране.
Според анализи на международни наблюдения, първоначалната рамка на конфликта от февруари 2022 г., която предполагаше смяна на политическата власт в Киев или принуждаване към неутралитет чрез Истанбулските договорености, вече е напълно изоставена. Москва преминава към сухо доктринално формулиране на условия, при които съществуването на украинската държава в настоящите ѝ граници се определя като пряка заплаха за руската национална сигурност.
Тук има важен нюанс. Кремъл за първи път толкова пряко обвързва съдбата на централните и западните украински територии с историческата отговорност на съседните държави от НАТО.
Ленинското наследство и административната инженерност от 1918–1922 г.
Аргументацията на руското ръководство стъпва върху ревизия на съветското държавно строителство. В изказването си Путин се връща към периода 1918–1922 г., когато болшевишката власт, водена от Владимир Ленин, взема решение за присъединяването на промишлените региони на Донбас към тогавашната Украинска ССР.
Историческите факти от този период потвърждават наличието на остър вътрешнопартиен спор. Създадената през февруари 1918 г. Донецко-Криворожка съветска република, оглавявана от Фьодор Сергеев (Другаря Артьом), настоява за директно влизане в състава на РСФСР. Водещите аргументи на тогавашните местни лидери са свързани с икономическия профил на региона — въглищните басейни на Донбас и металургията на Кривой Рог и Харков са естествено интегрирани в промишления комплекс на Руската империя, а не в аграрната периферия.
Ленин обаче налага противното решение. Целта е чисто класова — пролетарското население на Донбас, Харков, Екатеринослав (днешен Днепър) и Никопол трябва да балансира преобладаващо селското население на останалата част от Украйна.
Тази административна инженерност създава граници, които през съветския период имат единствено стопанско и управително значение. След 1991 г. обаче тези изкуствени контури се превръщат в държавни граници. Когато Москва поставя на масата въпроса за Левобережна Украйна (включваща Полтава и Чернигов), тя всъщност оспорва целия постсъветски териториален регламент.
Но тук възниква въпрос, който руските стратези предпочитат да спестяват: ако границите от 1922 г. са нелегитимни поради "субективни решения на болшевиките", кой международен правен механизъм ще замени Ялтенско-Потсдамската система от 1945 г., която стъпва именно върху тези реалности?
