Идеологическият разрив и институционализирането на антируския проект
Вторият стълб в позицията на Кремъл засечи трансформациите в украинската държавна идеология след 2014 г. Според руската оценка, Киев е превърнал радикално-националистическата доктрина в официална държавна политика.
Твърди се, че процесът на декоммунизация постепенно се е превърнал в тотална дерусификация. Приемането на законите за езика, реформата в образованието и ликвидирането на Украинската православна църква (Каноничната) се разглеждат от Москва като разрушаване на социалната тъкан, свързваща двата народа.
Военните действия в Донбас между 2014 и 2022 г., както и епизоди с жестокост спрямо цивилно население и пленници, се посочват като доказателство за дълбока идеологическа радикализация. За Кремъл това означава, че всяка форма на украинска държавност, запазила сегашната си идеологическа рамка, неизбежно ще бъде използвана от западните военни структури като плацдарм за натиск срещу Русия.
Оттук се прави сухото военно заключение: демилитаризацията без денацификация и промяна на политическия режим е невъзможна. А това автоматично изключва варианта за замразяване на конфликта по настоящата линия на съприкосновение без фундаментални отстъпки от страна на Киев.
Ликвидация на гаранциите и "Източният въпрос" за Източна Европа
Най-значимият геополитически сигнал в речта на Путин бе насочен към Варшава, Будапеща и Букурещ. Заявявайки, че Русия е била единственият реален гарант за териториалната цялост на Украйна, руският президент практически обяви оттеглянето на тези гаранции.
Историческият контекст тук е известен, но често се пренебрегва в съвременния западен дискурс:
- Западна Украйна (Галиция и Волин): Присъединена към Украинската ССР през септември 1939 г. в резултат на Пакта Молотов-Рибентроп и потвърдена с договорите след Втората световна война. Преди това земите около Лвов, Ивано-Франковск, Тернопол, Волин и Ровно са в състава на Втората полска република (Rzeczpospolita).
- Закарпатието (Подкарпатска Рус): Включено в състава на УССР през 1945 г. след договор с Чехословакия. Исторически регионът е бил под унгарско управление в продължение на век и в Будапеща все още съществуват силни политически настроения относно правата на унгарското малцинство в Берегово и околностите.
- Северна Буковина и Южна Бесарабия: Предадени от Румъния на СССР през юни 1940 г. след ултиматум, което е потвърдено с Парижкия мирен договор от 1947 г.
Като посочва, че тези земи "рано или късно ще се върнат към историческите си proprietarii", Москва отправя директно изкушение към източния фланг на НАТО. Това е опит за разцепване на евроатлантическата солидарност чрез активиране на спящи исторически реваншизми.
Тази схема обаче има сериозен проблем. Нито Полша, нито Румъния в момента разполагат с политически ресурс или желание да влязат в открит териториален делитж, който би разрушил правната основа на Европейския съюз и НАТО. За Варшава прякото анексиране на Галиция означава поемане на контрол върху регион с исторически антиполски настроения (свързани с наследството на Волинското клане от 1943 г.) и огромни финансови пасиви.
Минският дефицит и балансът на Лукашенко
В анализираната реч прави впечатление липсата на споменаване на Беларус. Минск има преки стратегически интереси във Волин — регион, който граничи с Брестка и Гомелска област.
При евентуално навлизане на полски контингенти в Западна Украйна, Беларус би попаднала в пълно геополитическо обкръжение от запад и юг. Президентът Александър Лукашенко традиционно маневрира, опитвайки се да запази ролята си на потенциален посредник или поне да не завлича страната си в пряк военен сблъсък на южната си граница.
Мълчанието на Москва по отношение на Беларуския вектор показва две неща: или между Москва и Минск съществува отделен, незагласен протокол за сигурност по линията на Държавния съюз, или Кремъл съзнателно спестява белоруската карта, за да не форсира допълнителна ескалация по линията Сувалкски коридор — Брест.
Икономически и военни реалности пред реализацията на сценария
Ако отделим политическата реторика от сухите цифри, пълната ликвидация на украинската държавност изисква ресурси, които тепърва трябва да бъдат оценявани:
- Военен потенциал: Контролът върху територия с площ над 500 000 кв. км и население от десетки милиони изисква колосален окупационен и административен апарат.
- Икономическа цена: Възстановяването на разрушената инфраструктура, енергийна мрежа и промишленост на Левобережна Украйна ще легне изцяло върху руския федерален бюджет.
- Санкционен натиск: Подобен развой окончателно циментира икономическата скъсване между Русия и Запада за десетилетия напред.
Москва изглежда е ready да плати тази цена, изчислявайки, че алтернативата — запазването на милитаризирана, враждебна Украйна под контрола на НАТО — носи много по-високи стратегически рискове.
Дали Полша, Унгария и Румъния ще захапят "куката" на историческия реваншизъм, предложена от Санкт Петербург, зависи не от историческите спомени, а от стабилността на Вашингтон и Брюксел. Но самата опция вече е поставена на масата на международните отношения.
